17470 | 20 April 2015 | 13:51

Председателя на НС с уникално правомощие

Сред всички безвкусни орнаменти на фасадата на безплодния (и също толкова обществено неуважаван) български парламентаризъм „блести“ т.нар. парламентарен контрол. Така нареченият, защото ако при тази формално важ на конституционна процедура въобще някой някого контролира, по-скоро партийно-изпълнителната власт дърпа юздите на законодателната, а не обратното, както би трябвало да бъде при истинската представителна демокрация. Впрочем цялата ни представителна демокрация е обърната наопаки – вместо народът да избира свои представители, които да изпълняват неговата воля и да се отчитат пред него, партийните върхушки „изпращат“ определени от тях представители, подредени в партийни листи, за формално одобрение, след което тези „народни“ представители слушат и се подчиняват единствено на партийните си началници.

Въвеждането на преференциалното гласуване поразклати малко тази блатна идилия, поради което в момента партиите умуват главно върху това как да го обезсмислят.

И така, да направим кратък преглед какво всъщност се крие зад

претенциозната формулировка

„парламентарен контрол“. Отскоро българските политици внесоха своя лепта в световната политическа теория и практика, като към традиционната (разбирайте нормална) парламентарна процедура добавиха и така наречения блицконтрол. В действителност просто узакониха формалното претупване на една ключова отговорност на всеки народен представител - да задава въпрос и да иска отговори от изпълнителната власт, но не от свое име или от името на партията си, а преди всичко от името и с оглед правата и интересите на тези, които са го пратили в парламента. Ако се опитаме да открием тези реални права и интереси на „върховния суверен“, начинанието ни е облечено на провал. Защото ако в някакво отношение има идеална хармония между питащите и отговарящите, тя е в старателното

заобикаляне на истинските проблеми на хората

Преди да задълбаем в съдържанието на парламентарния контрол (ако такова въобще има), достатъчно е да видим колко „смачкана“, принизена и дори презряна е тази уж еманация на народния суверенитет. По време на петъчните въпроси и питания, както е известно, в залата присъстват шепа депутати - обикновено само тези, които чакат отговор. Членовете на кабинета отговарят когато и както им скимне, поради което парламентарните питания и актуални въпроси се трупат и точат с месеци и губят всякаква „актуалност“ (ако въобще е имало такава). И питащите, и отговарящите участват в процедурата с такова видимо отегчение и безразличие, че страничните наблюдатели веднага биват проникнати от убеждението колко безсмислено занятие е парламентаризмът. И за пълна гаранция, че по случайност няма да се промъкне някое „неуместно“ питане, депутатите дори сътвориха уникално правомощие на председателя на Народното събрание да преценява допустимостта на депутатските въпроси и да ги отклонява. Вярно е, че пряк интерес от това имат управляващите, които смятат, че по този начин бранят своите министри, но това абсурдно ограничение се предава като свят завет от едни на други властници.

Тук трябва изрично да се отбележи, че обществените представи за парламентарния контрол се формират на базата на една сравнително малка територия от реализирането на тази важна демократична функция. Защото контролът в пленарната зала е върхът на айсберга – не по-малко важен и със сигурност по-всеобхватен и полезен (от гледна точка на превенцията) би трябвало да бъде контролът, осъществяван в парламентарните комисии. Той обаче остава встрани от вниманието на медиите или се отразява твърде избирателно и пристрастно. В действителност по отношение на

всеки голям обществен проблем

като започнем от съсипването на КТБ, минем през редовните взривове в оръжейни предприятия и складове и свършим с хаоса при възникващите природни бедствия и аварии, е резонно да се зададе въпросът: какво направиха отговорните парламентарни комисии и участващите в тях депутати, за да установят и предотвратят заплахата?

Нито при петъчните заседания, нито в текущата дейност на парламентарните комисии може да бъде открито реално внимание към истински големите проблеми на обществото, да не говорим за ефективни усилия за тяхното обяснение и решаване. В кривото огледало на българския недорасъл парламентаризъм контролът е сведен до инструмент за междупартийна размяна на удари или неприкрито лобиране в изгода на корпоративни и групови интереси.

Нивото е толкова примитивно

че нерядко се натъкваме на въпросипредназначени да поставят натясно управляващите, а всъщност компрометиращи питащата опозиция. Ярък пример бе нескопосаният опит на Мая Манолова да постави реалния и болезнен проблем за партийните чистки в администрацията, като го персонифицира със случая на уволнената чистачка с две висши образования. При което политическият инстинкт на Бойко Борисов бе достатъчен, за да му подскаже логичния контравъпрос: „А вие защо назначихте тази жена с две висши образования за чистачка?“

И тъй като от гледна точка на съдържанието и обществения ефект от парламентарния контрол няма какво (положително) да се каже, може би ще намерим някакво основание за оптимизъм в стила на политическата дискусия? Може би този полемичен по самата си природа аспект на парламентарния живот ако не друго, поне спомага за издигането на политическата култура на обществото и преди всичко на подрастващите поколения? Уви, ни най-малко. Напротив, именно парламентарният контрол през последните години предлага някои от най-фрапиращите случаи на политическа простащина и „най-обикновена“ човешка некултурност. Петъчните „спектакли“ непрекъснато ни предоставят нови и нови доказателства за трагично

ниското политическо, интелектуално и културно ниво

на повечето български политици, които не са в състояние да спорят, да формулират убедителни доводи и дори нямат представа за своята отговорност като публични личности с оглед примера, който дават на останалите граждани. Принципите се подменят с лични нападки, фактите - с измислици и клевети, допустимата степен на ирония и сарказъм – с грозни обиди и дори псувни, които не бихме могли да наречем „хамалски“, защото ще обидим хамалите. Очевидно стенографите в Народното събрание са твърде възпитани хора, а вероятно са получили и съответен инструктаж, тъй като в официалните стенограми от заседанията отсъстват „бисери на простащината“, които много ясно сме доловили със собствените си уши.

Някой би казал, че проблемът е в недостатъчната подготовка на българските депутати и че може да бъде решен с подходящи форми на политическо обучение. Истината е друга, много по-тъжна. С хора, събрани от улиците и кръстовищата (в прекия и преносния смисъл), с улично възпитание и фиктивни престижни дипломи и специализации може да се постигне само това „качество“ на парламентаризма. Като прибавим и важното обстоятелство, че повечето от тези люде се възприемат като господари на народа, а не като негови слуги, образът на парламента ни като всекидневна махленска свада става драматично неизбежен.