39851 | 24 Jan. 2013 | 11:26

Крайно време е да попитаме министрите Дянков, Цветанов и Дончев има ли пари за циганите и кой ги управлява

Мануш Романов бе сред депутатите на СДС, които отказаха да подпишат последната конституция на България. От трибуната на Великото народно събрание той попита - без нас ли ще я строите демокрацията. Този въпрос се повтаряше като ехо на конференциите за интеграция на ромите, а Мануш Романов прекара остатъка от живота си в изгнание. Такива ромски лидери не бяха потребни на политическата класа в България и втори Мануш не беше допуснат в парламента. Единиците, които от време на време ставаха депутати, по-скоро доказаха, че ромите не са представени в събранието на народа.

Участието на ромите в политиката и бизнеса не беше част от сценария на българския преход, закономерно това доведе до изолирането им в гражданския сектор. Въпреки това все повече млади и образовани хора през годините осъзнаваха, че ромското включване е немислимо без политическо участие. За последните 13 години близо 180 души преминаха през политически обучения на неправителствени организации („Политическа академия за роми“, „Програма за развитие на политическите умения на ромите“, „Програма за млади роми към Народното събрание“). Накрая винаги се оказваше, че на българските партии не им трябват точно такива цигани. Те вече си бяха осигурили незаменими и послушни посредници с ромския електорат. Това подтикна стотици роми да търсят политическа изява чрез така наречените ромски партии. По този начин отделни личности успяха да преминат през цедката на местните избори, но не с подкрепата на българските партии, а по-скоро въпреки тях. Така започна включването на роми в местната власт, което на много места оказа позитивен ефект върху общините. Горчивият извод дотук: както при комунизма, така и при демокрацията 

ромите не са желани във властта

и ако някъде успяват, това става с неимоверни усилия. Затова пък парите за интеграция на ромите са особено привлекателни за политиците. След началото на преговорите за присъединяване на България към ЕС страната ни започна да получава от Брюксел ежегодна безвъзмездна помощ. В периода 1998-2006 г. България усвои от Европейската комисия суми за интеграция на малцинствени групи в неравностойно положение с общ размер около 70 милиона евро. Парите идваха по програма ФАР, а национален координатор на програмата бе министърът на финансите. 

Парите по ФАР някак свършиха и през 2007 г. България влезе в ЕС. Финансирането продължи чрез оперативните програми. Министърът на евросредствата Томислав Дончев не крие факта, че дори той трудно може да каже каква част от тези пари стигат до ромите. Целевите групи на финансиране обикновено са уязвими или маргинализирани групи и хора в неравностойно положение, все твърде широки и разтегливи категории. Отговорните държавни институции твърдят, че не събират данни по етнически признак. Това не пречи на министрите да говорят за  ромско включване. Така ромите хем плащат високата цена на социалното недоволство, хем пак не са разбрали, че българското правителство ги обгрижва. Отгоре на всичко в последната национална стратегия за интеграция на ромите пише, че „не изключва предоставянето на подкрепа за лица в неравностойно положение и от други етнически групи“, по този начин бъркотията става пълна.

В зоната на здрача на ромското включване висшите партийни функционери очакват да чуват единствено аплодисменти, но не и въпроси от гражданите. Затова и ромските семинари преминават като конгресите на БКП от недалечното минало. Крайно време е мълчанието да бъде нарушено и да попитаме министрите Дянков, Цветанов и Дончев има ли пари за ромите, кой ги управлява, кой ги усвоява и по какви индикатори и критерии се оценява ромското включване? Те дължат тези отговори на бедстващите хора в България. На самите роми, чиито лидери бяха обявени за престъпници. Но също и на пенсионерите и майките, на които се внушава, че техните пари отиват за ромите и от тях трябва да се търси колективна отговорност. Най-големият страх на управляващите е да видят всички тези граждани заедно на площада пред Министерския съвет. През следващия програмен период 2014-2020 г. българското правителство отново ще  разполага с пари за социална интеграция на уязвимите. А все повече отчаяни хора ще продължават да бягат към Западна Европа. Но българската държава няма да отдели пари от собствения си бюджет, въпреки че става дума за нейни граждани. Старите муцуни във властта ще поискат още пари от Европа, тъй като проблемът е станал още по-голям. Европа, разбира се, ще им даде, както и досега, защото тя на този етап разполага с пари, но не и с механизми да принуди държавите членки да променят вътрешната си политика.

Истината е, че и сега има достатъчно средства за решаване на основни проблеми на ромските квартали, като например инфраструктурните. По-важният въпрос е дали хората, които управляват властовия и финансовия ресурс в държавата, са готови да го споделят с хората, които имат ноу-хау и експертиза. Защото, ако не са готови,

евросредствата ще продължат да потъват в пясъка

В такъв случай е по-добре самите роми да поискат спирането на тези пари, за да не се позволява на псевдонационалистически партии да правят изборни кампании с лъжи и манипулации. На следващо място трябва да се спре и с прехвърлянето на отговорността към неправителствените организации. Тяхната роля отдавна е сведена до доставчици на социални услуги за бедните, неграмотните и болните. Европейското финансиране превръща държавата в основен разпределител на средства. Стигна се до парадокса неправителствени организации да чакат пари от правителството.  

Колкото и да е мрачна картината, все пак решаването на натрупаните проблеми е възможно с бавни и последователни стъпки, които изискват приемственост и стабилност в управлението на държавата. Най-важната предпоставка за това е преодоляването на авторитарния подход в политиката към ромите. Той се базира на разбирането за рома като неблагонадежден елемент, който трябва да бъде държан под строг контрол на принципа на моркова и тоягата. Когато гласува правилно или изпрати детето си на училище, ще получи поощрение, но когато се отклонява, следват наказателно-репресивни мерки. Проблемът на този силно централизиран модел е, че неизбежно води до засилваща се маргинализация и зависимост на населението в големите гета от самата държава. Така в един момент управляващите, които смятат, че контролират положението, се оказват в капана на собствената си недалновидност.

Това се получи със социалните програми и помощи. Изходът от ситуацията е в създаването на балансиран децентрализиран модел на управление, при който самите роми в кварталите ще бъдат овластени да търсят решения на основните си проблеми, без да чакат непрекъснато помощ от държавата, държавата от своя страна ще бъде регулатор. Затова не са необходими стратегии за ромско включване, а решителни законодателни промени, подкрепени с финанси, но както вече стана ясно - финанси има. Те трябва да позволят  реформата в местното самоуправление да слезе на ниво район, кметство и квартал, по-близо до хората. Повече истинска демокрация и по-малко палиативни мерки. Така може да се постигнат гъвкави решения, съобразени със специфичните местни условия, които в Шумен са едни, но във Видин са други. Не на последно място - без промяна в българския политически елит и замяна на старите кадри с млади и необременени хора няма как да си отиде духът на авторитаризма.

А дотогава ромите ще си останат в онази, другата България с петилетките и десетилетките, с партийно-отчетните събрания, купуването на гласове, интеграторите с пагони и обещанията за светло бъдеще. Крайно време е да помислим за измъкването на ромската каруца от блатото, преди съвсем да потъне и да завлече надолу и хитреците, които са я вкарали там.

Орхан Тахир е български юрист, завършил право в Софийския университет, работил е в държавния и в неправителствения сектор, председател е на „Гражданско общество в действие“, съавтор на аналитичен доклад за ефекта „Катуница“ върху изборите през 2011 г.

(в. Преса, печатно издание, брой от 374 от 24 януари 2013)