5081 | 19 Oct. 2026 | 11:33

Това е проза на алюзията, на подтекста, на намека. Котев си играе със Словото, защото знае, че то е в Началото и всичко от него тръгва.

Акад. Иван Гранитски

1.

Отиде си още един от ярката фаланга български писатели – Любомир Котев, отпътува за страната на вечните сънища. Автор на над 40 книги – разкази, романи, народопсихологически изследвания, публицистика, краеведение и родинознание, пътеписи и пр., и пр. Неговият талант беше блестящ и се разгръщаше в много посоки. Самата личност на твореца Любомир Котев бе извънредно богата и заредена със сякаш неизтощима енергия. Притежаваше характер, който плашеше понякога обладаните от конформизъм люде с категоричността и непреклонността си. Но тъкмо затова го ценяха и обичаха неговите приятели и съратници в писателското дело. Неслучайно през годините негови приятели ставаха и високо ценяха таланта му такива автори като Антон Дончев и Николай Хайтов, Йордан Радичков и Любомир Левчев, Стефан Продев и Евтим Евтимов, Никола Инджов и Петър Караангов, Дончо Цончев и Виктор Пасков, Димитър Яръмов и Чавдар Добрев, Добромир Тонев и Христо Карастоянов…

Ние, неговите приятели, които все още кръстосваме света на материалното, скърбим за отпътуването на сродната нам възвишена душа. Но знаем, че само тялото, или временната обвивка, както я нарича Платон, се връща в утробата на Майката Земя. А духът на тази извънредно талантлива личност ще се присъедини към вечния пир на светлосияйните, където някой ден може би отново ще се срещнем.

2.

Добре познат е афоризмът на Атанас Далчев, който гласи, че  българската литература притежава много таланти, но малко характери. Има обаче, слава богу, и творци, при които си дават щастлива и плодотворна среща рационалното и емоционалното, интелектуалната дълбочина и художественият блясък, устойчивостта на характера и единството в преследването на благородни и възвишени цели. Такъв е Любомир Котев – автор извънредно разностранен и може да се каже полифоничен в неуморните си художествено-естетически търсения. 

Дебютната му книга, сборникът с разкази „Нерепетиран монолог“, привлече вниманието на критиката със свободното и артистично разгръщане на сюжетите, с оригиналните хрумвания и с богатия си и цветист език. Още в самото начало този автор се открои сред панорамата на тогавашната млада белетристика – сборниците с разкази „Пияни лебеди“ и „Прогнози. 5 по 5 разказа без заглавия“ демонстрираха талант, неподвластен на конюнктурните естетически моди на деня, нито на влияния от други утвърдени вече по това време белетристи. 

Прозата на Любомир Котев смущаваше конвенционалното мислене с многобройните си и непредвидими интелектуални провокации, с ироничния си подтекст и главно с усещането на духа на конкретното време. Най-ярко това пролича в програмния му роман „Херострат – 1972“, който в пристъп на самоирония самият автор определи като дилетантски роман. Далеч преди днешните многоглаголстващи псевдопостмодернисти да поднесат на публиката запъртъкоподобните си писания, Любомир Котев демонстрира ярко и категорично възможностите на действителния постмодернизъм с този роман. С него той се нареди във фалангата на истинските блестящи таланти в тогавашната белетристика – Виктор Пасков, Христо Карастоянов, Веселин Стоянов...

Но кръжочниците квазипостмодернисти никак не се посвениха да крадат от „Херострат – 1972“, както структурни и композиционни решения, така и идеи, сюжетни конфигурации и пр. - в началото някак свенливо, а по-сетне хептен нагло.

И съвсем неслучайно романът, както и сборниците с разкази бяха посрещнати възторжено и високо оценени от писатели като Павел Вежинов, Антон Дончев, Димитър Яръмов, Дончо Цончев и критици като проф. Чавдар Добрев, проф. Иван Сарандев и пр.

3.

Стремежът към художествено-естетическите предизвикателства и нестандартната нагласа на ума на Любомир Котев през годините го тласкаше към нови и нови плодотворни експерименти и открития. Преди десетина години съвместно с Христо Карастоянов Котев сътвори особен жанр в съвременната българска литература – нека го наречем огледални разкази. Единият автор създава разказ с определен сюжет, герои и идеи, а след това другият музицира върху готовия вече текст. И после обратно. Така се родиха книгите „“Е.Г.Н.: Годината на Тигъра“ и „2007: Оцелели спомени“, които зашлевиха звучен естетико-художествен шамар на ширещата се литературна посредственост. Авторите сполучливо са сложили подзаглавието „Паралелни паранои“ -  това е може би най-точната характеристика, защото те уж повествуват в подчертано реалистичен маниер, даже някъде си позволяват да слязат на равнището на натурализма, но всъщност развиват по оригинален начин най-важните идеи на модерната проза. 

Идеите за отчуждението, за това, че човек няма къде да отиде (както възкликва Мармеладов – един от трагичните герои на Достоевски), усещането за изключителната самотност на осъзнаващата себе си личност, за конкретните послания на социалното, политическото и екзистенциалното време и прочее, и прочее. Би могло да кажем, че тези двамата симпатични естетически хулигани си играят със словото, жонглират, превръщат сериозното в буфонадно-шарадно и обратно – извеждат от скеча, бурлеската, анекдота, словесната гротеска зареденото с изключителен вътрешен драматизъм послание.

Впечатляващо е пластическото майсторство на Любомир Котев. Той може да създаде разказ от нищото и го доказва. Не се напъва да бъде модернистичен, а е такъв, защото съзнанието му притежава изключителна поливалентна и многопластова характеристика. Езикът му е богат, разнообразен, чувствен, мускулест, едновременно раздробяващ и нежен, тактичен и суров, той уж не персонализира своите герои, а всъщност ги изгражда пред нас в цялата им индивидуална специфика и характеристика. Това е проза на алюзията, на подтекста, на намека. Котев  си играе със Словото, защото знае, че то е в Началото и всичко от него тръгва.

4.

Години наред нашият автор в някакво неизтощимо настървение и интелектуален възторг чете и препрочита Иван Вазов и Чудомир. Неудържимо го запленяват образите на вазовите чичовци, които носят неизтребими характерологични черти на българската народопсихология. Смешното, жалкото, на моменти уродливото, се преплита с наивното, добродушното, сантименталното. 

Чичовщината много занимава нашия автор и когато разсъждава върху създадените от Чудомир ярки типажи на селски хора – кръчмари, попове и попадии, чудаци, злодеи (но някак непохватни и простодушни), недомасленици, мечтатели и прочее, и прочее. Така неусетно в досега с героите на Вазов и Чудомир Любомир Котев сътвори много важни за белетристичното му творчество книги - „Селцето“ и „Питомни разкази“. Проникновени са наблюденията на Христо Карастоянов върху тези разкази. Той отбелязва: „като чете човек тези разкази, току избухне в смях, а после започне сам да си се чуди на какво, за бога, се е смял. Не ще и дума, Любомир Котев пак е развихрил завидното си разказваческо умение, пак е прибавил към него онова масалджийско сладкодумство, реди остроумни диалози, описва смешни случки и всякакви чешити в тези случки, и откъде тогава това свиване на гърлото?!...

Как така отвъд карнавалната шарения на текстовете, отвъд пределната стилизация в наглед забавните и находчиви истории читателят внезапно изстива от усещането, че в цялата тая работа няма нищо, ама съвсем нищо весело?!...“

Питомните разкази на Любомир Котев носят искрящото остроумие на Чудомир, но и навяват една особена тъга, тъгата на мислещия човек, че зад привидната пасторална хармония на селския живот прозират непроходима простотия, задръстеност, отчаяна изостаналост, мързел, глупост, безсмислена завист, тържество на парвенющината и т.н, и т.н.

Никак не е случайно, че паралелно със създаването на тези разкази Любомир Котев се потопи във вселената на йовковата проза. Той сякаш е жадувал несъзнателно да подири възвишен контрапункт на чичовщината и селянийщината, каквото сполучливо определение е намерил. Този контрапункт, тези може би по-светли и по-обнадеждаващи образи, той ще открие в йовковата мечтателна добротолюбна и хуманистична проза.

5.

Верен на природата си да дразни без да иска посредствениците и литературните микроорганизми, Любомир Котев предизвика интелектуална суматоха и с книгата си „Оптимистична теория за Бай Ганьо“, която доведе до истерия сюрия псевдопрофесори от няколко университета и института, както и не по-малко провокативната „Чичовци“. Последва и една твърде интересна поредица от размишления за непознатия и погрешно прочетения Чудомир, както и проникновеното народопсихологическо изследване „Българинът според Йовков“. 

Паралелно с прозата Любомир Котев през последните десетина години експериментира твърде успешно и в жанра на народопсихологията. Изпод перото му се появиха последователно седем книги с народоведски опити и размишления. Тези над 2500 фрагмента ни дават богата база за наблюдения и разсъждения. 

Преди всичко трябва да отбележим, че след Йордан Иванов, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров, Иван Хаджийски, Спиридон Казанджиев, д-р Найден Шейтанов и още неколцина в новата история на България няма сериозни народоведи. Десетките гръмогласни и витиевати напъни през последните няколко десетилетия не могат да излъжат истинските специалисти. Но, слава Богу, опитите на Любомир Котев са от друго естество. Те привличат вниманието с няколко свои качества.

6.

Любомир Котев е предприел мамещо пътешествие към бездните на българската душевност. Може би в самото начало и той не е съзнавал колко дълбоки са те. Но когато целта е ясна, а каузата – благородна, самото Провидение помага.

Ако в първата част на своите „Народопсихологии“ авторът като че ли се забавлява с някои странности, екзотичности и параболи в развитието на националния характер, във втората и особено в третата част неговите размишления стават все по-драматични и задълбочени. Такъв тип книга не се пише бързо. Ясно е, че Котев навлиза в тази проблематика в продължение на седем-осем, а може и повече години. За разлика от романа или новелата, където има по принцип определен сюжет и фабула, народопсихологическото изследване, което е структурирано като фрагменти и самостоятелни късове, има друга философия на създаването.

Авторът стъпва върху огромен емпиричен материал, в който се включват важни и проникновени наблюдения, анализи, ремарки или просто вдъхновени попадения на споменатите и още стотици имена от българската история, разглежда различни случки или събития, опитвайки се да ги осмисли в съвременен контекст и да извлече определени глобални зависимости.

Понякога фрагментът може да  изглежда съвсем случаен или повърхностен – например има размишления за данъците по времето на Османската империя, забележки на византийски хронисти или писмовни знаци на европейски пътешественици, прекосили българските земи между ХІV и ХVІІІ век. Но погледнати в общия контекст, всички фрагменти водят към основната цел – каква е философията на българската национална психология? Какви са изворите на създаването на българския характер, как да си обясним спецификата на този характер – само с генетични, социални, расови или и с други особености?

7.

Фрагмент след фрагмент Любомир Котев добросъвестно потъва в загадъчната материя на народната душа. Той върви по проверени пътища, опира се в своето изследване на водещите принципи на доказаните от историята наши народоведи. И тук се сблъскваме с второто сериозно качество на тази книга – авторът не заема позиция, а се издига над разглеждания обект. Той не си позволява ни за миг да отправи критични бележки към българската нация, макар че разсъждава върху избуяването на такива отрицателни качества като завистта, омразата, злобата, философията на преклонената главичка, келепирджийството – все беди, измъчващи нашия народ столетия наред. Л. Котев се опитва да разбере причините за тази постоянна волтова дъга между героизма и конформизма, безкористието и алчността, робското и свободолюбието.

Заедно с големите наши душеведи той си задава въпроса защо отечествените ни герои и икони като Левски, Раковски, Бенковски и другите националреволюционери и поборници са имали такава трагична съдба. Неотвратима ли е била тя? Разбира се, историята в крайна сметка определя окончателните отговори, но е важно една нация да има постоянно мислещи хора, които да задават на глас такива въпроси. Само тогава може да се постигне изтръгването от робското и легитимацията на истински свободния дух – индивидуален и национален.

8.

Всички досегашни книги на Любомир Котев – сборниците с разкази, новелите,  романите, народопсихологическите ескизи и прочее, и прочее, като че ли бяха подготовка за една по-особена книга. „Multa paucis” – така е нарекъл новата си творба авторът. Много с малко, полифонично разклонено съдържание, заключено в елиптични и стегнати фрагменти. Четейки 1101 фрагмента, стигаме до неизбежното сравнение, че по съдържание и жанрова специфика тези артистични, заредени с философски екстраполации късове, напомнят фрагментите на Фридрих Ницше или Сьорен Киркегор – разбира се, при спазване на мащабите и историческата конкретика на времето. Новата книга на Любомир Котев е странна, понякога стряскаща, постоянно увличаща с непредвидимите криволици и втурвания на авторовото съзнание към нови и нови познания, книга провокираща към несекващ размисъл и работа на съзнанието. Ако съмнението е главното оръжие на мислещия човек, ще кажем, че Любомир Котев е един от най-съмняващите се и следователно най-мислещите съвременни български автори.

Какво ли няма в тези 1101 фрагмента? Тук ще открием самолюбуващото се и играещо съзнание на интелигентния и ерудирания автор, пребродил планини от книги – от художествената литература през знакови философски трактати, през извороведски и краеведски четива, до афоризми, спомени, мемоари, икономически съчинения и прочее.

На второ място, без съмнение, ще ни порази търсещото съзнание на автора – за това той постоянно се връща към любимите си автори, препрочита ги и се опитва да открие и най-дълбинните и често пъти закодирани техни послания.

На трето място, без съмнение, знакова характеристика на тази книга е създаващото съзнание на автора. Той разполага своите наблюдения, фантазии и размишления на територията на няколко гранични науки – философия, естетика, есеистика, публицистика, критически анализи, мемоаристика.

Ако търсим все пак някои спояващи тъканта на книгата сюжетни нишки, ще кажем, че без съмнение, това са прелестните спомени, случки и тънки наблюдения  върху творчеството и живота на редица съвременни български писатели – Любен Петков, Димитър Яръмов, Рашко Сугарев, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Станислав Стратиев, Борис Христов, Симеон Янев, Дончо Цончев, Виктор Пасков, Георги Братанов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Христо Фотев, Любомир Левчев, Антон Дончев, Стефан Цанев, Атанас Славов, Вера Мутафчиева, Георги Данаилов, Стефан Чирпанлиев... 

9.

Защо толкова често авторът се позовава на тези имена? Защото по този начин той е сигурен, че ще разгадае най вече себе си, собствената си индивидуална, необяснима, прелестна, застрашително загадъчна, извънредно противоречива духовна вселена. Любомир Котев се оттласква от някоя фраза на писател, философ, художник, учен и търси съвременни паралели, постоянно актуализира и паралелизира типове, литературни персонажи с характера, манталитета и начина на мислене на съвременния човек. 

Често пъти неговите размишления са трагични, особено, когато се връща към думите и примера на нашите класици – Петко Славейков, Любен Каравелов, Алеко Константинов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Иречек и т.н., защото сравнението, уви, никак не е в полза на днешните поколения – нравите продължават да падат (както беше забелязал още Тацит) не сме се отървали от робската си психика, от сервилността, от зависимостта от парите, от медиите, политическото разделение, мързела, лъжата и прочее, и прочее, които нашият автор много сполучливо характеризира с някои от любимите думи на Захарий Стоянов – мискинлъци, мюзевирлъци, гьотференлъци, тепегьозлъци и гьонсуратлъци.

Когато размишлява за нравствената деградация и за разпадането на обществените нрави, авторът е остър, но не злобен. Той се отнася сякаш с разбиране към човешките недостатъци, от които никой жив човек не е спасен. Най-много обаче го разярява политическия гьозбояджилък (нека използваме отново определението на великия Захарий Стоянов). Ако днешното българско общество е загубило своята самоличност, ако народът е омерзен и разколебан в своите водачи и нийде взорът надежда не види, двойно по-голяма става отговорността на интелектуалците, които би трябвало да бъдат глас и съвест на нацията. Особено във времена на драматични и трагични социални потресения и пертубации.

Но за жалост Любомир Котев наблюдава сръчното пребоядисване на довчерашни номерклатурчници и обслужвачи на стария режим в днешни яростни антикомунисти и демократи. Особено омерзителна е пластичността, гъвкавостта, безгръбначието,  отцеругателството и майкопродавството на новите Павликморозовци. Някои от най-гръмогласните, които имат на всичко отгоре и литературни амбиции, бидейки дечица на предишната номенклатура, на драго сърце и публично се отказаха от бащите си, за да си подсигурят нова кариера.

10.

Колко актуално звучи днес възклика на Дядо Петко Славейков - „не сме друго, а един анахронизъм в Европа“, който сякаш е предвидил пръкването на новите нравствени изчадия. Историческите паралели и позоваванията на знакови художествени творби, както и на философски съчинения, позволяват на Любомир Котев да размишлява откъде идват не само неразбориите в нашия национален характер, но и му помагат при препрочита и преоценката да стига до тънки наблюдения върху политическия живот след Освобождението (описан тъй живописно от Стоян Михайловски, Петко Каравелов, Константин Иречек, Захарий Стоянов, Иван Вазов и т.н.). 

Често Любомир Котев се захласва от собственото си слово, но това не е самолюбуване, а учудването на изненаданото дете, което постоянно открива нещо ново и неочаквано. В книгата сякаш графично са отделени примерите на пошлостта, чиито носители са маломерни хорица с техните скверни щения, идиотстващите депутати, соросоидите и новите Павликморозовци, нещото фанфаронски самопровъзгласяващо се за хайлайф - от една страна. И от друга - истинското родолюбие, примерите на доблест, чест, достойнство, храброст, самоотверженост, безкористност, добротолюбие...

11.

И ако трябва все пак да определим кой е лайтмотива на тази книга, коя е всеобемащата метафора, ще кажем, че „Multa paucis” е книга на непресторения и органичния възторг пред способността на човека да размишлява, да се съмнява, да играе (като по този начин най-пълно се самопостига и самоопознава), книга, която категорично отхвърля преднамерения епатаж на чичовщината и на байганеещите се парвенюта – новобогаташи, а издига в култ таланта на разума.

„Multa paucis” - книга, която разтърси заспалото съвременно българско общество и ще хвърли камък в литературното блато.