4344 | 24 Oct. 2026 | 10:14

Моряците съобщаваха за недостиг на провизии, проблеми с водопроводната инсталация и замърсяване на водата. Бойният дух спадна значително; осем моряци дори направиха опит за самоубийство.

Бари Р. Позен

Foreign Affairs

На 8 октомври самолетоносачът на ВМС на САЩ "Ейбрахам Линкълн" и придружаващата го ударна група се завърнаха в Съединените щати след 320 дни в морето. Разгръщането на силите - почти рекордно продължително за съвременните американски въоръжени сили - се превърна в повод за спорове. Тъй като корабите от групата прекарваха месец след месец, без да акостират на пристанище, условията на борда рязко се влошаваха. 

Моряците съобщаваха за недостиг на провизии, проблеми с водопроводната инсталация и замърсяване на водата. Бойният дух спадна значително; осем моряци дори направиха опит за самоубийство. Когато корабите най-сетне напуснаха Близкия изток, трудностите им вече бяха попаднали в заглавията на медиите в цялата страна.

Това пише Бари Р. Позен за Foreign Affairs.

"Трудностите на "Линкълн" далеч не са единствената история, свързана с американската армия, която предизвиква тревога от началото на войната с Иран през февруари миналата година. Военни анализатори изразиха загриженост за продължителните мисии на други ударни групи самолетоносачи. Те изразиха безпокойство и от решението на администрацията на Тръмп да изтегли войници и оръжия, разположени в Индо-Тихоокеанския регион, и да ги прехвърли в Близкия изток.

 Може би най-сериозното им притеснение е свързано с изчерпването на запасите на САЩ от модерни боеприпаси.

Всички тези проблеми имат една и съща първопричина: американската армия не е изградена за почти непрекъснатото използване, на което е подложена от десетилетия. От края на Студената война насам американските военни стратези организират въоръжените сили на САЩ така, че да бъдат готови да водят едновременно два мащабни конфликта. На практика това означава, че Вашингтон е изградил армия, предназначена да печели кратки и интензивни войни.

Поради тази причина въоръжените сили не разполагат с достатъчно подразделения, оръжия и личен състав, за да водят безкрайни конфликти и едновременно с това да използват силите си по целия свят, за да принуждават противниците си да отстъпват и да уверяват партньорите си в своята подкрепа.

Сега американските власти се опитват умерено да увеличат числеността на армията. Още по-важно е, че се надяват огромни финансови вливания да повишат бойните възможности на съществуващите въоръжени сили. Осъществяването на тези промени обаче ще бъде изключително трудно — а и не е необходимо. Съединените щати са изключително сигурна държава с множество способни и богати партньори. Не им е необходима отбранителна система, способна да води бойни действия навсякъде по света едновременно. Вместо това би било много по-разумно страната да съсредоточи вниманието си върху по-малък брой проблеми и съответно да намали мащаба на военните си ангажименти.

Обтегнати до краен предел

Американските конвенционални сили, които не включват ядрените оръжия и поглъщат над 80% от бюджета за отбрана, са организирани и окомплектовани за конкретни сценарии — понастоящем конфликт с Китай, Русия или почти едновременна война с двете държави. Затова въоръжението на американската армия е проектирано да осигурява максимална смъртоносност и оцеляване в среда, която военните стратези очакват да бъде изключително опасна. С тази цел Пентагонът дава приоритет на закупуването на прецизни оръжия с голям обсег и стелт технологии— трудно откриваеми от противника. Предполага се, че те ще пробият първоначално вражеската отбрана и ще позволят на други скъпи и модерни машини, като изтребителите F-35 и бомбардировачите B-2 или B-21, да нанесат удари с голям брой малко по-малко усъвършенствани, но все така изключително смъртоносни прецизни боеприпаси.

Вашингтон никога не е очаквал подобни войни да продължават дълго. Напротив, американската стратегия предполага, че под силния натиск, който подобни конфликти биха породили, противникът ще капитулира или войната ще ескалира до ядрени заплахи или - още по-лошо - до употреба на ядрени оръжия. По време на Студената война например Съединените щати и съюзниците им се подготвяха за изключително интензивен конфликт със Съветския съюз, който би продължил приблизително 30 дни.

Днешните военни стратези вероятно правят сходни предположения за война с Пекин или Москва. Според американската логика силните конвенционални въоръжени сили и рискът от ядрена ескалация би трябвало да възпират нападение. Ако възпирането се провали, американските стратези се надяват да спрат противника още в началото и да създадат толкова голям риск от ескалация, че той да осъзнае грешката си и да се опита да промени курса си.

Този подход обаче означава, че Вашингтон не разполага с достатъчно ресурси, за да издържи продължителни конфликти между велики сили. При цена от 100 милиона долара за брой изтребителят F-35, който е основен самолет за Военновъздушните сили, Военноморските сили и Корпуса на морската пехота, просто не е проектиран за масово производство. Същото важи за ракетите с голям обсег, изстрелвани извън обсега на противниковата отбрана, които биха били предпочитаните боеприпаси в първите дни на подобна война.

Американската армия е разработила усъвършенствани системи за противоракетна отбрана на театъра на военните действия, но основната им задача е да защитават американските сили и критичната военна инфраструктура, а не населени места, градове и граждански предприятия. При определени условия тези системи могат да бъдат използвани и за такава защита, но това бързо изчерпва наличните запаси от ракети. В случай на война с Китай или Русия цивилното население в съюзническите държави в региона ще трябва да разчита предимно на собствените си сили.

Тези проблеми станаха очевидни във войната на Вашингтон срещу Иран. САЩ вероятно са смятали, че могат бързо да надделеят над Ислямската република — държава със средна мощ, макар и с големи амбиции. В крайна сметка при подходящи обстоятелства американската армия има категорично превъзходство над противници от този тип, както показа войната срещу Ирак през 1990-1991 г. в Персийския залив. Но оттогава противниците на Вашингтон са се поучили от миналото. Те вече не се опитват просто да изграждат по-малки и по-слаби версии на армиите на великите сили, срещу които американските въоръжени сили са проектирани да възпират и да воюват. Вместо това са се подготвили да понесат тежки удари и да продължат да се сражават дори ако ефективността им е ограничена.

Големи обещания, слаби резултати

Прекалено амбициозните военни планове и погрешните политики не са единствените причини за трудностите на американската армия. Проблеми създава и политиката. Тъй като американците не са склонни да подкрепят войни в чужбина, политиците в САЩ са готови на почти всичко, за да избегнат човешки жертви. 

Това означава, че те използват всички модерни оръжия, натрупани от армията за пробив на отбраната на велики сили, и вместо това ги изразходват в големи количества в регионални конфликти. По подобен начин разполагат оскъдни средства за противовъздушна отбрана, за да защитават градовете и населените места на съюзниците си, за да не би те да решат да потърсят нови партньори или да се опитат да сложат край на войната чрез компромис с противниците си.

Американските политици като цяло използват армията прекалено често. Те обичат да придружават дипломатическите си послания с военни действия, отчасти защото вече не вярват в дипломацията, което ги кара да демонстрират или използват въоръжените сили много по-често, отколкото е оправдано. Когато получат заповед за действие, командирите обикновено козируват и отговарят утвърдително. Други просто не могат да стоят безучастно. В крайна сметка командирите са поели тези постове, защото са искали да командват.

Резултатът е една изтощена армия. Специализираните издания за отбрана са пълни с публикации за кораби и самолети, които вече не отговарят на необходимите стандарти, защото са били използвани твърде дълго и техническата им поддръжка е била отлагана. Това на свой ред създава проблеми с ремонта на други подразделения. Когато един кораб трябва да остане в сух док по-дълго от обичайното, за да получи необходимия ремонт, останалите кораби чакат по-дълго за обслужване — което означава, че и техните потребности нарастват. В крайна сметка Военноморските сили разполагат с по-малко напълно боеготови бойни кораби в случай на конфликт с велика сила.

Сухопътните сили имат сходни проблеми: бойни и спомагателни машини пристигат в ремонтните бази в неочаквано лошо състояние. Във Военновъздушните сили показателят за F-35, известен като "пълна оперативна готовност за изпълнение на всички мисии", който и без това никога не е бил особено висок, е спаднал от 38% на 25% от 2021 г. насам. Общата боеготовност на самолетите на Военновъздушните сили също се е влошила през последните години, отчасти заради прекомерната им експлоатация.

Междувременно американските войници, моряци, пилоти и морски пехотинци постоянно са в готовност — принуждават противниците на САЩ да се съобразяват с тях, възпират ги и уверяват съюзниците в подкрепата на Вашингтон. Това също води до висока натовареност, която може да се отрази отрицателно на задържането на личния състав. Макар през последните години армията като цяло да успява да задържа опитните военнослужещи със сержантски звания, скоро може да възникнат трудности. От 2024 г. насам военни кораби на ВМС многократно са излизали в открито море с недостатъчен екипаж. Крайният резултат от тази прекомерна експлоатация е, че острието на армията се затъпява.

Съответствие с реалните потребности

Американските представители на отбранителното ведомство са наясно, че има проблем. В момента се опитват да го решат, като изграждат малко по-голяма и значително по-технологично напреднала армия. Например Конгресът изглежда готов да увеличи така наречения базов бюджет на Пентагона — който обхваща това, което Бюджетната служба на Конгреса определя като "постоянните разходи за комплектуване, обучение и оборудване на въоръжените сили" — с над 25%, до 1,1 трилиона долара за финансовата 2027 г. Пентагонът се надява да получи още 350 милиарда долара над базовия бюджет чрез последващ законопроект.

Представителите на отбранителното ведомство искат също да увеличат числеността на въоръжените сили с над 40 000 души. В най-добрия случай обаче това е увеличение на личния състав с едва 3% — твърде малко, за да се попълнят допълнителните подразделения, необходими за решаване на съществуващите проблеми с боеготовността. А по-сложното и скъпо въоръжение, което Конгресът се надява Пентагонът да закупи, не може да компенсира натоварването от непрекъснатите разгръщания и повтарящите се войни.

Американската отбранителна промишленост едва успява да покрие настоящите потребности. Привличането на голям брой нови военнослужещи вероятно ще изисква значително по-високи заплати, които след това ще трябва да бъдат увеличени и за всички останали. Така разходите за личен състав ще започнат да поглъщат все по-голям дял от бюджета за отбрана. Американските власти биха могли вместо това да въведат задължителна военна служба, но подобна мярка би предизвикала силна обществена реакция.

Съществува обаче и друга възможност: намаляване на мащаба. Вместо да се преструва, че трябва да може да води едновременно две войни срещу велики сили, Вашингтон трябва да съобрази политическите си амбиции с наличните ресурси. Той трябва да продължи да изгражда въоръжени сили за мащабни кризисни сценарии, като например възпирането на агресивни действия от страна на Китай. Но политиците трябва да се съгласят да забавят други проекти.

Конгресът трябва да възложи на Пентагона да направи преглед на въоръжените сили и да разработи бюджет за военната активност. Той трябва да се основава на оценка на това колко реална военна дейност — летателни часове, дни в морето за корабите и дни за полеви учения — може да бъде осъществена, без да се навреди на общата боеготовност на силите. След това активността трябва да бъде разпределена по подходящ начин.

Въз основа на онова, което би трябвало вече да знаят за фактическото изтощаване на армията след 30 години свръхактивност, командирите трябва да определят какво ниво на учения, предно разполагане на войски и регионални военни операции могат да бъдат поддържани, без да се увреждат способностите, които трябва да са готови всеки ден за възпиране на война с велика сила и, ако се наложи, за ефективното ѝ водене.

Военноморските сили на САЩ вече знаят какво ниво на активност може да поддържа флотът им. То е подробно описано в техния план за оптимизирано оперативно използване на флота - Optimized Fleet Response Plan. Американските президенти и министри на отбраната обаче просто са пренебрегвали този план винаги когато са искали да разположат повече сили.

Бюджетът за военна активност не бива да бъде класифицирана информация, а публично достъпен документ, публикуван наред с годишния финансов бюджет на Пентагона. Обемни обобщения на финансовия бюджет се намират на уебсайта на финансовия контрольор на Министерството на отбраната. Когато политиците искат да надхвърлят предварително договорените нива на военна активност, те трябва да бъдат задължени да обяснят защо и как възнамеряват да възстановят въоръжените сили след интензивна употреба.

Командирите трябва да гледат на това като на етичен въпрос. Понякога някой от тях трябва да подаде оставка, когато прекомерното натоварване доведе до сериозни проблеми.

Вашингтон трябва да съобрази политическите си амбиции с наличните ресурси.

За да облекчи натоварването си, Вашингтон ще трябва да прехвърли част от отговорностите си на други държави. Това би трябвало да е възможно въпреки необходимостта да се овладяват агресивните стремежи на Москва, които се смятат за причина за един от основните сценарии, определящи американското отбранително планиране - война с Русия.

Основните европейски държави разполагат с повече от достатъчно икономически и технологични ресурси, за да се справят сами с Русия, ако решат да го направят. Следователно трансатлантическото споразумение за сигурност трябва по-открито да отразява ограничените ангажименти, които Съединените щати са готови да поемат за отбраната на континента.

Националната отбранителна стратегия на администрацията на Тръмп откровено признава този факт. Военната активност на САЩ и разполагането на американски сили в Европа обаче показват, че страната всъщност не е намалила съществено ролята си в отбраната на континента.

Върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО все още е американец, въпреки че този пост би трябвало да бъде зает от европеец. Десетки хиляди американски военнослужещи продължават да бъдат разположени из цяла Европа; много от тях трябва да се завърнат у дома.

Уебсайтовете на Пентагона и на американските военни командвания в Европа съдържат дълги списъци с учения и маневри из целия континент. В тях участват както постоянно разположените в Европа американски сили, така и подразделения, базирани в САЩ, които се изпращат там на ротационен принцип. И тези мащаби трябва да бъдат намалени.

Американските власти може би искат да могат да решават повечето глобални предизвикателства пред сигурността просто като закупуват повече въоръжение и увеличават числеността на армията. Много по-добро решение обаче би било Съединените щати да променят своята голяма стратегия и да проявяват по-голяма сдържаност.

Вашингтон просто няма нито политическата воля, нито ресурсите да гарантира едновременно отбраната на Азия и Европа, докато води продължителни конфликти на други места - най-скоро в Близкия изток. Нещо повече, той няма и необходимост да го прави.

Съединените щати по своята същност са изключително сигурна държава. Те са богати, разполагат с изобилни природни ресурси, защитени са от огромни океани и имат сравнително слаби и отстъпчиви съседи. Само мащабни промени в политическото разпределение на силите в Азия, Европа или по-широкия Близък изток биха могли сериозно да застрашат сигурността на САЩ.

Вашингтон трябва да придобие достатъчно военна мощ и да поддържа адекватни резерви от суровини, за да се защити от подобни промени. Като цяло обаче страната може да си позволи да действа по-малко настъпателно и по-рядко да се намесва.

Промяната на голямата стратегия дори би могла да позволи на Съединените щати да намалят бюджета си за отбрана. Ако опасенията за бързо нарастващия бюджетен дефицит на страната са основателни, то тогава Пентагонът също ще трябва да помогне за покриването на разходите, необходими за стабилизиране на финансовото положение".

* Оригиналното заглавие на статията е "Стратегия "по-малкото е повече" за Америка" (A Less-Is-More Strategy for America)