24784 | 18 Jan. 2019 | 12:55

Той е писател и поет, преводач, стилист и критик. Учителства цели тридесет години, преподава френски и български език. Смята се за красавец, любимец на жените и голям актьор. Винаги облечен елегантно

Първата му книга „Навеяни мисли“ някога, кой знае защо, обявили за опасна. Без малко да го уволнят. Това възбудило интереса на читателите му, а с това и самочувствието му на творец, което не му липсвало. Книгата е подписана с псевдоним Оцеола. Тя възхитила младите с дързостта си и предизвикала обществеността. Това е причината прокуратурата през 1896 г. да инкриминира книгата. Авторът е предложен за уволнение. Но тогавашният министър на просветата, писателят и общественик Константин Величков, приютил Андрейчин под свое крило.

През 1902 г. от печат във Варна излиза и друга негова книга със стихове „Песни“. Тя е в духа на френския символизъм.

Вече никой не го помни. Само шепа професионалисти се досещат за него от книгите по история на литературата в университета. Или свързват името му с д-р К. Кръстев. Той е роден в село Велчевци /Габровско/ на 1 май 1872 година.

Иван Андрейчин е писател и поет, преводач, стилист и критик. Завършил е Априловската гимназия през 1890, където за първи път се докосва до поезията. Превежда от руски и френски език. Утвърждава се след години като добър и известен преводач на произведения на Некрасов, Ибсен, Хайне, Петьофи, Шели, Барбюс и други руски и европейски класици.

Обича да рисува, да рецитира стихове по вечеринки и да разказва вицове. Едва осемнадесетгодишен става учител първо във Враца, после в София. Чак до пенсионирането си се занимава с учителстване – цели тридесет години. Преподава френски и български език.

Андрейчин прекарва почти всяка година по няколко месеца във Франция, където изучава литературата. Живее в Швейцария четири години. Преди да тръгне, се заклел пред приятели, че ще напусне България, ако тя се присъедини в Първата световна война. И това се случва. В Швейцария се запознава с Ромен Ролан.

Още през 1913 г. става председател на Съюза на българските писатели. А през 1928 г. е директор на бургаския театър. Едни от ценните му работи остават неговите театрални сборници „Утра и вечеринки“ – първият състав е от четири тома, а вторият – два тома.

„Неукротим свободолюбец, смел и дързък, бунтар, идеалист в обществената си работа и в творчеството си, напредничав дух“, така го определят съвременниците му. Той е бохем и опърничав. Страда от мании. Има богата библиотека, на която му завиждат мнозина. Дребен, с остри коси, брадичка и големи увиснали мустаци, под които дими вечната му лула. Смята се за красавец, любимец на жените и голям актьор и поет. Той е с изискано държание. Добродушен, внимателен, засмян и любезен. Но само, когато е в настроение. Настъпиш ли го, воюва енергично. Винаги е облечен елегантно, с коравя яка и връзка. С оригинална шапка на главата. Истински суетник.

През свободното си време посещава прочутото „Арменски кафене“, където го наричат „некоронованият крал на модернистите и непризнатите“.

Годината, в която Иван Андрейчин се премества в столицата, е 1898. По същото време издава две книги – сборник с разкази и стихосбирката „Любов и мъка“. Тази стихосбирка го утвърждава като автор в литературата ни. За първи път в творчеството му се появяват любовните мотиви. Странно битуват социалните теми и еротичните настроения. Стилът му е прост, но изключително емоционален. Като самият автор.

В стихосбирката „Любов и мъка“ Андрейчин поместил стихотворението „Песен на мундиря“. В този стих изобличава офицерството. Обиден от този факт, група офицери от Софийския гарнизон избрали двама измежду тях – единият майор, а другият – капитан. Изпратили ги да се разправят с автора. Поетът ги посрещнал изумително спокоен. Дори ги поканил. Офицерите гордо отказали. Един от двамата попитал:

- Знаете ли какви последствия може да има това за Вас?

Андрейчин все така спокойно продължил:

- Ако стихотворението е лошо – ще бъде забравено. Добро ли е – ще се чете, тия са последствията за един писател.

Офицерите дръзнали да нарекат поета „опасен елемент“. Обявили му дуел за обида на офицерството. Предоставили му възможност той да избере оръжието. Дуелът трябвало да се случи още на другия ден сутринта. В пет часа. Щели да го чакат на върха Курубаглар, днешния квартал „Лозенец“ в София. Под ореха.

Андрейчин проронил:

- За да ме убиете! Благодаря ви, господа! Ако е за оръжие, аз избирам перото. Излезте на словесен двубой…

- Който избяга от дуел, е страхливец и подлец! – гордо отвърнал майорът.

Двамата военни се изнизали от квартирата на Иван Андрейчин.

В София живее в малка и неудобна квартира на улица „Парчевич“ и ъгъла на „Цар Борис I“.

Успява да се хареса на литературния кръг „Мисъл“ и четири години е редактор на списанието. Високо е ценен от литературния критик д-р К. Кръстев.

Другите редактори, които работят наред с Андрейчин над списанието „Мисъл“, са Пенчо Славейков, Г. П. Стаматов, Тодор Влайков. Някъде по това време нарекли Иван Андрейчин „венценосец в българската литература“ заради книгите, преводите, литературнокритичните му есета.

След време Андрейчин напуска кръга „Мисъл“ и се увлякъл по естетиката на френските модернисти.

На 62 години, очужден от света, поглъща веронал и приключва с живота си. Според други в нощта на 14 срещу 15 февруари 1934 г. приготвил сам примка на въжето. Казват, че не е без причина. През 1929 г. някаква жена, незнайно защо, го оклеветява. Разпъват го и враговете му. Срещу него е заведено съдебно дело. Иван Андрейчин не издържа обстоятелствата и взема съдбоносното решение.