25010 | 6 April 2015 | 14:19

През 1990-а всеки автобус беше един „малък парламент“

Преди 1989 г. нещата бяха ясни - имаше само един център за политическо говорене. Нещо повече - този център се състоеше от един човек - другаря Живков. Даже и някой друг да посмееше да се изкаже, неизменно започваше с „както казва др. Живков“.

А в парламента след всяко гласуване председателят му бай Станко беше известен с лафа „противвъздържалисеняма“. За съдебната система (не власт, а подвластна) пък въобще да не говорим.

За медиите - също. Както казваше Станислав Стратиев, те си бяха досущ като сиамски близнаци.

Но избухна демокрацията. И центърът на „политическото говорене“ започна да се настанява в нови ниши.

За кратко - в парламентарната. Скатавахме се от работа, за да чуваме приятното за непривикналото ни ухо „всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме“.

После дойде времето на кръглата маса. Нямаше я вече „партията ръководител“, парламентът се обезличи (и унижи), а всички се бяхме втренчили по телевизори и транзистори в заседанията на кръглата маса. Защото политическите новини се раждаха тъкмо там, в зала №6 на НДК.

Бих предложил сега, 25 години по-късно, на входа на залата да се сложи плакет: „Тук през януари - май 1990 година се проведоха...“ и т.н. Сега вероятно мнозина от неодемократите – протестъри, набързо пребоядисали се тапетни демократи или обикновени лумпени от платеното гражданско общество, ще оспорват нейното значение.

Но именно от нея българинът получи (и научи) най-важните новини, свързани с надеждите му за „светло демократично бъдеще“ след „мрачното комунистическо минало“.

Видя например, че и в България имало опозиция, която да се опъне на властта.

Видя и че всъщност „властта“ не е чак толкова страховита, след като се огъва (и отстъпва) пред натиска на новите демократи.

Видя също, че

медиите може да бъдат и обективни

(а не подчинени). Или както казва Робърт Дал, да са носители на „алтернативни източници на информация“. И да станат реално „четвъртата власт“ на прохождащата ни демокрация.

През юли 1990 г. като „производител“ на политически новини кръглата маса беше изместена от (или по-скоро успешно вместена във) Великото народно събрание, в което участвах и аз.

Нямаше ги още сегашните депутатски луксове и богатства, та се прибирах от работа с градския транспорт. И там констатирах, че автобус 306 (от университета до „Младостите“) също се е превърнал в „работилница“ за политически новини.

Всъщност всеки автобус си беше един „малък парламент“, както е модерно да се казва сега. Кой не чул, кой недоразбрал, обаче всеки със свое категорично мнение. Поради което понякога се стигаше и до несъвсем леки физически сблъсъци...

Казвам го с тъга - сега констатирам, че пътуващите са повече омърлушени, обезверени, а понякога и освирепели, но далеч не и политически ангажирани. Преход...

А иначе във „великия парламент“ катадневно се творяха политически новини. Когато например се състоя гладната стачка на Г-39, основна тема стана състоянието на урината на един или друг недохранен, или точно в коя баничарница Елка Константинова е нарушила правилата на глада.

А когато на 12 юли 1991 г. приехме новия основен закон, по улици и площади излезе „хиляди, маса народ“ с лозунга „Комунистическа конституция = социалистическа проституция“. Питах един от протестиращите какво го дразни в конституцията. Отговори „не съм я чел, ама така казват във вестниците“. Това е то силата на четвъртата власт, доколкото третата, съдебната, още се спотайваше, а втората, изпълнителната, само призоваваше по примера на „за Бога, братя, не купувайте“ (февруари 1991-ва)...

После обаче, когато сините болшевики прочистиха из основи „нетехните“ прокурори, съдии и следователи, като „политически новинар“

започна да се изявява и третата власт

Бай Иван Татарчев съобщаваше за чували, в които ще донася престъпници, и това беше новата радостна политическа новина за ушите и сърцата на демократите. Друг е въпросът, че чувалите така и не влязоха в употреба.

През 1992 г., след като сините не само казваха, а и взеха да си вярват, че са победили „с малко, но завинаги“, се появи обаче и още един силен център на политически новини - президентът Желев. И остана такъв от прословутите „Боянски ливади“ (август 1992-ра) поне до смехотворната стачка на един „гладуващ до смърт“, но иначе безсмъртен поет, както и до срамното горене на „Фашизмът“ под прозорците на президентския кабинет.

След това пък дойдоха времената на „чорбаджиите изедници“ на Виденов. Радост за народа! Той стриктно следва принципа на Вуте - че е по-важно не неговата чинийка да е пълна, колкото на Нане да е празна. И така се пръкна и поредната политическа новина - „гущерите“, т.е. чорбаджиите, „да си отрежат опашките“. И целокупното население с трепет гледаше как те сменят анцузите с двуредни сака.

В началото на 1997 г.

улицата иззе инициативата

за политическите новини. Естествено, в нашенския й вариант – разрушението като „новина“. На това сме царе.

После дойде времето на Костов. Центърът на политическото говорене се премести в Министерския съвет. Президентството поизчезна от тази роля, а в парламента „дружинната“ просто свеждаше до знанието на простолюдието какво е рекъл Онзи от своя Олимп на „Дондуков“ 1. И абсолютното мнозинство на простолюдието просто потвърждаваше колко е прав Командира. А той винаги беше прав...

Но ето, Симеон пристигна! И така ошашави народонаселението с новината си за „800-те дни“, че то направо се стресна, трогна, очарова и... седна да чака да го оправят.

Верен обаче на фамилните традиции да бъде не роб на думите, а господар на мълчанието, Симеон премълча другата, далеч по-важната новина, която произведе - че отнесе веднъж и завинаги от политическата сцена двуполюсния модел, функционирал десетилетие по системата „сини срещу червени“. Казано на любимия на сегашния премиер футболен език, появи се „Лудогорец“, който прекъсна биполярния монопол на „Левски“ и ЦСКА.

Друго едно нещо обаче като че ли българинът първоначално не усети - че се появи и още един център за производство на политически новини. Трябваше да минат години, за да чуе за „обръчите от фирми“ и за онзи, който „раздава баницата“, и да схване, че този център (ДПС) така се е вкопал в държавата, че май няма изкореняване, както казва самият Доган.

И така, докато на „Дондуков“ 1 не се появи Борисов 1 (прескачам Станишев, защото неговото управление досущ ми прилича на безвремието на Брежнев, пък и новините наистина се правеха в боянските сараи, той просто ги следваше).

Бойко 1 продължи линията Живков - Костов „Държавата - това съм аз“ (изречено първо от всевластния френски крал от XVIII век Луи XIV - б.р.). Само дето през 2009-2013 г. новините бяха доста еднообразни - магистрали-спортни залилентички. Още се колебая кое е повече като дължина в километри – изградените магистрали или прерязаните лентички...

Е, имаше плах опит като новинарски политически център да се изяви и президентството. Обаче от тържествено провъзгласения от него „голям енергиен шлем“ май останахме „голямо енергийно капо“...

През 2013 и особено през 2014 г. центърът на политическите новини отново се премести на улицата. Всъщност най-важната от тях беше, че и България преживя своята „цветна революция“. За щастие безкръвна. Но иначе доста унизителна и за официалната власт, и за населението като цяло. „Красивите и умни“ Цона, Гено и компания всъщност се оказаха добри (и добре платени) изпълнители на сценарий, писан отвъд Океана. В резултат България окончателно загуби националния си суверенитет и доброволно придоби статут на колония.

През октомври 2014 г., сякаш интуитивно усещайки какво става,

избирателят реши да създаде няколко „центъра“

за политически новини. С което към момента сме в етапа на „разноговор“. Едно ни „нашепват“ външните фактори.

Друго ни поднася правителството „Борисов 2“. Още повече че „новият Бойко“ - либерал и шегаджия, създаде атмосфера за „министерски полицентризъм“ - всяко ведомство да си произвежда собствени политически новини.

Трети център се оформи около Реформаторския блок. Там пък се породи друго чудо - „вътрешноблоков“ разноговор. В смисъл, че уж е блок, ама май е на парчета...

Четвърти прелюбопитен по характер център създадоха ДПС и патриотите. Около ДПС - припомнянето за етническия мир. Откъм патриота Симеонов - непрестанното говорене за „човекоподобните“... Сблъсъкът на тези аргументи като че ли заформи двойка...

За пети „независим“ център се опитва да се представи, макар и засега отчайващо слабо, „Дондуков“ 2, президентският щаб. Там голямата новина, че държавният глава няма да отиде на 9 май в Москва, май изненада само него...

Добавете като неизчерпаем напоследък източник на политически новини и прокуратурата. Както и вече бившият собственик на КТБ, който периодично вещае срутващи държавата разкрития.

Честно казано, май се уморих от политически новини. И лека-полека започвам да намразвам всичките „центрове“ на правенето им. Сигурно и те го осъзнават, щом се заканват да ме накарат да гласувам задължително...