62371 | 11 June 2016 | 10:07

Дадохме оборотни средства на фирмите. Всичко, което им бе необходимо за работа, го получиха. И оттук започна разграбването. Луканов наредил да се приберат оборотните средства и да се предоставят за създаването на частни банки, разказва бившият държавник

 Темата за Тодор Живков и отношението ни към него избухна с нова сила след посещението на ръководството на БСП, начело с новия лидер Корнелия Нинова в родната къща на бившия държавник в Правец и поклонението пред паметника му в града.  От сдружение "Достойнство, отговорност, морал" поискаха главния прокурор Сотир Цацаров да започне разследване срещу социалистите за това, че са нарушили приетия от Народното събрание закон, обявяващ комунистическия режим в България за престъпен.

Скандалът се рахвихри и в парламента след като депутатът от ГЕРБ Методи Андреев и двамата народни представители от Реформаторския блок Мартин Димитров и Петър Славов попитаха министъра на културата Вежди Рашидов защо в България продължават да съществуват къщи музеи и експозиции, "величаещи дейността на бившите комунистически ръководители" . Те припомнят, че с приемането на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен през 2000 г. дейността на БКП и нейните активисти е обявена за престъпление.

Това ме накара да отворя отново книгата  ми с интервюта "Мъже на власт" и да си припомня някои от разговорите, които съм правила с Тодор Живков. Изненадах се - колко актуално звучат и днес и колко пророчества има в тях.

 -----------------------

 15 юли 1997 г. Днес от печат излизат „Мемоари”-те на бившия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. 700-страничната изповед обхваща събитията от раждането му до днешно време. В тях Живков подробно изнася факти за революционната си дейност и партизанските години, предоставя размислите си за „бюрокрацията на системата”, за вечния страх от Москва, за пропуснатия шанс да бъдат реформирани механизмите на икономиката още през 70-те и 80-те години, за проваленото преустройство. 

Поискала съм среща с Живков и след няколко дни от „Секвоя” ми се обаждат: „Г-н Живков е готов да ви приеме”. В уречения час, малко преди обяд, съм при него. Този път излизаме на верандата на вилата. Както обикновено, Живков е безупречно облечен, в настроение. Знае, че интересът към него расте и че е дошло време да се разправи с опонентите си… Както винаги при разговорите си с него, в началото му давам възможност да изложи тезите си, пък после постепенно започвам да го настъпвам…

– С какво искате да ви запомнят поколенията, г-н Живков?
– Преди всичко дължа благодарност на огромната част от българския народ, който разбра цялата вандалщина срещу мен и още по време на процеса ми даде подкрепата си… (От две години на Живков е разрешено да напуска жилището си. Той посети два пъти Правец, обходи Родопите и навсякъде бе носен на вълната на възторга и преклонението. Като репортер отразявах тези посещения, следях отблизо вълненията му и вече бях наясно с позициите му. По това време се запознах и с Бойко Борисов, който като шеф на охранителната фирма „Ипон” бе поел личната охрана на бившия Първи и винаги ми осигуряваше неограничен достъп до Живков. И сега, докато траеше този разговор, Бойко бе някъде из къщата, деликатно ни оставяше сами. От време на време някое от неговите момчета донасяше кафе или от онзи френски коняк, който Живков криеше в библиотеката на кабинета си и си позволяваше да пийва по 50 грама – б.а.) ...Аз се оказах най-обругаваният политически деец в цялата ни история след 1878 година. Да не говорим за света. Личните ми качества, убеждения и дела бяха съзнателно тълкувани чрез едно унизително за нацията издевателство. За никого в България не е тайна, че този процес бе политически, скалъпен от някои т. нар. мои креатури (Живков имаше предвид Луканов, но избягваше да спомене името му. Това бе в състояние да го извади от равновесие. б.а.) Зад него стояха хора, които искаха да придобият славата на борци за демокрация, да спечелят лесни политически дивиденти, необходими за тяхното утвърждаване в новото ръководство на страната. Никой не представи доказателства за това, в което ме обвиняваха. Поколенията ще разберат, че аз съм посветил целия си съзнателен живот в служба на народа. Никога не съм унивал, не съм губил вяра, защото пред себе си виждах не дълъг живот, а дълг към своето отечество, който изпълних. Посветих се на добруването на България и на българския народ. (Много по-късно, едва в началото на 2007 г., финансовият ревизор Кирил Лалов изнесе в „Труд” неизвестни данни за злоупотребите по време на управлението на Живков, за тайните извънбюджетни сметки на фамилията Живкови и цялото партийно ръководство, които бяха публикувани в книгата „Власт, пари, комунизъм” на издателство „Труд”. б.а.)

– Защо досега нито партията, нито изследователите, никой не се нае да направи обективна оценка на вашето управление?
– Страхуват се от мен. Много се страхуват. Страхуват се от народа. Не ми дават възможност да изложа вижданията си пред обществото. Не ме канят в телевизията. В медиите се пускат само отрицателни неща за мен. В мемоарите си не заигравам с фактите от нашата история. Изнасям нещата такива, каквито са били, показвам какво стана след 1989-а година: ограбването на народа, налагането на реставрацията и реваншизма. Обвиняваха ме, че като председател на валутната комисия съм отговорен за изтичането на средства в чужбина. Да, валутният резерв, който аз създадох през 1962-а година, бе под мой контрол, но до 1985-а, когато прехвърлихме комисията към Министерския съвет и тя бе оглавена от Андрей Луканов. Спомням си малко след това при мен дойде Васил Коларов, тогавашният председател на БНБ, и ми каза: „Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара”. След известно време пак ми каза: „Похарчени са 200 милиона долара”. Така че още преди да бъда освободен от длъжност, от резерва са били изтеглени 700 милиона долара. Оставаха 1 милиард и 300 милиона, които бяха в чуждестранни банки. Питам сега къде отидоха тези пари? Още в края на 1988-а започнахме изграждането на фирмена организация. Беше утвърден Указ 56. Аз съм го подписал. Дадохме оборотни средства на фирмите. Всичко, което им бе необходимо за работа, го получиха. И оттук започна разграбването. Луканов наредил да се приберат оборотните средства и да се предоставят за създаването на частни банки. Вложените в чужбина средства също бяха разграбени. (Прав се оказа.) Всичко изчезна, потъна. Окрадоха го разбойници. Към това трябва да се прибави и ограбването по времето на Филип Димитров, което набра още по-голяма скорост. Бяха ликвидирани контролните функции на държавата, търговските организации, митническите ограничения. Кое ме мъчи най-много сега? Хората, които ме заместиха, не си дадоха сметка за последиците (има предвид Петър Младенов и Луканов – б.а.). Държавността е разбита и това трябва да се каже на народа.

– В книгата си казвате, че вашата най-голяма грешка е оставката ви през 1989-а. Защо?
– Защото тогава проблемът не беше за лидера, а за системата. Трябваше да стоя още една година. Моята оставка беше прибързана и необоснована. Ние имахме достатъчно резерви, а щяхме да получим помощ и от приятелски социалистически и западни страни. (Живков упорито развиваше тази теза, която предизвика възмущението на Луканов. „Това е връх на политическото и човешко лицемерие и неискреност”, заяви по-късно в интервю пред мен Луканов.) Дали щях да успея, не знам. Сигурно щях да бъда притиснат и от външни, и от вътрешни сили, но трябваше докрай да поема този риск. За съжаление тогава не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада.

– Какво щяхте да постигнете, след като твърдите, че още от 1963-а сте бил сигурен, че социалистическата система не е ефективна, а през 1988-а формулирате тезата, че тя трябва да бъде сменена?
– Аз не критикувам социалистическия строй, а критикувах управлението на строя. И това бе в основата на разрива ми с Горбачов. Глас в пустинята останаха моите тези за необходимостта от провеждането на новото историческо съдържание в страните от социалистическата общност. С горчилка споделям – ние не можахме да постигнем единомислие и единодействие в преустройството на нашите обществени системи. За съжаление всяка страна бе оставена сама да провежда преустройството. Обвиняваха ме, че не съм имал куража да увелича цените, въпреки че съм съзирал икономическите затруднения. Това не е вярно! Просто съзнателно не исках да предприемам подобен ход, преди да изчерпим всички налични възможности. А възможности имаше – твърдя го съвсем отговорно. Защо българинът трябваше да бъде наказан? И то жестоко? Заради авантюристичния, недомислен, разсипващ икономиката курс на перестройката. Ако до 1986-а година в определена степен компенсирахме недъзите на системата с осигурени суровини и пазари, след това естественият разумен ход бе да се измъкваме постепенно. Да се спасяваме с всички възможни средства. Но срещнах невероятна съпротива. И у нас, и в Москва. Оказа се, че още от самото начало, когато Горбачов бе избран за генерален секретар, той е заигравал с всички страни на СИВ, с техните ръководства. Разбира се, това не му пречеше да бъде винаги йезуитски усмихнат. Историята ще помни този генерален секретар, който тотално ни продаде – като общност от държави, като сравнително млад обществен строй, като военен договор, като СИВ...

– Ръководни дейци на БКП обаче твърдят, че през 80-те години вече е имало силно настроение срещу вас вътре в партията. Усещахте ли го?
– Да, знаех това. След идването на Горбачов на власт аз усещах, че започва настройването на наши ръководни кадри срещу мен. Дойдоха сигнали, че от Москва се провежда ударна кампания против мен. В моето „обкръжение” имаше хора, за които знаех, че заиграват. Оказа се, че заиграването не било никак „безобидно”. Тук, в България, срещу мен работеше огромна армия от разведчици. Започнаха да инспирират действия, с които целяха да създадат и във вътрешен, и в международен план невярна представа за протичащите в България процеси. И докладваха. И ме предаваха. Луканов е генетически заложен като предател. Неговият дядо по време на Септемврийското въстание 1923 дава контрапарола. Баща му през 30-те години е бил следовател в съветското ГПУ, когато милиони хора са били избити. Той отива в Испания, но не за да помага честно на революцията, а като представител на НКВД.

– Добре, казвате, че Луканов е бил генетически заложен като предател, а Петър Младенов защо ви предаде, г-н Живков?
– Петър Младенов е лековат човек. Той е неподготвен, няма качества на лидер.

– Защо тогава толкова дълго време го държахте като външен министър?
– Имах намерение да го сменям, но той влизаше от операция в операция. Жалех го. Никога не съм ползвал нито един от материалите, които той ми е предоставял! А в това министерство имаше способни хора.

– В книгата намеквате, че Москва е стояла зад неговата кандидатура като ваш приемник.
– Не Москва, а Горбачов го харесваше.

– Защо не си подготвихте наследник за партията , г-н Живков?
– Бяхме решили да подготвим Чудомир Александров за мой заместник. Първо го взехме в ЦК, после го пратихме първи секретар в провинцията, там да го проверим, след това стана секретар на ГК на БКП в София. Тогава в партийното ръководство дойде сведение, че жена му е била под наблюдение на органите. И главната информация е идвала не от кого да е, а от Чудомир Александров. Той изпращал доноси до съответните органи с отрицателна характеристика за нея. Двамата заедно работили в институт, където Чудомир бил комсомолски секретар. Човекът, на когото е давал информацията, е жив. Извиках Чудомир и го попитах: „Вярно ли е това?”. Той отрече. Казах му: „Няма никакво значение фактът, че ти си се оженил за тази жена. Това е твой личен въпрос. Но това, че лъжеш сега, не ти дава право да останеш в Политбюро” и т.н. До последния момент той не призна. Как може да се разчита на такъв човек? А за жена му имах сведения, че се държи много добре.

– А как дойде предложението за Георги Атанасов?
– Следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление на ръководен деец с открояващи се организационни качества. Но когато въпросът за избор на нов генерален секретар трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че от състава на Политбюро няма подходящ човек. Това мое заключение бе своеобразна самокритика, все пак аз носех отговорност за подбора, за равнището на хората, включени в Политбюро...

– И Лилов ли не ставаше?
– И към неговата кандидатура се бях ориентирал. Когато го освобождавахме през 1983 година от състава на ЦК, изрично посочих, че той притежава значителни интелектуални качества. Ако вземете стенограмата, ще видите какво съм казал тогава: „Дядо Господ, когато му е наливал интелект, не е държал никаква сметка. Дал му повече от необходимото.” Но Лилов не беше за организационен работник, той е кабинетен човек.

– Имате ли обяснение защо Славчо Трънски произнесе в парламента речта срещу вас веднага след освобождаването ви от поста председател на Държавния съвет?
– Аморален ход. Славчо Трънски изсипа върху мен и семейството ми такива мръсотии, каквито нормалният човешки разсъдък трудно може да проумее. И досега не знам кому бе нужна тази помия. Бях стъписан пред наглостта му. После разбрах, че си е правил самокритика – изпълнявал поръчка. Имаше някои партизани, които смятаха, че всичко им е позволено, че са солта на живота. Но едно е да си герой, друго е да имаш морал.

– От книгата ви разбрах, че вашата следствена разработка е била под кода „Директор”, а Милко Балев е бил обектът „Секретар”. Откъде знаете това?
– Така е. Впоследствие разбрах, че тогавашният главен прокурор Евтим Стоименов е бил подложен на масиран натиск, за да бъда арестуван. Навярно в него е имало колебание. Затова нееднократно е бил привикван на шотландска ледена ракия не от кой да е, а от президент-председателя Петър Младенов. По същия начин съдебният състав на процеса срещу Трайчо Костов е бил привикван навремето от Васил Коларов. Младенов е блъскал и удрял по бюрото пред Стоименов: „Искам да видя документ за задържане под стража.” Очевидно Младенов е нямал покой. Времето не е работило за него, събитията – също. Няма съмнение, че е бил под натиск и от своите задгранични наставници, сигурен съм, че арестуването ми е било съгласувано с Горбачов.

- Всички казват, г-н Живков, че са се страхували от вас, а в същото време са ви предавали. Защо?
– Кой се e страхувал от мен? Такъв въпрос е неправилен. Ние работехме дружно.

– Но се оплакват, че сте ги местили като пешки по шахматна дъска.
– За толкова години партията не може да не се променя. Всяка година първичните организации избираха нови ръководства. Ами колко пъти се промени Министерският съвет! Може ли за повече от три десетилетия да няма промени? Това е нормално. Щом някой няма качества, ще бъде сменен, разбира се. И решенията се взимаха от държавните или от съответните партийни органи, не от мен. Никога не съм „гонил” хора без причина.

– Каква е оценката ви за българските дисиденти?
– В България дисидентство не се създаде. Една част от тези, които се мислеха за дисиденти, отидоха в опозицията, друга част остана в БСП, трети заеха неутрална позиция.

– В какво се излъгахте след пленума на 10 ноември 1989-а?
– Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”. Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях. Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си. А моите съдници се отрекоха от всичко. Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят. И от жените и децата си щяха да се отрекат. Такова падение! Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване.

– С отварянето на досиетата ще излязат ли скривани истини за партията?
– Нищо няма да излезе.

– А от архива на Гешев?
– Той е открит. Аз съм гледал досието си. Три пъти съм бил арестуван в Дирекция на полицията.

– Възможно ли е Шесто управление на ДС да е следило и вас, г-н Живков?
– Не. Когато идва Горбачов на власт, тогава е възможно да са ме следили от съветската разведка у нас, а тя беше във връзка с нашата.

– Вие нареждал ли сте някой да бъде следен?
– Не съм се занимавал с такива работи. Сега научавам от печата и за някои сътрудници. Как е възможно, след като ръководя цялата държава, отгоре на всичко да следя персонално кой работи в ДС? Пък и не са ме занимавали. Не е било и редно.

– Знаехте ли, че Шесто е прибирало хора за това, че са разказвали вицове срещу вас?
– Забраних да се преследват хора, които разказват вицове, които говорят против мен. Дори им казах – ако има някой интересен виц, да ми го съобщят. Не виждах нищо страшно в това някой да приказва срещу мен и не желаех да ме занимават с това.

– ^{Ако бяхте успели да спрете перестройката, каква би била България днес?}
– Ключът за развръзката между двата противоположни лагера беше в наши ръце, в ръцете на Москва. Западът нямаше ключ и това го изненада. Горбачов проигра всичко. За този ключ аз съм се борил да го държим и ако бяхме успели, щяхме да направим преход, да съхраним социалистическия строй и да го преустроим към постиженията на съвременната цивилизация. Но лисица или котка ми мина път.

– Вярвате ли, че БСП може да се върне отново във властта?
– С това ръководство не може да се върне. (От половин година БСП се води от Георги Първанов – б.а.)  Това ръководство, не цялото ръководство, но голяма част от него, са свързани с дявола и водят партията към разгром. Пълен разгром! Но социалистическият идеал няма да пропадне. И ще се върви до пълната му победа.

---------------

25 септември 1997 г. „Аз съм подписал Хелзинкското спо­разумение, Виенските споразумения, в ООН ме водеха „президент на България” – това е част от историята на човечеството” – заяви Тодор Живков преди ден, изказвайки благодарност на Главна и Военна прокуратура, на президента Стоянов и на министър-председателя Костов за това, че са го освободили от домашен арест. За първи път Живков публично постави проблема за статута си на държавен глава и за законността на процесите срещу него. „Аз съм бил държавен глава, посетил съм пет континента, подписвал съм международни договори с над 50 държави. Като какъв, като лукова глава ли? Отричането на моя статут зачертава труда на три поколения българи”, гневи се той, настоявайки да му бъде върнато достойнството на първи държавник.

Живков припомни, че е предоставил на държавата всички подаръци, че е предложил да се продадат – „щяха да вземат поне 1 млрд. долара” – и с тези пари да се построи детска болница. Това не станало. Изчезнали и ловните му трофеи... След официалното му изявление го посещавам в Бояна. Вратата на познатия дом на ул. „Секвоя” ми отварят момчетата от „Ипон”. От вчера шефът им Бойко Борисов е притеснен – той вече ще се грижи за охраната не на затворник и настоява да има статут на „охранител на бивш държавен глава”.
На вратата на кабинета си Живков пита: „Как е „Труд”, а пък аз се интересувам от бъдещия му статут.

– Ще се обърнете ли,г- Живков, към Европейския съд, след като имате претенции за отношението към вас?
– Всички дела, заведени срещу мен, са незаконни. Ще ме принудят да се обърна към международните институции за правата на човека и бъдете сигурна, че те ще ги осъдят за тази вандалщина. Не желая, а чакам да се намери един умен човек в политическия живот, който да се застъпи за мен. Идват тук при мен, а не смеят открито да застанат в защита на Тодор Живков. Страх ги е!

– Вие сте много критичен към сегашните управляващи. Бихте ли дал преценка как ще се развива България в следващите години?
– Моите крака и ръце бяха вързани досега. Нямах информация. Но ще се позова на информацията на министър-председателя (Иван Костов). Той неотдавна каза, че огромната част от народа не вярва на демокрацията, че за него демокрацията е мръсна дума. В тези условия, ако не се съчетаят интересите на народа с всички останали, които имат интереси и претенции в тази страна, нищо няма да се реши. Нито един въпрос няма да се реши! Нито въпросът за престъпността, нито проблемите в духовната сфера. Кога интелигенцията е била така ударена? Това не е било и през буржоазно време. А вие знаете колко грижи аз съм полагал за тази интелигенция.

– Имате ли формула за борбата с престъпността?
– Имам.

– Ще я кажете ли на ген. Бонев (вътрешен министър в правителството на Костов)?
– Рано е да я кажа на Бонев. Пък и той не се е обърнал към мен за съвет.

– Когато вие бяхте кмет на София – през 1956 г, какви мерки бяхте предприел срещу престъпниците?
– Когато станах кмет на София, бях вече първи секретар на ЦК на БКП, се обърнах към сем. Котеви от Правец, които бяха известни престъпници, крадци. Казах на Иван Котев: „Ще ти поверя да ръководиш борбата с престъпността. Помисли и ела ми кажи дали си съгласен”. След една седмица той дойде и ми каза, че е съгласен. За един месец излови престъпниците, той ги познаваше, знаеше им явките... Но сега е друго. Сега има организирана престъпност. Всички знаем, че тази престъпност е заложена в самата система.

– Вие казвате, че БСП не е вашата партия. БСП пък се прави, че не ви забелязва. Дали тази партия не се срамува от вас?
– Да, сегашната партия не е моя партия. Бих влязъл в тази партия, ако тя направи коренни изменения в своята политика и в цялостната си работа.

– Какви промени трябва да направи БСП, за да я приемете като ваша партия?
– В марксизма-ленинизма специално се третира проблемът за причините и следствието. Нарушаването на този принцип води до катаклизми. А този принцип е нарушен генерално в България още от моето снемане до ден-днешен. (На следващата година по инициатива на Красимир Премянов и Никола Койчев, лидер на столичните со­циалисти, Живков отново беше приет в редиците на „неговата” БСП. Стана член на партийната организация на „Кремиковци”. Това предизвика брожение сред членовете на БСП – от негодувание през подигравки до снизходителни усмивки – б.а.) БСП излезе с програма, с която я избраха (1994 г.), и в тази програма много дълбоко бяха застъпени следствията, настъпили в България. А за причините – нито дума! Историята си каза думата. Когато дойде новото правителство, то постъпи по същия начин. Взе следствието, раздуха го – Жан разсипал за година и половина България, Жан това, Жан онова. Но Тодор Живков излезе и защити Жан – че не може един комсомолец от провинцията, който е стигнал до лидер на партия и държава, да разсипе за година и половина България. Тя беше вече разсипана! Аз търся моето място и моя принос за моя народ!

– Голяма част от днешните политици – и управници, и опозицията, са ваши бивши комсомолци. Доволен ли сте от тях и колко бихте им писал по шестобалната система?
– За мен се говори, че съм бил диктатор, че съм местил хората като пионки. Целия състав на ЦК на БКП и на Политбюро, създаден по времето на Димитров и Червенков, аз запазих и след Априлския пленум. А тези, които не бяха – като Цола Драгойчева, Тодор Павлов, аз привлякох в ЦК и те доживяха и умряха в ЦК. На пределна възраст участваха в работата на ЦК на БКП, някои спяха по заседания, попикаваха се в сградата на ЦК. Не съм изгонил никого. А след това трябваше да се издигат млади хора. Такъв е животът, защото трябваше да се работи. Обаче една част от тях се оказаха... айде да не говоря. Нека Господ да се разправя с тях! Не повече от 10 души съм изолирал за 30 години. А това сега се навива като главен въпрос, защото те са на отговорни места. Защо мълчат сега, като почнах да ги разобличавам? Нека да излязат и да кажат, че Живков лъже, за да изнеса цялата истина за тях. Можех ли да държа около себе си разложени хора? Напиват се в компания. Има един, който сега пише против мен в „Дума”. Той взема някоя жена, води я, след известно време вземе друга дама да я води и т. н. Как тогава Тодор Живков няма да постави въпроса: „Къде се намираш?” Сектант не съм, но това е истината. Те мърсят сега и промиват мозъците и в СДС и в БСП.

– Ще излезе ли истината за участието на България в покушението срещу папата?
– През пролетта на 1988-а година Андреоти беше в България и на доверителен разговор ми каза, че те с папата никога не са вярвали, че българите имат участие в покушението. Аз му благодарих на Андреоти, но му казах, че това не оневинява папата. Папата е християнин, той можеше да даде знак и да помогне за решаване на този въпрос. Той това не го направи. (Това стана години по-късно, когато папата дойде в България – б.а.). Защо ще убиваме папата? На какво основание? Какво пречи папата? Ако него убият, друг ще сложат. Още повече, че той е от нашите страни, тогава ние бяхме в един лагер. Как ще го убиваме? Не ми е минавало това през ума! Освен опиати да са ми давани. (Смее се.)

– Казвате, че България е в криза. Смятате ли, че това правителство (на Иван Костов) може да се справи с нея?
– Следя всичко, което става в България. И става не по-добре, а по-лошо. Искам от моите години да посъветвам управляващите. Нека да дойдат! Защо се плашат? Нека да поприказваме. Бих им казал в очите някои неща. В средата на 70-те години ние имахме 5-6 милиарда долара задължения към Запада. Тогава предложих да се създаде партийно-държавна комисия, която аз възглавих, за да ликвидираме този дълг. За две години и половина ликвидирахме задълженията, без да засегнем валутния резерв от 2 милиарда долара, без да почувства един гражданин в България, че нещо се върши, че положението му се усложнява, че има трудности. След мен председател на тази комисия стана Луканов. Но на Кръглата маса всичко се продаде. Там започнаха да ограбват България. Грабителството започна веднага след моето освобождаване. Как може така бързо да се пръкнат толкова богаташи? Взимаха „влака на Тодор Живков” да се разходят до Варна. Тодор Живков не е имал велосипед през живота си, камо ли влак! Един-единствен път съм ползвал този влак по време на посещението на шаха на Иран. Спахме във влака, защото пътувахме цяла нощ.

– Какво ви тормози сега?
– Тормози ме това, че нямам контакт с хората. През целия си живот аз имах няколко приятелски кръга – печатарски работници, партизани, земляци, с всички звена на художествено-творческата интелигенция поне веднъж месечно се срещах. Сега това ми липсва... Моят живот продължава да тече вече 86-о лето. Дълъг се оказа. По моя преценка – достоен. Опитвам се да остарявам умно, да съхраня надеждата си за дълъг път. И нищо да не превръщам в трагедия...

Преди да си тръгна, Живков ми прочита част от това, което е написал в книгата си: „Дано ми дойде времето, мисля си, надявам се, да тръгна из широкия свят свободен и ... „млад”! Да, да, душата ми е млада. За да събирам „вересиите си”, а те май са доста... Запомнил съм един древноиндийски афоризъм, в който се твърди, че на този свят не е имало и няма да има човек, достоен само за похвала или само за осъждане. И аз като човек, като „едно от чудесата на природата”, не само съм смъртен. Аз съм и грешен. Но нека моето изкупление бъде това – с чиста съвест го споделям – че тревогите и грижите за моя народ, за участта на отделния човек, никога не са ме напускали...”

След година, на 5 август 1998-ва Живков почина. С гриф „Спешно” световните агенции разпространиха новината: „Живков надживя и Тито, и Енвер Хожда, и Чаушеску, постовяйки рекорд по продължителност на управление – 35 години”. Но дори и мъртъв, той не бе пощаден – ни от свои, ни от чужди. Чуждите хлопнаха вратите на всички сгради, повечето строени по негово време, пред тленните му останки. Динозавър или диктатор, убиец или строител, Живков все пак беше държавен глава и главнокомандващ, под чиято власт три десетилетия дишаха 8 милиона българи. Управляващите по това време демократи обаче отказаха да го припознаят като такъв.