38887 | 4 July 2012 | 17:23

Някога се е управлявало със стратегии и програми, днес се управлява с телевизионни политически етюди и пиар акции. Понятия като последоват

Неотдавна нашенски талибани, типични рожби на българския преход, скрити зад анонимното „Майки против насилието“, поискаха да бъде изхвърлен паметникът на Маркс от двора на УНСС. Нищо че той се изучава във всеки голям западен университет.
Нищо че в Германия в центъра на Кемниц огромният паметник на Маркс с фразата „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ стои непокътнат. Нищо че стои и в много други градове на Германия и Европа. Нищо че на календара на американски икономически календар той е на челно място, подбран като един от най-големите икономисти на всички времена. Нищо че проучване на Би Би Си го класира като личност на хилядолетието.
Нашите талибани пишат открито писмо, те искат да заличават, да махат, да разрушават. И те не са изключение на ставащото у нас пред последните десетилетия, а

Франкенщайнът на българския преход

който има като една от най-големите си заслуги заличаването на публичната памет. На паметта, представена чрез различните форми на присъствие на миналото в настоящето; на израслите върху тази основа общности и идентичности.
Какво е общата публична памет? Тя се гради върху идеята за споделяно между много хора знание за общи факти, интерпретации, образи и свързаните с тях ценности. Това са знания, генерирани от националните авторитети, образци, интелектуални елити от Отец Паисий до Николай Хайтов и Йордан Радичков, до големите имена в науката и културата на България през ХХ век. За да има единна публична памет, са нужни съответни нейни изразители и носители. Сегашните живи образци и елити вече са полузабравени, подложени на компрометиране, на социална декласация.
Учените бяха заклеймени като „феодални старци“ и изтикани в периферията на обществото. Те вече не задават стандарти за истинно и неистинно. Голямата хуманитарна интелигенция не дава тон за това какво е правилно и неправилно, какво да запомним, какво да забравим, какво е важно и какво е второстепенно. Не е образецът, към който гледат масите.

В това общество

премиерът си измисля как България е обявила война на СССР
нищо че по справочници и учебници е точно обратното. Твърди, че Финландия е извън еврозоната, нищо че тя е там от дълго време. Президентът ще изобретява образ на Освобождението на България като нещо състояло се без участие на руски войски и без Руско-турска освободителна война. Това са стандартите на публична памет, задавани на млади поколения, изцяло потънали в настоящето. Масите гледат към сегашния тип елити, задаващи им образци на помнене и забравяне. Ще пишат стихове за премиера, ще го рисуват по капаците на колите си, ще назовават на негово име коктейли и напитки, ще се имитират неговото поведение.

Знанието вече не е инструмент за социален успех

в едно общество на „калинките“, в което можеш да станеш министър на външните работи, без да знаеш в кой континент се намира една или друга държава; да бъдеш шеф на важната и сложна институция „Напоителни системи“ без образование за това; да управляваш ядрената енергетика, без да имаш представа за нея; да станеш министър без елементарен жизнен опит и знание на процесите в обществото.
Какво обаче се развива там, където знанието е компрометирано като източник на социален успех, а знаещите са избутани в периферията на обществото или прогонени в чужбина и заместени от всякакви агресивни примитиви? Там вече и няма авторитети,  утвърждаващи общовалидни истини и ценности, които да бъдат част от общата памет и поведение.
Азис и Алена, Мара Отварачката и Софи Маринова не могат да бъдат носители на значима публична памет, а те се оказват медийните герои, които шестват триумфално по страниците на вестниците и екраните на телевизорите. И младите поколения знаят повече за Азис, отколкото за Отец Паисий, за Румънеца и Енчев, отколкото за Захари Стоянов и Христо Ботев.
Сега всяко нещо може да бъде веднага записано и запазено завинаги и огромно количество данни и събития от индивидуалния колективния живот се записват и запазват. Но същевременно всичко изглежда по-нетрайно и събитията, които си спомняме и виждаме по един и същ начин, стават все по-малко. Миналото е пренаписвано непрекъснато, огромни зони от него се зачеркват, подменят, реконструират. Дори в индивидуалната биографична памет непрекъснато се пренаписват значимите събития, вкарват се в нови контексти или изобщо се забравят, за да се извадят други, полузабравени или изглеждащи до вчера незначителни.
Публичната памет е раздробена на парчета, нетрайна, недостоверна, партизирана. Няма авторитети и механизми

за отделяне на важното от неважното

на значимото от второстепенното, на двете Златки от цената на тока, Алена от председателя на БАН, то и запаметяването в индивидуалното и колективно съзнание става на случаен признак или на принципа на сензацията, шока, уплахата, манипулацията, но съвсем не осигурява някакво общо пространство, в което ние знаем едни и същи неща, отдаваме значимост на едни и същи имена, интерпретираме ги по сходен начин.
Ключов елемент на публичната памет е паметта на публичните институции, която рухна през последните две десетилетия в резултат на шеметно сменящи се  министри, заместник-министри и състави на министерства от различни партии, на структурирания и преструктурирания. Спомням си как един шеф на дирекция в Министерския съвет ми се оплакваше как, като бил назначен и влязъл в кабинета си, заварил празна стая и мебели и всичката документация, изнесена от неговия предшественик. Той трябва да започва всичко отначало, за да се ориентира какво става в сферата, която му е поверена.
Но така е навсякъде. С преструктурирания, пренасяния и смени на хора изчезват огромни обеми институционална памет, за направеното, опита, сферите на регулация и т.н., при което се оказваме пред

държава, в която всичко се започва отново и отново

а т. нар. административен капацитет все е някъде около минимума. А там, където няма памет, всичко в действията на съответното ведомство е ситуативно и неадекватно, защото не се опира на продължението на някакви действия процеси.
Някога имаше дългосрочни планове, имаше петилетки, стратегии, прогнози. Сега също има десетки стратегии и програми, които можеш да си свалиш от интернет, но това са просто документи, забравени веднага след като са приети, обслужили конкретна политическа конюнктура и останали назад, за да се приемат след това нови и нови. Всичко е подчинено на конюнктурата тук и сега, вчерашното обещание днес е забравено и сменено с друго.
Някога се е управлявало със стратегии  и програми, днес се управлява с телевизионни политически етюди и пиар акции. Понятия като последователност, дългосрочност са загубили смисъл в едно хаотично управление, реагиращо на ситуацията тук и сега и забравящо казаното със следващата ситуация тук и сега.
Днес имаме не просто разпад на паметта за някогашни събития. Казаното и направеното вчера се оказва, че не е валидно днес, няма връзка с това, което казваме и правим днес. В политиката и в публичното говорене изчезва всяка взаимовръзка между дните и времената. Всичко е ситуативно, има значение само това, което става тук и сега...