17945 | 9 Feb. 2015 | 13:35

Днешната система у нас не поощрява партиите да управляват

Липсата на поне елементарно, но истинско съгласие по големите предизвикателства пред нацията, а оттук вечното очакване на стабилността, е непреодолима същност на българското политическо статукво. То не може да произведе необходимите идеи и усилия за решаване проблемите на хората, поради което вече е не само безполезно, а и вредно. Дори трагедията на нашите сънародници в Украйна не смущава (с малки изключения) българските политици.

Липсата на допирни точки

по националните приоритети, с които преди изборите политиците ни проглушиха ушите, е фрапираща. Всеки гледа и мисли в различна посока, а някои дори не знаят накъде да гледат. Тогава откъде да дойдат лелеяните стабилност, приемственост и последователност?

Първото, което направи впечатление още при сравнителния анализ на предизборните платформи миналата есен, а по-късно лъсна при изготвянето на правителствената програма, е пълният разнобой в оценката на ситуацията в страната и на най-сериозните проблеми. Разнобоят може да бъде илюстриран чрез третирането на демографската криза, която за общественото съзнание е водещ проблем. Нито една от трите най-големи партии - ГЕРБ, БСП и ДПС - не му дава наистина приоритетно място, реформаторите изобщо не го коментират, а Патриотичният фронт (ПФ) го разглежда едностранчиво и в зависимост от други, чисто идеологически предпоставки.

Или да вземем необходимостта от политическа стабилност и стабилно управление. Според ГЕРБ това зависи изцяло от съотношението на силите и от „правилна“ управленска конфигурация, а не от някакви по-сериозни промени. Други партии, макар и по много различен начин (БСП, Реформаторски блок, ПФ) оценяват нестабилността като следствие от дълбоки процеси в обществото и политиката, които налагат радикални промени. БСП например говори за криза в партиите и партийната система, Реформаторският блок - за „установен от последните управления (каквото и да означава това) модел на беззаконие и бедност“. 

На пръв поглед всички партии осъзнават, че е необходимо отхвърляне на статуквото, защото всеки ден чуваме призиви за „незабавни действия“, „смели реформи“ и т.н. Като че ли има еднопосочност и по въпроса за приоритетите - почти всички визират сектори като национална сигурност, енергетика, селско стопанство, туризъм, информационни технологии. Но ако се взрем, забелязваме доста различни и дори взаимноизключващи се идеи за управление в уж консенсусните направления. Типичен пример е енергетиката. Практически извън необходимостта да се удължи животът на пети и шести блок на АЕЦ „Козлодуй“ няма нито една ключова политика, която да акумулира дори минимално съгласие. И при днешната, и при всяка друга възможна коалиция съгласието за цялостна и последователна, да не говорим за реформаторска политика, изглежда непостижимо.
Но да оставим настрана програмите. Може би партиите ни са слаби в посланията, но силни в действието?

Да, ама не. Повечето български партии правят практическата си политика така, като че изпълняват

безсмислено формално задължение

Защото в края на краищата демокрацията означава управление по волята на народа в името на интересите на нацията. Нито едното, нито другото се случва. Тъй като не могат ясно да дефинират ключовите проблеми, партиите и политиците няма как да постигнат нужните резултати. Българската политика е изпразнена от съдържание, тя дори не се опитва да предложи решения на проблемите на хората. При това положение кой с колко ще бъде първи, втори и трети и кои партии ще влязат в парламента, няма особено значение.

Това е същността на виждания от мнозина преход към трайна политическа нестабилност, която неизбежно води към все по-лошо управление на българската държава. Както неведнъж съм писал, този процес е обективен и неизбежен. Ако има важни въпроси, свързани с него, те са два: какво ще струва това на нацията и как може да се преодолее.
С изключение на малка, но свръхекспонирана и щедро финансирана общност от неолиберални ортодокси повечето смислени хора у нас разбират, че без добро управление страната ни, икономиката, човешкият и социалният капитал на нацията нямат шансове за просперитет. Да се говори за реформаторство е важно, но само ако зад думите не стоят намерения в насипно състояние или просто желание за реванш. Проблемът не е в това, че редица (да не кажем почти всички) сектори на обществото и държавата се нуждаят от реформи, които няма как да не бъдат свързани с жертви и ограничения. Лошото е, че т.нар. реформи неизменно се плащат от масата обикновени българи. И въпреки лишенията

те не водят до подобрение
а резултатите им облагодетелстват шепа хора.

Това е ясно отдавна, но се повтаря отново и отново. Правеха го и смятат да го правят едни и същи по природата си субекти - тези, които са във властта или напират към нея. Генерална промяна към истинска стабилност ще има не когато някой е завинаги на власт (или завинаги отстранен от властта), а когато държавата заработи главно за интересите на огромното мнозинство от българите, колкото и сложно преплетени да са тези интереси. Няма как да роди стабилност управление (независимо от партийната конфигурация и ситуативната парламентарна подкрепа), което не решава проблемите на хората. Българските партии сега си приличат в главното - през последните години те създават проблеми, вместо да ги решават. Различията са второстепенни - кой, кога и какви точно проблеми е създал.
Не е ли това отдавна познатата теза „Всички са маскари“? Неприятно, но факт. А изборът ни сякаш се състои в това да изберем по-поносими маскари...

Звучи парадоксално, но политическа и обществена стабилност у нас може да се постигне само чрез неизбежна, но целенасочена радикална дестабилизация. И по-конкретно - чрез създаване на условия за цялостно обновяване на партийно-политическата система и на начина, по който тя се формира и контролира от върховния суверен. Много е модерно да се пледира за либерализация на какво ли не, но странно се пропуска най-необходимата либерализация - тази на политическия процес, така че да стане истинско състезание, а не купен мач с предизвестен край.

Всички съществени елементи на изборното законодателство и демократичната практика, за които днес ни убеждават, че осигуряват стабилност, всъщност са генератор на нестабилност и ще продължат да я нагнетяват. Изборна бариера, механизми на финансиране на партиите, квоти, явни и неявни имунитети, изборна администрация - всички тези фактори, създаващи

масирани нечестни предимства

за партиите на статуквото, генерират все по-голямо недоверие, напрежение и отхвърляне. Тази система не поощрява партиите да правят и да прилагат политики за добро управление, нито позволява да бъдат санкционирани за безобразията им. Пределно ясно е (както се видя от възмутителните „отстъпки“ по въпроса за партийните субсидии), че българските системни партии няма доброволно да демонтират тази мрежа от привилегии.

Ако искаме добро управление, трябва различни нови субекти да бъдат допуснати да се състезават за властта и след това да я упражняват. Да бъдат премахнати пречките и ограниченията пред тях. И няма нужда да ни плашат с някакво второ нашествие на варварите популисти. Нас отдавна ни управляват варвари, нищо че част от тях са с добри обноски и (истински) престижни дипломи.