22258 | 24 Jan. 2013 | 11:34

Пропиляно е 20-годишно политическо време

Разговорът на тема „служби за сигурност” безспорно е труден. Първо, пропиляно е 20-годишно политическо време. Второ, липсата на реформи и задълбочаването на неясното статукво обслужва, макар и по измамен начин, властта и самите служби. Трето, темата генерира ред институционални и личностни напрежения: всяко докосване до нея оголва чувствителни струни, чийто резонанс почти винаги има

тежки политически и кадрови последици

Но това не означава, че по темата не трябва да се говори. Напротив, това е нужно и дори крайно наложително, при това съпроводено с обмислени действия. Четири проектозакона за службите са изправени пред изпитанието „парламентарни дебати“. Това е ясен атестат за наличие на политическа воля. Ала вторачени в конкретните правни норми, можем да забравим един принципен въпрос: нужни ли са закони за службите; нали това са „тайни“ институции, защо ще занимаваме медии и граждани с подобна тема? Всъщност - да, тези закони са необходими и не по-маловажни от законите за МВР и за съдебната власт (например). Ето шест аргумента в подкрепа на подобна теза. Първо, законите за службите са иманентна част от един съвременен демократичен ред. Недопустимо и непростимо е през XXI век в държава от Европейския съюз да не се изгражда правен фундамент, върху който функционира разузнавателната общност. Ако това е приемливо за тоталитарните режими, днес е нетърпима практика. Второ, нормативният порядък изисква базови обществени отношения да се регулират чрез закон, подготвен след обществени дискусии, приет от правителството, дебатиран и гласуван в парламента, подписан от президента, обнародван. А 24 години след промените българските служби

тънат в юридически мрак

те функционират на основата на подзаконови актове отпреди повече от две десетилетия! Тази правна основа е разпокъсана и нестабилна. Разпокъсана е, защото обхваща множество актове (укази, постановления и пр.); нестабилна е, защото лесно може да се промени (включително и конюнктурно) чрез акт на Министерския съвет. А това привнася в дейността на службите несигурност, непоследователност, пасивност и услужливост. Трето, висшето държавно ръководство трябва да разполага с категорични гаранции, че службите „подхранват“ управленските решения след упражняване на законово разписани правомощия. Разузнаването съществува не заради себе си, а за да предоставя качествена информация на държавниците, овластени от конституцията да вземат важните решения. И в крайна сметка да гарантират сигурността на гражданите. А това без вписани в закона цели, правомощия и начини за обмен на информация е илюзорно. В противен случай службите лесно могат да заиграят собствена игра. Четвърто, законите са важни и за самите служители на разузнаването. Да, напреженията, съпътстващи всяка промяна, са очаквани. Но след това ще настъпи дълготрайно успокоение. Защото законът ще гарантира плавното кариерно развитие: назначаване, повишения, пенсиониране. Именно законът ще предпазва държавната служба в разузнаването от прибързани и необмислени промени. Това се отнася в същата степен и за ръководствата на службите, доколкото ще се гарантират

ясни правила за назначаване и уволнение

чрез взаимодействие по оста правителство - президент. Пето, приемането на законите е шанс и за административна реформа в службите за разузнаване. Проектите например предвиждат общата администрация да се подчинява на Закона за държавния служител. Изобщо всеки ръководител може да реформира подчинената си служба в първите месеци след влизането в сила на законите, без да преследва (разбира се) конюнктурни интереси. Шесто, законите ще регламентират контрола върху разузнавателните служби. Този акцент е фундаментално важен. Приоритетно е изведен парламентарният контрол - чрез класическа парламентарна комисия за контрол върху ДАНС, военното и цивилното разузнаване, както и чрез подкомисия за контрол върху разходването на средствата от службите. Предвидени са и други форми на извънинституционален контрол. Най-сетне темата за реформата на разузнавателните служби е разположена в настоящето и в близкото бъдеще. Трите институции - НРС, НСО и военното разузнаване, все още функционират в режими, наследени от вихъра на промените в периода 1989-1991 г. Задължителният демонтаж на структурите на бившата Държавна сигурност непосредствено след 1989 г. породи куп компромиси и резултатът е виден днес. Проектозаконите страдат от

редица пропуски

и несъвършенства, които няма да бъдат спестени по време на дебатите в НС (достъп до обществена информация, защита на лични данни и класифицирана информация, непроведена до край девоенизация, комуникация с комисията по досиетата и пр.). Изобщо повече реформаторски идеи не биха били излишни! Но (поне) по темата за  българското разузнаване струва ми се може да се постигне широко политическо разбирателство. Защото на консултативни съвети при президента се взеха тежките политически решения за подчиненост на службите; през 2011 г. бе приета нова Стратегия за национална сигурност; писането на законите бе съпроводено с широки обществени дискусии (НПО, академична сфера и т.н.); работните групи стъпиха върху някои проекти, работени назад през годините; дебатите в парламентарните комисии протекоха конструктивно и т.н.

Пропускането на шанса България да има закони за разузнаването ще бъде непростим политически грях. Заличаването на сенките на тоталитарното минало върху службите е неизбежна крачка към нормалността. Нищо повече. Но и нищо по-малко…

Авторът е зам.-министър на вътрешните работи.

(в. Преса, печатно издание, брой от 374 от 24 януари 2013)