28521 | 6 June 2015 | 13:31

Възстановка по време на поклоненията в лагера в Белене възмути обществото и социалните мрежи

От новините:

„Възстановка по време на поклоненията в лагера в Белене възмути обществото и социалните мрежи. В ролята на жертви и палачи влязоха ученици от града, а сцените се разиграха пред очите на стотици зрители, сред които и политици.

1949-а е годината, в която е създаден един от мрачните символи на комунистическия режим. Мястото, в което политическите врагове на партията намират насилствено смъртта си. Шейсет и шест години по-късно възмущението от тази част от историята роди ново възмущение.

Деца хванаха пистолети

и ги насочиха срещу главите на други деца. Децата се включили доброволно, а поканата дошла от отец Паоло Кортези. „Това при нас, в Европа, се казва театър, култура. При нас във всяко училище през февруари - месец за холокоста, се правят пиеси с деца като надзиратели. Може би е изненада за България, защото тук не са правени такива неща, но при нас е култура, театър“, заяви отец Паоло Кортези.“

Правени са такива неща, падре, много даже са правени. Не точно за холокоста, там българската ни съвест е чиста и нямаме нужда да я перем с детски възстановки. Правени са битки на партизански отряди с жандармерия, правени са сценки с разпити на „не човек, а желязо“, децата си играли на ятаци, фашисти, Митко Палаузов. Точно затова ни е горчиво, като го наричате култура и театър, просто ние знаем, че това е кич.

В цялата дандания

на споровете около възстановката, в която деца си играха на концлагеристи и милиционери, се очертаха три основни групи.

Първа група, лицемерно мълчалива, можем да я наречем „тези, които не искат да чуят“. Те са напълно безразлични към поклонението, повода за поклонението и изобщо всичко, което е свързано с репресиите в онези години, символ на които е лагерът в Белене. Тях това, по различни причини, не ги докосва, не ги интересува.
Може би не знаят историята, но и не искат да я знаят. Може би не искат да си я припомнят, точно защото много добре я знаят, но искат тя да остане непозната за днешните поколения. Може би са си измайсторили оправдание за репресиите, защото са били свързани с оня режим. Или просто са изтрили от съзнанието си всичко лошо, свързано с него. Носталгията, както знаем, гримира спомените. А точно тази група от хора не иска да затворим страницата на нашето близко минало, едва след като ги прочетем. Не й се четат спомени, предпочита да ги изтрие, да ги пренапише оправдателно, или просто да смята, че страницата е затворена и няма причина отново да я сричаме.

За тази група хора отецът, зарязал Италия и дошъл тук да възстановява и опазва паметта за срамните събития от недалечната ни история, е някакъв странник, човек, който си шета на приумиците, вместо да гледа неговата си работа. Ако тази група изобщо вземе отношение към оспорваната детска възстановка, то няма да е по други причини, а защото

под маската на лицемерна грижа

за крехките детски души ще излее неприязънта си към цялото събитие.

Втора група, ненужно агресивна, можем да я наречем „онези, които не искат да видят“. Това, което не искат да видят, е натрапчивата прилика на днешната концлагеристка възстановка с неотдавнашните партизански. Може би защото не са на възраст, в която се помнят сценките с Митко Палаузов, може би точно защото помнят, но си въобразяват, че днешното ще неутрализира предишното.

Няма как да го неутрализира, защото то е същото. Макар да изглежда обрат­ното. Това е най-подлата и най-лесната уловка на българския преход - щом нещо при социализма е било така, значи сега е достатъчно да стане онака, за да бъде демократично. Стартът на демокрацията у нас се отъждествява с отричането на социализма. Тези две думи бяха възприемани като симетрично противоположни, като позитив и негатив.

Цялото непознаване на демокрацията бе лековато и мързеливо компенсирано с отличното познаване на социализма. Това ни устройваше със своята леснота и простота: щом не го е имало при социализма, значи е демократично. Щом е против червените, значи е демократично. Щом е построено при социализма, значи демокрацията трябва да го разруши.

Така

много неща бяха представени за демократични

без да са - те само и просто бяха противоположни на времето до 89-а. Например аргументът, че щом можем да говорим свободно против когото искаме, без да ни транспортират към Белене, значи живеем в демокрация. Не, не е достатъчно безстрашното говорене.

Когато хората говорят - това е свобода, а демокрация е, когато правителството ги чува. Свободата е монолог, демокрацията е диалог. Да разказваш виц, е свобода, да упражниш натиск за търсене на отговорност от героя на вица, е демокрация. Накрая някак по инерцията на противоположното мислене стигнахме до цинизма, че щом при социализма изборите не се купуваха (в буквалния смисъл не се купуваха), значи сега може да се купуват. С такава опосредствена представа за демокрация можеше да се стигне само до посредствен резултат.

По същата причина ние си въобразяваме, че достатъчно е да обявиш социализма за приключил и демокрацията за настъпила и оттам нататък тя ще се самогарантира. Нищо подобно - демокрацията гарантира само че ще преброи гласовете на избори и ще обяви победата на този, който е получил най-много гласове. А какъв е той, не е неин проблем. Ако е човек с диктаторско мислене, това е проблем на гласувалите, те са именно факторът, който може в рамките на изборния ден да превърне демокрацията в нейната пълна противоположност - диктатура.

Демокрацията не се самогарантира, напротив, тя е толкова уязвима, че само за един ден може да се превърне в своята противоположност, при това на свободни и дори честни избори (Германия, 1933). Това, че играта на партизани и фашисти е била социалистическа, изобщо не превръща в демократична играта на концлагеристи и милиционери. Тя само разменя ролите, цветовете, иначе двете игри са абсолютно еднакви - болшевишки.

Трета група е на отчаяните и уморените, тези, които и знаят, и виждат. Те се възхищават от падре Паоло Кортези, че е дошъл да върши работа, която ние не можем да се наканим да свършим. Те не се учудват толкова на безвкусицата, наречена възстановка. Наясно са, че най-лесно тези неща се вършат по инерция, по подобие. Те просто се чудят

защо не се намират умни хора

които да спират глупавите неща в зародиш. И защо няма още по-умни, които да пресъздадат история по начин, който да е щадящ детската психика, но в същото време да ги развълнува, да ги докосне, да ги направи отговорни наследници и на доброто, и на лошото, което се е случвало по нашите земи. Има такива начини, има такива музеи, има такива примери.

Отецът би се числил, струва ми се, към тази трета група, ако познанията му бяха на нивото на добрите му намерения. Що се отнася до присъстващите на поклонението политици… Цецка Цачева навярно би предпочела да не се занимава с подобни поклонения, но й се налага. А министър Николай Ненчев със сигурност е изживявал свой звезден миг с илюзията, че обратното на социализма е гарантирано демокрация. Не, възстановката с деца не беше демократична. Беше чисто и просто възстановка на много лош вкус.