75592 | 28 Feb. 2015 | 17:06
Бенито Мусолини следи със завист смайващите успехи на Хитлер в Западна Европа. Той решава да започне „паралелна война“ на Балканите, където разполага със „стратегическия плацдарм“ Албания: „Фюрерът винаги ме изправя пред някой свършен факт. Този път ще му го върна със същата монета. Ще научи от вестниците, че съм окупирал Гърция.“ На 16 октомври 1940 г. дучето отправя послание до Борис III с покана да участва във войната срещу южната съседка: „Реших да започна
уреждането на сметките с Гърция
през текущия месец. На Вас се предлага историческият случай за реализирането на старата и справедлива аспирация за Егейско море.“ Царят отказва съучастие поради заплахата от Балканското съглашение: „Плавам в малката лодка на моето Царство. Една лодка, която всеки миг може да потъне.“
На 28 октомври 1940 г. италианската армия нахлува в Южен Епир, а Мусолини изпраща до Хитлер възторжена телеграма: „Фюрер, ние маршируваме!“
Да, но за изненада на света след седмица гърците нанасят контраудар и изхвърлят противника обратно на албанска територия. Уинстън Чърчил веднага обявява, че Великобритания е вярна на дадените гаранции, и стоварва десант на остров Крит. Хитлер е зает с подготовката на операция „Барбароса“ срещу Съветския съюз и не желае да отклонява сили към Балканите, но трябва да спасява изложилия се съюзник.
Освен това той се е зарекъл да не допусне англичаните отново „да стъпят на континента“ и се заканил „да ги бие, където и да стане това“.
Директивата №18 на германското Върховно командване от 12 ноември 1940 г. предвижда овладяването с 0 дивизии на Северна Гърция - „в случай на необходимост през България“, и заплашване по въздуха на британските бази в Източното Средиземноморие. На 17 и 18 ноември в алпийската резиденция „Бергхоф“ Борис III отказва на Хитлер пряко участие на български войски в бойните действия против Гърция, обаче не може да се противопостави на германското преминаване през България, тъй като именно отказът от прякото въвличане във войната предполага тази „услуга“. Той изтъква, че наближаващата зима и трудният терен на Балканите ще попречат на „мълниеносната война“, печелейки време до идната пролет, когато би могло италианците да не се нуждаят от помощ - като победители над Гърция или изхвърлени от Албания.
Доводите на Борис III за отлагането на балканската кампания прозвучават убедително за военните съветници на фюрера. Изпратените разузнавателни групи докладват за снежния планински терен и недостатъчно развитата шосейна и железопътна мрежа. Поради
българския отказ от съучастие
в настъплението на юг Хитлер заповядва увеличаване на броя на дивизиите на 12. В писмото си до Мусолини от 20 ноември 1940 г. той набляга на отрицателните военни и психологически въздействия на италианския провал върху позицията на България, която „показва малко желание да встъпи в Тристранния пакт, а сега е напълно несклонна дори само да обмисли такава стъпка“. Авантюрата на дучето можело да докара германските войски в царството,като го застави да се присъедини към Тристранния пакт. Изводът е пределно ясен: „Намесата на Германия срещу Гърция трябва да се очаква на всяка цена.“
Според издадената на 13 декември 1940 г. директива №20 от 18 до 24 дивизии трябва да настъпят в началото на март 1941 г. и през България да овладеят цялата гръцка континентална територия. И отново се казва изрично: „Да разчитаме на българската подкрепа.“ Фланговата защита против Турция се отрежда на българската армия, обаче нейното пряко участие в операция „Марита“ се смята за несигурно. Следващата директива №21 от 18 декември 1940 г. съдържа плана „Барбароса“ за войната срещу Съветския съюз с готовност за начало на 15 май 1941 г. Румъния, Унгария и Словакия вече са присъединени към Тристранния пакт, така че
идва редът на България и Югославия
Новата 1941 година носи нови поражения на италианците в Албания. Мусолини е потресен, защото „още един път са ни ритнали по дъното на гащите ни“. Първите германски дивизии започват да се съсредоточават в Румъния. При срещата с Хитлер на 19 и 20 януари във Виена дучето отново го „удари на молба“ и настоява колкото е възможно по-скоро Вермахтът „да спаси честта на съюзника“.
Отговорът е откровен и твърд: „Няма в света сила, която да ме спре да изгоня англичаните от Гърция, и така или иначе ще маршируваме през българска територия!“ Съсредоточаването на 12-а армия на север от Дунав подтиква неотклонно България към Тристранния пакт. Борис III отлага „до последно“ отговора кога ще предприеме съдбоносната крачка, а Хитлер му изтъква, че няма да повтори стратегическата грешка на Вилхелм II и да допусне нов Солунски фронт: „Ние сме решени да прогоним и изхвърлим в морето англичаните от всяко място в Европа, където те биха се опитали да се затвърдят!“ На 20 януари 1941 г. Министерският съвет в София стига до извода, че на германското преминаване не може да се противодейства, което налага предварително споразумение за неговото извършване и произхождащото от това подписване на Тристранния пакт. „Печеленето на време“ и отлагането на обвързването стават невъзможни. Жребият е хвърлен от Мусолини и Хитлер, за да реши българската участ и да тласне изцяло Балканите в пламъците на световния пожар.
На 22 януари 1941 г. полковникът от разузнаването Уилям Донован, личен пратеник на президента Франклин Рузвелт, пристига от Атина и уверява Борис III, че Съединените щати отново ще воюват за победата на Британската империя. България държи „геополитическия ключ на положението“ в Югоизточна Европа и ще отговаря за последиците от разширяването на конфликта. Царят учтиво го поправя: „Това го слушаме от 60 години и от англичани, и от французи, и от руси, та дойде време да го чуем и от американците. Вярно е, че ние сме ключът, обаче тоя ключ не го държим ние.“ Той възнегодува, че „не е честно страната да бъде осъдена на смърт само по причина на географското си положение.“ Гьобелсовото правило е известно: „Ако не ми станеш приятел - ще ти счупя главата!“
Запазил болезнени спомени от провала на Дарданелската операция през 1915 г., Чърчил заявява на 9 февруари 1941 г. в парламента, че въпреки „жестокото си окастряне и наказание редом с Германия“ в края на Първата световна война, защото тогава в София избрали погрешната страна, управниците там не са извлекли необходимата поука: „Аз вярвам, че България не се готви да повтори същата грешка. Ако тя го стори, българският народ, когото уважават и във Великобритания, и в САЩ,
за трети път в продължение на 30 години
ще поеме пътя на една ненужна и разорителна война.“ Той ратува за създаването на Балкански съюз с 2 000 000 щика, но същевременно трябва да признае в тесен кръг: „Германия днес е тъй мощна в Европа, че може свободно да се движи от единия до другия Ӝ край.“
На 14 февруари заместник държавният секретар Александър Кадоган дава да се разбере, че не очаква от българската армия да спре германските бронирани дивизии, „ако са решили да прегазят България“, но тя трябва да брани своята независимост, за да не стане „съучастница“. Пълномощният министър Иван Момчилов възразява основателно, че в такъв случай „България ще бъде не съучастница, а жертва“. Защото, ако иска да се възползва от развитието на събитията в италианско-гръцката война, последната щяла да бъде завършена. Получава се крещящо противоречие. От една страна, в Лондон, преживели бягството от Дюнкерк през Ламанша, признават безизходното положение на България, а от друга, я тласкат да брани своята територия без никакви изгледи за успех, и то в полза на „съюзниците разбойници“. Чърчил гори от желание да се бие до последния български войник в защита на своята имперска политика на Балканите и в Източното Средиземноморие.
Пълномощният министър в София Джордж Рендел не приема оправданието на Борис III, че неговото поведение се дължи на „пълната безпомощност пред огромната мощ на Германия“, и му внушава поне да последва примера на датския крал, като остави мълчаливо 680-хилядната 12-а армия да окупира страната без съпротива и да се оттегли в извънградската резиденция или дори да напусне царството.
Разбира се, „достойно“ би било „да се даде поне един артилерийски залп“ срещу форсиращите Дунава германски войски. Българският владетел обаче не може „да спре влака с голи гърди“, а и е под натиска на нерешения национален въпрос: „Лесно му е да говори, защото имат Ламанша между белгийския бряг и Англия! Иначе моят колега и приятел Джордж VI щеше да плава по моретата на някакъв дреднаут като Летящия холандец.“ На 28 февруари понтонните мостове през великата река вече са изградени.
Министър-председателят
Богдан Филов подписва в 13,45 ч.
на 1 март 1941 г. във Виена
протокола за присъединяването на Царство България към Тристранния пакт. Любопитно е, че поради затъването на личния самолет на фюрера „Кондор“ на летище Божурище българската делегация закъснява с излитането.
Подписите на фон Рибентроп, граф Чано и генерал Ошима не са още положени, а моторизираните колони вече устремно преминават по понтонните мостове. България се превръща в невоюваща съюзница на Тристранния пакт. Второто съюзничество с Германия е за предпочитане пред разорителната окупация. Посрещайки „братята по оръжие“, един кмет изразява точно психологията на своя народ на кръстопътя: „Добре дошли! България е страна градина, така че имаме много цветя и да посрещаме, и да изпращаме, и пак да посрещаме…“ Представителят на централната власт едва успява да го прекъсне с благоразумното „Стига“.
Mobile verison
RSS
