11490 | 14 Aug. 2026 | 12:09

Поканен е от редакцията на цариградското списание „Читалище“ да преведе „Илиада“. Пърличев се захваща с удоволствие, но после вижда с изненада хаплива сатира за себе си в Ботевото стихотворение „Защо не съм?“

Григор Пърличев е един от българските възрожденци, учител, писател и преводач, участник в борбите за възраждане на българския език в училищата и църквите през 60-те години на XIX век.

Роден е в Охрид около 1830 г. Баща му Ставри Пърличев е шивач, а майка му Мария Гьокова трудолюбива жена, която отглежда четирите си деца. Семейството е бедно, но живее според нравствените закони. Бащата умира, когато Григор е на 6 месеца и дядо му поема грижите около него и останалите деца. Щом поотраснал и навършил 4 г., дядо му започва да го учи да чете с гръцки буквар. Момчето продължава да се занимава с гръцкия език в училище. Преди да навърши 10 г. дядо му си отива от живота. Преди това заръчал на майка му да продължи да изпраща момчето на училище. Григор е добър ученик и дава частни уроци, прави преписи на гръцки ръкописи, за да изкара някоя пара.

Изучил до прецизност старогръцки и новогръцки в Охрид, Пърличев твърди, че между десетината му учители, които са му преподавали в родния град, никой не е бил толкова полезен за него колкото Димитър Миладинов. Словото му се „леело като мед и свещен огън горял в очите му“. С помощта на Миладинов Пърличев чете „Илиада“ и „Одисея“, изучава елинската митология, научава италиански език и за половин година превежда първия том на Телемах. За кратко работи като шивач, а през 1848 г. е учител по гръцки в Тирана.

През лятото на следващата година, едва 19 годишен, тръгва за Атина, за да учи медицина. Полага и предварителен изпит по елински и получава отличен. Тогава е обявен литературен конкурс. В присъствието на крал Отон е награден поетът Залокоста. За него Пърличев разказва: „Он беше доста слаб и желтичек от заниманията си. На музика, на разходка – където беше той, там и аз; бех му като спътник. Се чудех как човек, толко нищожен видом, може да бъде венчан поет“.

През май 1850 г. Пърличев тръгва с параход за родината си. Учителства в Белица, Прилеп, Охрид. Спестява над 5 000 гроша и през август 1859 г. се връща в Атина, където се записва отново като студент по медицина.
През това време той вече е започнал да пише стихове. Създал е поемата „О, Арматолос“, която предава на комисията за конкурс. На тържеството присъстват кралят и председателят на комисията Рангавис, който е и ректор на университета. Той съобщава за разгледаните вече ръкописи. В конкурса участват увенчаният по-рано поет Орфандис и професорът по филология Вернарденис. Григор Пърличев стои отстрани.

В един момент председателят на комисията съобщава, че най-сетне има една поема, много по-малка от другите със заглавие „О, Арматолос“. Тогава Пърличев изпитал такива вълнения, каквото никога не е усещал до този момент. Но не от собствена гордост, а за да увеличи самоувереността си на българин.

Председателят на комисията Рангавис посочил няколко слаби места в поемата. Веднага след това обявил и големите ù достойнства, сипел похвали, каквито Пърличев никога не е чувал. Накрая Рангавис обявил, че поемата „О, Арматолос“ взема наградата - лавров венец.

Обезумял от радост, награденият поет обикаля улиците на Атина, а накрая влиза в гостилницата на известния готвач Варнава и случайно вижда отражението си в голямото стъкло. „Приличах на човек, излел от тригодишна треска“. Поръчал си ястие, но не го докоснал. Решил да посети председателя на комисията в дома му.

Той го приел ласкаво, повикал съпругата си, за да представи госта и да го препоръча. Разговорили се от каква народност е Пърличев, на колко е години. Рангавис пожелал да му изрецитира няколко стиха от „О, Арматолос“. А после му предложил да го изпратят в Оксфорд или Берлин, за да продължи образованието си. „Узнах, че целта им беше да ме посветят на гръцка служба и казах, че нежда велика е да ида у дома си“.
Тогава ректорът му подал лавровия венец и му броил 500 драхми, половината от паричната награда. Преди това в писмо до конкурсната комисия Григор Пърличев написал, че подарява половината от сумата на беден студент. Заедно с това ректорът му върнал ръкописа на поемата с позволение да я напечата, публиката я чакала с нетърпение. За нея се говорело из цялата гръцка столица. Погърчените българи на висока служба започнали да го наричат „втори Омир“. С паричната помощ на Евангелис Запа, на когото Пърличев посвещава поемата си, тя излиза от печат.

Мнозината поети участвали в конкурса започнали да негодуват, че професорите възнаградили „един прост българин“, а не грък. „Като видеха, че аз обичам народността си повече от живота си ме изоставиха. Никой мой приятел, ни съученик, ни съотечественик ме поздравяваше. Един само Яким Сапунджиев остана ми верен. С него често се разговаряхме за отечеството“.

Григор Пърличев заминава за Охрид, където става учител. Тази работа някога била свързвана с лично доволство от родолюбивото служене, но и със страдания. Гърцизмът в Охрид по онова време е здраво вкоренен. Там властва жестокият владика Милетий, който преследва всеки, който е срещу гръцкия език. Той подкупвал турските управители с пари, които грабел от българите.

За да изучи още по-добре книжовния български език Пърличев отива в Цариград и след 6 месеца се връща. Въвежда веднага българския език в църквата и училището, което разгневява Милетий.

Една нощ в дома на Пърличев нахлуват турски жандарми и претърсват къщата му, затварят го в тъмница. На другия ден го викат при каймакамина, който го разпитва. „Що ти трябваше да въведеш в Охрид българския език, що ти трябваше да се месиш в политически дела и да викаш против владиката“. Пърличев му отговаря, че султанът му е позволил да преподава български език. Слагат му железни вериги и го изпращат в Дебър, където го хвърлят в тъмница с още тридесет и двама затворника. Седем пъти го разпитват, започва и разследване.

Една сутрин му съобщават, че от Охрид са пристигнали седем старци, от всяка махала по един. Носели много пари за откуп. На гръцкия владика в Дебър дали 30 лири и скъп кожух. Вечерта освобождават Григор Пърличев.

Два дена след като се прибира в Охрид го вземат под конвой и го връщат в Дебър. Трябвало да плати още 20 бели меджедии. Отвеждат го в гръцката митрополия, където го затварят в килия за още три месеца. „За нищо друго, освен да не се извърши въвеждането на български език в Охрид“, пише той. Но след освобождаването си Григор Пърличев успява да въведе българския език в родния си град.

Поканен е от редакцията на цариградското списание „Читалище“ да преведе „Илиада“. Пърличев се захваща с удоволствие, но после вижда с изненада хаплива сатира за себе си в Ботевото стихотворение „Защо не съм?“

Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада,
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада?

Ботев не пожалил нито Иван Вазов, нито Петко Славейков, но към преводача на „Илиада“ е жесток. Не стига това, но и Браилското „Периодическо списание“ помества в четвъртата си книга критика на Нешо Бончев.

В какво бил неговият грях? Самият Григор Пърличев пише в автобиографията си, че почетните членове на цариградското „Читалище“ са го поканили да преведе „Илиада“. В отговор той им пише, че ще съкрати произведението и ще преведе „само блестящите страници на „Илиада“ и ще ги съединя така, щото да съставят нещо цело“. Предложението му е прието с възторг и заедно с това му изпращат „Греческо-руский словар в Гнедичевата Илиада“.

Пърличев е доволен от хореевите стъпки на своя превод, в който употребява старобългарски падежи, македонско членуване и неправилни ударения. Сам признава, че като не можал да пише по български, захванал по старобългарски.

Преводачът е поразен от критиката на Нешо Бончев и най-вече от онези негови редове, в които го упреква, че не е превел Омир, а го е „остригал“, допълнил и украсил по свой вкус. А това не си е позволил нито един от познатите европейски преводачи.

Но Григор Пърличев намерил сили да отговори: „Критикът писа дълго против мене. Не требваше толкова. Тъй като искаше да ме порази и да препоръча своя превод, можеше да каже само туй: „Пърличев не знае български“, и тогава аз наистина бих бил поражен“ – „Името критик е най-сладкозвучното име на света“ – „Просвещеният критик не само показва недостатъците, но и ги поправя. Само таквий може да бъде достоен за свещеното име критик“. След критиката на Нешо Бончев Григор Пърличев решава да направи нов превод на „Илиада“.
Взел българската „Илиада“ и я хвърлил в огъня. „И тутакси я полиза огънят. Само двете първи песни останаха, печатани в периодичното списание „Читалище““.

Огорченият Пърличев захваща да прави втория превод на Oмировата книга, но той е още по-слаб от първия. В своята автобиография пише: „Зная, че тоя превод не мирише много на български, но тъй като съм слаб на български, той не можеше да стане инакъв“.

Преводът на „Илиада“ е повратен момент в живота на този надарен човек. Той се отказва от писателството. Тръгва да търси работа. Учителства в Битоля, Солун, Габрово, става библиотекар в София и се пенсионира. Прекарва „в огорчение и разочарование старините си в Охрид“. Там умира на 25 февруари 1893 г.

Той е автор на ценна автобиография, една от най-ранните в българската литература. В нея пише: „не обичам нищо друго на света освен Омир“ и добавя „постоянната ми мисъл беше: или съвършенство, или смърт!“. И все пак името на Григор Пърличев остава в историята като първи преводач на български език на Омировата „Илиада“.