27485 | 1 June 2015 | 12:15

Промени в съдебната власт могат да се направят само от Велико народно събрание (ВНС)

Преди около половин година, малко след съставянето на сегашното правителство, новият стар министър на правосъдието, по-известен в битието си на протестър, мелодраматично заяви, че ако не се случи „риформата“ в третата власт, тутакси си подава оставката.

Шест месеца по-късно очите ни съзират две неща - че няма ни „риформа“, ни оставка. А ушите ни пък чуха други две неща - че, според премиера, сме надминали Румъния в борбата с корупцията (съществен елемент от „риформата) и че, според г-жа Маковей, такава не само няма, но нямало и да има. И че

промените в конституцията

които уж да я инициират и които в момента са на дневен ред в България, са просто загуба на време.

Всъщност като че ли само госпожата ще се окаже права. И не защото е чужденка (ние си умрем да верваме на някой от странство), ами и защото тя просто повтори, но не със заобикалки, а в прав текст, онова, което 180 дни се опитваха елегантно да изрекат наши юристи.

Първи, ако не се лъжа, това го намекна моят колега и приятел проф. Огнян Герджиков. А имам достатъчно основания изобщо да не се съмнявам в мнението му.
Подир него „в клинч“ с протестъра мераклия за „загубата на време“ (а следователно и за отлагане на оставката му) влезе и Никола Филчев. Е, не се стигна до печален край като в двубоя Кличко - Пулев, но бачо Кольо май го хвърли в два-три тежки нокдауна...

След това доста сполучливо се опита да мотивира тази теза и конституционният съдия Благовест Пунев.

А миналата седмица в „Преса“ не по-малко сполучливо го обясни и иначе отявленият ми политически опонент Георги Марков.

Ако обобщя, става дума за мнения (и съмнения) на двама професори, единият от които бивш председател на Народното събрание, другият - бивш главен прокурор, както и на един бивш конституционен съдия.

Е, ако добавя и становището на Маковей, бивш румънски министър на правосъдието и настоящ евродепутат, излиза, че петима авторитетни капацитети, съчетавали и съчетаващи в себе си свръхотговорни длъжности, са

скептични за резултатите от нашата съдебна реформа

А срещу скептицизма им стои само и единствено бодряшкият оптимизъм на човек, който дори май все още е с отнети адвокатски права...

И тъй като иде реч за висококомпетентни юристи, просто не мога да не се доверя на вижданията им. По-скоро само ще добавя и моя професионален исторически аргумент защо те са прави в тезата си, че упорито дъвканата и от сегашните управляващи „съдебна реформа“ пак ще се изроди в поредното „стани да седна“, само че в модерния протестърски вариант „не #кой, а #свой”.

От всички европейски държави, осъществили след 1945 (Германия и Италия), 1974-1975 (Португалия, Гърция и Испания) и 1989 (страните от съветската сфера на влияние) своите преходи към демокрация, през 1991 г. ние приехме възможно „най-твърдата“ нова конституция.

Преведено на обикновен език, това означава, че е най-трудно променима. Което пък си е исторически, политически и правен абсурд.

Исторически, защото няма логика в динамичен период на преход да „вкаменяваш“ основен закон, сътворен с временно парламентарно мнозинство от предишните „динозаври“.

Политически, защото няма логика и в това, когато една демократична сила дойде на власт след „динозаврите“, да се окаже на практика с вързани ръце, защото така са направили „старите“ в уж „новата“ конституция...

Правен, защото така старата съдебна система не се променя, а просто се приспособява към новите условия (и се възпроизвежда в тях). И оттук насетне и с топ не можеш да я накараш да се реформира. Тя просто сменя Бога си - от Партията на Мамон.

Между другото, „класиката“ на тия три абсурда трябваше да бъде Испания. Тамошният Милко Балев (адмирал Кареро Бланко) успокояваше тамошния Тодор Живков (генералисимус Франсиско Франко), че оставят след себе си „всичко вързано, и то добре вързано“.

Да, но при франкизма просто нямаше конституция, заменена от седем „фундаментални закона“. И когато в началото на демокрацията испанците си създадоха нова, се оказа, че нищо не е било нито вързано, а още по-малко пък добре.

„Добре вързана“ обаче се оказа новата испанска политическа система. И то толкова добре, че даже и когато лани кралят й абдикира, може би го усети само наследникът му...

Комшиите им - португалците, изглежда се поучиха от съседите си и направиха през 1977 г. една „мека“ конституция. Тя, за разлика от „твърдите“, позволява промени и от обикновен парламент. За пет години направиха седем, в резултат на които днес Португалия си е направо сред водещите държави членки на Евросъюза.

Поляците пък съвсем се изхитриха, като след 1989 г. си приеха не една, а две конституции. „Малката“, от 1993-та, беше само „за прехода“ - т.е. да видят накъде ще вървят работите. После дойде и „голямата“, от 1997-а, според която Полша си живее и досега. И май не само си живее, но и добре си живее, щом от нея треперят и в ЕС, и на изток...

Мога да ви приведа още безкрай примери - Чехия, Словакия, Румъния, Унгария и т.н. Но всички те ще покажат (и докажат), че никъде в динамиките на преходите към демокрация никоя разумна нация не е допускала (и дори и не си го е помисляла) това, което направихме ние.

А то е наистина и по балкански, и по андрешковски просто. Ако карам поред, то е:
Първо, никъде в държавите в преход

не се възпламени такъв дивашки антикомунизъм

както у нас. При това съчетан със същата злоба за мъст и реванш, каквато примерно е проявил навремето си башибозукът на Ахмет Барутанлията в Батак.

Да ги питаш защо и едните (помаци, не турци), и другите (малка част - неоснователно репресирани, огромната - основателно депресирани поради некадърност, простотия, неграмотност) го сториха? Ами защото това беше най-лесното...

И докато в другите „държави в преход“ се появи подготвен елит с ясни виждания за посоките на демократичните промени, тук той беше изместен от някаква орда, надъхана не с конструктивизъм, а с омраза.

Е, второ, при това положение „динозаврите“ на комунизма се престориха на уплашени (спомняте ли си баснята за „умрялата лисица“?). И решиха коварно да им го върнат на новите „демократични бронтозаври“ чрез конституцията от 1991 г. Както и се случи.

С нея те осъществиха две неща - превърнаха се от правоверни болшевик-сталинисти в „капиталисти с човешки лица“ и затвориха „старото соц-вино“ в нови „кап-бутилки“.

Тук, апропо, май е моментът да припомня поне две неща.

Един от основните „затапвачи“ на „старото вино“ беше Георги Близнашки, по онова време част от екипа съветници по конституционните въпроси на бившите комунисти и бъдещи „червени барони“. А сега - един от тарторите на протеста срещу онова, над което се е трудил. Егати, както би казала дъщеря ми, когато не иска да псува...
А пък докато с конституцията се „затваряха бутилките“, Георги Марков беше не в парламента, а лежеше барабар с още 38 „гладуващи“ на моравата срещу него. Значи първо плюеше бъдещия основен закон, вместо да попречи чрез него фактически

да се увековечи социализЪма

а после му се закле като член на Конституционния съд...

Ами пак егати...

Пак казвам, пиша всичко това не с гняв, а по-скоро като историк, който е и участник в събитията.

Гневът обаче ме залива, когато отново констатирам някои неща.

Първото е очевидно непосилното желание на сегашните т.нар. „реформатори“ да реформират нещо, което не подлежи на реформи. Гореспоменатите шестима капацитети са единодушно категорични, че промени в третата, съдебната власт, могат да се направят само от Велико народно събрание (ВНС).

Второто е, че в обозримо бъдеще такова ВНС е абсурдно да се състои. Нито има политическа воля за свикването му, нито дори и законова изборна основа, по която да се учреди.

Третото е, че при това положение наистина в момента просто кипи безсмислен труд. Целта на който е да запази статуквото такова, каквото се установи през последния четвърт век.