17493 | 1 May 2015 | 14:11

В „изискванията на ЕС и НАТО“ се търси алиби за сметки и схеми на определени кръгове

Вече 25 години един призрак броди немил-недраг из България - призракът на националния интерес. Президенти, министър-председатели, депутати, партийни водачи, бизнесмени (често наричани и олигарси) и други публични личности се кълнат в него и с него оправдават действията си. Но никой до днес не се е опитал да го дефинира съдържателно.

Чуваме „да догоним средното европейско равнище“, „да ни приемат (тук или там)“ или просто „да бъдем надеждни съюзници“. Тези шумно повтаряни клишета не вършат никаква работа на обществото, а темата за употребата на националния интерес за лична изгода става все по-актуална.

Тревожната истина е, че България няма гранд стратегия*

няма дори минимално съгласие как би трябвало да изглежда националната ни кауза сега и в обозримо бъдеще. Ние не знаем какво точно искаме и какво можем да постигнем, нито сме наясно с цената, която трябва да сме готови да платим за целите си.

Ценностната ни система е фрагментирана и противоречива, както и обществото ни, идентичността ни прилича на ветропоказател. Опитите да се пренасят механично в XXI век идеите на национални революционери, будители или дори на средновековни български владетели са само поредно доказателство за интелектуалната и политическата немощ на днешните елити.

Пропагандно-политическа мода е българският национален интерес да се извежда от членството ни в НАТО и Европейския съюз. Така той е представян като функция на отправяните към нас очаквания и изисквания от партньорите и от европейските институции. Така, разбира се, е много по-лесно. Политиците, които не могат да изработят национална стратегия и дори не разбират защо е нужно такова „животно“, се измъкват, преписвайки пратените от Брюксел или Вашингтон технически указания.

Но нека не обвиняваме само политическия и другите елити, въпреки че разработването на национална стратегия е преди всичко тяхна мисия и отговорност. А българската наука? Теорията и изследователската практика през последните десетилетия демонстрират учудващо безразличие и немощ пред идеята за националния интерес. Самото понятие се приема по подразбиране, то дори не е теоретично изяснено. Може да се приеме, че след приносите на покойния български социолог Любен Николов през 70-те години на XX век изучаването на интересите в обществото е било (може би неслучайно) отдадено на интелектуално забвение.

Тази празнота води и до практически, управленски дефицити в обществения живот. Не се изучават, нито обясняват интересите на различните социални групи и общности, нито съотношението и възможностите за постигане на баланс между тях, което е в основата на конструирането на националния интерес. Външната и отбранителната политика на страната се води по „логиката“ на

присламчване към някой „силен на деня“

Нещо повече, членството на страната в НАТО и ЕС се представя като гарантиращо автоматично „националния интерес“. Да не говорим за факта, че решението кой да бъде поредният ни могъщ покровител обикновено се обуславя от конюнктурни, дори обидно дребнави лични и групови изгоди.

Като „императивни изисквания на Евросъюза и НАТО“ ни представят сметки и схеми на определени политически и икономически кръгове и дори на отделни личности. Така се търси алиби за прокарването на политики в корпоративна изгода или уреждане на нечия бъдеща кариера в международни организации. Разбира се, никой от въпросните „бранители на националния интерес“ не се интересува какви ще бъдат дългосрочните последици от такива решения, най-често продиктувани от чужди интереси (били те и съюзнически). Важно е да се изпълни поръчката, за да се очаква възнаграждение.

Ето един пример. Президентът Плевнелиев и някои други политици все повтарят, че „България трябва да изпълнява поетите пред съюзниците ангажименти“, визирайки най-вече дискусиите и решенията на форума на НАТО в Уелс през септември миналата година.

Но кой и с какво право(!) пое на тази среща ангажименти от името на България, най-вече за дългосрочни външнополитически и военни решения и огромни публични разходи? Президентът няма такива правомощия - именно затова той толкова упорито настояваше служебното правителство да приеме „навреме“ твърде спорния „Визия 2020“. Но един служебен кабинет също няма законови, политически и морални права да ангажира бъдещите легитимни (избрани от парламента) правителства.

Така една малка група хора, някои от които се намираха (и все още се намират) в ситуация на конфликт на интереси (като служители на чуждестранни организации), поеха от името на България, а всъщност

от свое име и в чужда полза

ангажименти за десетилетия напред. Кой им е давал такова право? Подлежат ли на контрол и евентуално понасяне на отговорност такива лични инициативи?

В НАТО редица държави, много по-богати от България, също не покриват изискването да отделят 2% от брутния си продукт за отбрана. А някои от тях дори са по принос зад най-бедната страна в ЕС. Тогава защо е необходимо това непрекъснато „натягане“.

При това цялата „съюзническа“ кампания отбягва въпроса защо отбранителните ни способности са на сегашното дередже. Кой разпродаде огромното заварено имущество, управлявано от Министерството на отбраната, и къде отидоха парите? Кой и на какви основания купи техника със съмнителни качества? Едва когато отговорят убедително на тези и много други въпроси, българските политици могат да искат от народа нови лишения за оръжейни разходи.

Външната и отбранителната политика на България - особено през последните години - повдигат много остро въпроса кой взема определени решения и носи ли отговорност за тях. Особено когато този „някой“ поставя под съмнение или направо руши отношенията ни с държави и региони със стратегическо за страната значение. Но доколко маниерът „по-натовци от натовците“ отговаря на реалния дългосрочен национален интерес?

Да не говорим за хулиганския стил, чрез който български политици често реализират подобно поведение, смятайки вероятно, че така правят по-силно впечатление...

Днес не стига да решим кои сме и какви искаме да бъдем - трябва да накараме другите да го признаят. Но преследването, дори „отвоюването“ на външно признание е

въпрос на умения, вярност и отдаденост

на нацията. Безплодно е „обосноваването“ на странни или направо незащитими външнополитически стъпки с цитати от изказвания на чуждестранни ръководители или с документи на международни организации. А понякога дори ни внушават, че поради подкрепата на подобни „истини от последна инстанция“ тези решения са единствено възможните и не подлежат на дискусия.
***
През последните две и половина десетилетия елитите, ръководили България, не са сътворили нищо, което поне да напомня за национална стратегия, основана на адекватно дефиниране на българския национален интерес. Това е закономерен резултат от интелектуална немощ, а нерядко и шокиращ примитивизъм, залитане подир текущи и често въображаеми резултати, отровна доза лично пристрастие и пресмятане на кариерни възможности у нас и зад граница.

А липсата на посока - особено пред лицето на нарастващи външни и вътрешни рискове и заплахи, поставя под въпрос самото оцеляване на нацията - оцеляване, което наивно се възприема като гарантирано от участието ни в Европейския съюз и НАТО.

*Термин от военното планиране. Дългосрочна стратегия, която обхваща цяла нация,  държава или империя с нейни-те ресурси, възможности и цели.