34215 | 14 July 2026 | 15:25

Тезата, че умората на Русия ще доведе до преговори засега не работи. Най-малкото защото ако в руското общество назрява недоволство, то е по-скоро в посока на радикализация

Любомир Кючуков

Отпадането от 21-ия санкционен списък на имената на руския патриарх Кирил и на основателя на „Лукойл“ Вагит Алекперов – така, както поиска България - нито е подвиг, нито е предателство. Това е резултат от нормална европейска процедура на съгласуване на списъци със санкции. Новото е, че след 20 приети санкционни пакета и близо 3000 санкционирани лица България за пръв път изяви становище по имена в списъка. 
Проблeмът е, че в България оценките за дадено външнополитическо действие са априорни (почти винаги силно негативни), като често те изпреварват дори самото действие и зависят не от това какви са резултатите, а от това кой го прави.

А ако говорим за конкретните личности, визирам патриарх Кирил, то по тях имаше резерви също от Италия, както и от страни като Гърция, Словакия и Германия, които задаваха въпроса как това би се отразило на статута на руските църковните имоти в съответните страни. Същевременно не смятам, че патриарх Кирил е основен приоритет на българската външна политика. Самото понятие вето не бе употребено съвсем коректно дотолкова, доколкото става въпрос за съгласуване на имена по списъка със санкции, а не за блокиране на пакета при гласуване. Поначало в ЕС при отсъствие на предварително съгласие много рядко се преминава към гласуване, защото евентуално вето би блокирало цялата процедура.

В момента практически всички 27 страни имат своите резерви по отделни аспекти от санкционния пакет: Франция, Италия и Гърция възразяват срещу част от мерките срещу възможността на руски военнослужещи да пътуват в страните от ЕС, Германия, Франция, Австрия, Нидерландия – срещу ограниченията върху вноса на руска риба, Гърция в сферата на енергетиката, Австрия – по отношение на финансите - и списъкът може да бъде безкраен.

Иначе казано – отстояване на национални интереси при изготвянето на санкционни пакети е нормална практика, а не изключение. България също неведнъж е отстоявала своите интереси в областта на енергетиката, включително получавайки дерогация по санкциите срещу „Росатом“, „Лукойл“. 

Санкциите наказват и нанасят щети, но санкциите не решават проблеми. Независимо от санкциите, войната продължава вече пета година. Чрез санкции тя не може да бъде спряна. Очевидно трябва да се търсят други инструменти и тези инструменти са дипломатическите преговори. Защото петте години показаха и друго – че военна победа в Украйна за която и да е от двете страни трудно би могло да се постигне. Друг е въпросът какво всяка от тях разбира като военна победа.

От гледна точка на развитието на войната в момента е налице застой, като конфликтът се свежда до нанасяне на поражения и щети върху енергийни обекти, логистична и енергийна инфраструктура, комуникации. Това е конфликт на изтощение, който не носи нищо позитивно за нито една от тях. Тезата, че умората на Русия ще доведе до преговори не работи. Най-малкото защото и в руското обществото – ако назряват някакви проблеми и недоволства, а такива има, те са по-скоро в посока на радикализация. Обвиненията към Путин са, че не води сериозна война и не използва целия ресурс, с който страната разполага – заради което Русия понася сериозни щети.

Очевидно е, че Украйна получава логистична подкрепа от Съединените щати и от други западни страни. Нека си спомним само как се промениха военните действия, когато за няколко дни бяха спрени услугите на Старлинк. От друга страна, когато говорим за САЩ и тяхната роля в конфликта на територията на Украйна, те не са посредник в преговорите. Те са заинтересован участник, защитавайки конкретния интерес на САЩ както по отношение на тяхното бъдещо влияние върху Украйна, така и с оглед на следвоенната архитектура на сигурност на целия свят – дотолкова, доколкото те преговарят с Русия основно за това.

Но вниманието на Щатите сега е концентрирано върху Иран неслучайно. Това, което първоначално бе заявено като цел не бе постигнато. Напротив. САЩ се въвлякоха в конфликт с неясен край. Най-интересното е, че постепенно първоначалният мотив – ядреното оръжие и ядрената програма на Иран, гарнирана със смяна на режима, или отпаднаха, или отидоха на втори план.

На преден план сега излязоха два въпроса, генерирани от самата война – Ормуз и Ливан. Тези два въпроса блокират евентуалното намиране на политическо решение на конфликта. Ние сме в странното състояние да има война на фона на примирие, като примирието се използва не като инструмент за търсене на решение, а като оправдание за нанасяне на удар по противника, аргументирано с нарушаването на примирието. Парадоксът е, че войната срещу Иран не просто не реши нито един от досегашните проблеми, но генерира нови, при това с тежки регионални и глобални последици, излизащи далеч отвъд конфронтацията Иран-Израел.

Впрочем, както съобщи (с ирония) СNN, това е войната, която САЩ са печелили най-често. Защото 38 пъти Тръмп обяви нейния победоносен край...