90155 | 14 Jan. 2013 | 08:27

Лакътят на Кирил

От известно време ни натрапват един Ерхан, който вече се казва Емануил. Мюсюлманин, доскоро неграмотен строител, но вече е православен дякон. Неговото превращение събуди немалък интерес, а за най-любопитните не остана скрит един детайл: това се случи в селенията на Варненския митрополит Кирил и сякаш специално бе аранжирано от неговото обкръжение в навечерието на изборите за патриарх. Не е малко наистина да постигнеш подобна победа - у нас всяка година никнат по десетина нови джамии, така че един нов-новеничък дякон, бивш мюсюлманин, все е нещо. Така се започва - едно по едно.

Елегантното покръстване на Ерхан обаче бе помрачено на Йордановден, когато един несъобразителен свещеник започна службата с „Благословен Бог наш“. И тутакси бе сръган в ребрата от Кирил, който рече: „Благослови владиката, бре…“

Какъв Господ бе, диване, когато аз съм тук

- е, не го каза така, но и тъпанар да беше го нарекъл, пак щеше да е на място. Така е в църквата - скритото лесно се долавя, а пък явното говори само за себе си. А как е в политиката?  Привидно на политическата ни сцена пада голямо ръфане. Чува се непрекъснато ръмжене, словесно трошене на кости и пр. Персоналните сблъсъци имат изискаността на файтонджийски свади. Но всичко това е само театър. Доминират интереси, които задълго, а някои от тях и завинаги остават неясни или дори неизвестни за публиката. За нея е достъпна единствено бутафорията. Трудно може да намерите обикновен човек, който да е наясно какво в края на краищата се случва около ядрената енергетика. След цялото словесно млатене на него му е ясно само едно: че едните са крадци, понеже искат да има нова централа, а другите, опонентите им, са идиоти, които не схващат ползата от нея.

Във фундамента на медийната кампания на БСП за референдума лежи един коз - цената на Белене, която според основния им агитационен клип е 4 милиарда евро. Показах клипа във „Всяка неделя“, а Румен Овчаров потвърди тази цена - но няколко часа по-късно Бойко пък потвърди старото си прозрение, че социалистите са лъжци. Какво да мисли тогава обикновеният човек - и затова той прави най-доброто, за да не загуби разсъдъка си: просто не обръща внимание на бъбрежа на политическите брокери. Ще отиде да гласува - но подтикван от партийните си симпатии, които вече са по-скоро проява на инат, нищо повече. Инатлив, въпреки че е обезверен и абсолютно несведущ човек. Това изглежда направо страшно - обаче тъкмо подобен екземпляр е мечтата на политиците у нас и те вече са я постигнали.

За първи път на ядрения референдум социалистите ще победят ГЕРБ, но това ще бъде служебна победа. Няма да има никакъв сблъсък. БСП ще бъде сама, срещу себе си няма да има противник - и въпреки това ще загуби сражението, понеже няма да има никаква практическа полза от допитването. Хората на Станишев обаче ще бъдат доволни и ще флиртуват с тази си победа, докато след 5 месеца на парламентарните избори отново заемат мястото си в хора.

Няма да дочакаме никаква практическа полза от референдума, това е абсолютно ясно. Ще има само една важна последица: политическото говорене още повече ще бъде смачкано и ще влезе във фазата на очевидната безсъдържателност. Всъщност отдавна е ясно, че скритите интереси на основните политически персонажи са много по-различни от ония, които те афишират. Поначало ние не разполагаме с някакви дълбоки стратези, които да гледат и да виждат надалеч, поне две-три години напред, всички са заседнали в торфището на днешния ден, дори на вчерашния. Повечето от тях по-скоро сякаш хитруват за момента, преследват краткотрайни интереси, потънали са в дребното. Но това не означава, че нямат неявни интереси, а и страхове. Например Кунева призовава да не се участва в референдума. Може да ви говори цял ден за това и да ви изрежда сто причини за патетичното си отрицание. Но има една причина и тя е основната, която остава скрита. За нея обаче тя никога няма да отвори дума - и тя е следната. Навремето Кунева

като някакъв политически макарон

съвсем безволево се съгласи със затварянето на трети и четвърти блок на Козлодуй. И ако сега мнозинството от участниците в референдума подкрепят ядрената индустрия, колкото и това да няма реални последици, ще бъде едно абсолютно лично фиаско за нея, дори може да се приеме като едно късно възмездие. Затова тя иска провал на референдума - за да не изплува споменът за съглашателската й роля навремето. Но този неин мотив остава скрит за публиката.  

Медиите останаха почти напълно безучастни и към едно изявление тия дни на външния министър Младенов пред Кошлуков, то беше коментирано единствено от сайта „Афера“ (анализ на Люба Манолова). Да ви го припомня, цитирам го дословно: „Закриването на малките реактори на Козлодуй никога не е било част от изискванията на Европейския съюз за присъединяването на България… Закриването се превърна в част от изискванията, когато ние сме поели този ангажимент!“ Това е едно абсолютно важно свидетелство, много ценно, дори с историческа стойност - но остана само подхвърлено като сребърно петаче в кална локва, ако се изразим по-романтично. 

Имах възможност да попитам Румен Овчаров, който е главният идеолог на ядрената енергетика, как ще коментира думите на Младенов и защо изобщо не използват неговото признание. Овчаров каза нещо, но останах с впечатлението, че не гори от желание да притиска Кунева, евентуалната коалиционна патерица на БСП след изборите. Година по-рано това изявление на Младенов щеше да бъде разчоплено и разложено на съставните му атоми, сега обаче това не се случи. Дори при най-драстични изявления от този порядък отново надделяват скритите интереси. А Бойко сигурно е изтеглил езика на Младенов и го е вързал на два възела, затова не последва никакво продължение на неговото сензационно признание.

Понеже Бойко вече каза „не“ на референдума, членовете на ГЕРБ си повтарят по сто пъти „не“ преди заспиване, за да не забравят заръката - и покрай нея Кунева вече не им изглежда като жалък съглашател, както я наричаха преди три години. Защото, ако продължават да го твърдят, това ще постави под съмнение собствената им днешна позиция. Затова се задоволяват по-скоро с мъгляви твърдения и избягват драстичните сблъсъци, които биха  попречили на скритите им следизборни интереси. Пак Кунева казва, че участието в реферндума - но участие с отрицателен вот! - щяло да покаже „силата на гражданското общество“ - този лаф е един от любимите реквизити на политическото блеене, макар че 23 години след преврата никой все още не е разгадал тайната на въпросното „гражданско общество“. Затова самата идея то да се чифтосва с референдума е дълбоко фалшива. Референдумът би трябвало да е - така поне е в моята представа -

едно предизвикателство към българския прагматизъм

Но съществува ли вече той изобщо? Кога и по какъв начин е демонстриран през последните 23 години? Не мога да се сетя. Българинът по-скоро е подвластен на емоционалните си настроения, силно е податлив и на внушения, повечето от тях доста несигурни. Неговият избор винаги е по-скоро спонтанен, отколкото разумен и промислен.

Да се вгледаме в двамата „спасители“ в годините на прехода - Симеон и Бойко. Какъв прагматизъм имаше в припознаването примерно на Симеон като нужния в онзи момент Водач? Никакъв, нула. Той дойде, качен върху митове, повечето от които несъстоятелни. Направих немалко за опознаването му с едно начално интервю от февруари 1990 година, което и досега е пълно с живот, както и с любопитни факти, които предизвикват въображението ни. Но времето внася в него и все повече и повече въпроси, също и немалко възражения. Други разговори, близо 30 часа, година по-късно издадох в книга - там също има солидно познание за този човек. Нищо от това обаче така и не влезе в работа - българинът предпочете да яхне някакви митове и очаквания,

подхранвани от мадами, които са шили юрганчето на Симеончо

те се оказаха по-привлекателни, отколкото другото. Самият той и неговото излъчване, а също и тогава благият му и леко архаичен език бяха по-важни за българина, отколкото въпросът дали изобщо е образован и грамотен човек - извън светските обноски и салонните галантности. Не е особено справедливо да се сравняват Симеон и Бойко. При Бойко митовете, повечето от тях доста мътни, натъкмени и с участието на някои любознателни посланици, се наложиха по-късно - когато политическите му противници вече го бяха окончателно изпуснали. Той беше главен секретар - много атрактивен за медиите, техният любим фотос, сетне стана два пъти кмет с разгромни резултати, още по-сетне буквално влетя с партията си в политиката - всичко това е много по-различно от умилителните разказчета на царски шивачки, коняри или ординарци от всякакво естество. В неговия случай българинът  прояви известна прагматичност - понеже виждаше един самосъздаден човек, станал такъв току под носа му, а не някъде на майната си, в някаква скромна мадридска къща, претенциозно наричана „дворецът“ между царските послушници. Тъй че с изключение на Бойковия случай прагматизмът винаги е бил в отпуск.

Ами Станишев - нормално ли е първата ти официална държавна работа да е като премиер? Обаче странно защо днес медиите се дразнят от споменаването на този факт дори повече, отколкото самият Станишев. И къде е тогава пък техният прагматизъм ?  Ако се погледне на референдума през този ъгъл, той ще събуди по-скоро присмех, отколкото нещо друго. Той е положен точно в полето на митовете - трябва да бъде направено сравнение между две лакърдии, нищо повече, той не дава основания за разумен избор.

Българският прагматизъм, доколкото изобщо съществува, избягва сякаш учените мъже, грамотните хора, за онези с устойчив характер да не говорим. От 1989-а насам, като изключим Луканов, сборният държавнически опит на следващите премиери е близо до нулата - това са все набързо оформени партийни играчи и скромни адвокати, нищо повече. Е, когато на публиката са натрапвани тия хора, тия примери, какъв прагматизъм може да очаквате от нея. Никакъв, разбира се. Тя тепърва и отново трябва да си създаде навика да си задава практични въпроси. Няма да се случи скоро.

 (в. Преса, печатно издание, брой от 364 от 14 януари 2013)