27404 | 29 Dec. 2023 | 15:14

Матей Преображенски работи повече от единадесет години като апостол, без да излиза от пределите на България. Знаел всички подробности от историята на вътрешната организация

Отец Матей Преображенски е застанал насред пазара в Ловеч сред продавачите на зърно, добитък и железарски стоки. От дисагите си вади книги. Струпал се е народ и го слуша какви чудновати работи разказва. Той разгръща книгите, зачита нещо от тях, обяснява, разказва страшни и весели случки.

Виждате, малко нещо, нали? Ама цената е колкото за десет оки жито.

Човекът до него, който е сложил няколко чувала със зърно се засяга.
Ама, че го рече! Две пари не давам за всичките ти книги.
Ами умееш ли да четеш? – пита го калугерът с черното расо.

Житарят рови с ръце в житото си, не отговаря. Бои се Отец Матей да не го направи смешен пред насъбралото се множество. Но е честен човек и отговаря – „тц“.

Е, да, ти няма да си купиш книга, не ти трябва. Който не умее да чете, той не знае каква полза носят книгите.

Абе така е, ама множко пари са. За нищо и никаква книга дават ли се пари като за десет оки жито? – обажда се някакъв старец.
Колко гърла имаш вкъщи, дядо? – обръща се към него отец Матей.
Десетина сме.

От десет оки жито, като го смелиш, ще остане брашно колкото да имате хляб за няколко дни. Изяждате го и край, свършена работа! А книгата ще я прочетеш на всички. Като се съберете на седянка ще я разтвориш и чуждите хора нещо ще научат. Колкото и да я четеш, не я изяждаш, остава, а те и насища със знание. След години все ще си стои в долапа, ще я четат и правнуцитет ти.

Ами, остави тез приказки, дечурлигата ще я скъсат, не ми ги разправяй ти на мене. Я дай да я разгледам!
Отец Матей подава книгата и продължава да реди:
Ще научиш децата си да пазят книгите. Детето както го научиш, така се отнася и към хората, и към животните, и към имота, и към целия свят…
Години наред Отец Матей води подобни разговори по пазарите и панаирите на българските градове и села. И все се намира някой да прогледне и да повярва в думите му.

Той е разностранен човевек - познавач по земеделски въпроси, създател на читалища, дори изобретател. В Атон конструира воденица, задвижвана от силата на морските вълни. В Батошевския манастир изгражда мелница, задвижвана пък от пясък. В село Михалци създава водна помпа, пак там прави модел на „вечен календар“ – изрисуван през 1870 г. в читалищната сграда. Изобретява два модела пушки. Опитва се да изобрети „вечен двигател“.

Разказват се легенди и за способностите му като народен лечител – спасил деца от дифтерит, когато вилнеела епидемия в Ново село. Лекувал заболявания на стомаха с лекарство направено от билката „сама китка“. Намирал спасение и за безсъние със счукан червен лук. В тефтерчето на Васил Левски сам е записвал рецепти за зъбобол, изгаряния, хепатит. Но не успял да спаси сам себе си от възпаление на ухото, което е причина за смъртта му през пролетта на 1875 г.
Най-малко е известен като пътуващ книжар и автор на книги. В тях виждаме, че понякога е стигал до отчаяние, когато е наблюдавал невежеството на българите. Това е времето около Кримската война.

Пътувал на кон от село на село, за да пробужда народа си. Той разказва:

„У едно от най-простолюдните села често заминуваше някое си младо момче, което съгледваше нещо извънредно и твърде са чудеше. Момчето гледаше, че жителите на това село малко се различаваха от безсловестните добитъци или по-добре да кажем от дивите и свирепи зверове… Според техната мързел, у която бяха са вдали, то не можеха и да са прехранят. А от пусто и пометено проклето пиянство никога не можеха да си отворят очите и да видят бял свят. От това сиромашията беше ги припитила и седнала върху главите им. Селото беше разположено на хубаво място, нивите им еднакво на добра и плодотворна земя, но като един от тях досущ неразработени, а други от катагодишно оране отслабнали и като са измили, не стоело нищо. Мързеливите селяни не смогвали от пиянство да ги торят, а гноищата им стояха на купища разнесени по улиците, дето, разгазвани от добитъка, ставаше кал до колене, щото селото са въвоняваше и хората му сякогаш бяха болнави“.

Тъкмо по това време Матей Преображенски е и учител, но скоро вижда, че с децата трябва да се учат и възрастните. И тръгнал по пътищата на Бългрия, от село на село, от град на град, за да научи българите на знание. В дисагите си носел църковни книги. Когато го срещнели турците и го питали къде скита, той им отговарял: „Духовни книги продавам“. Всъщност не ги продавал, а ги раздавал на хората, говорел им по различни въпроси. Те го изпращали от уважение чак извън селото. Щом се завърнели в домовете си казвали на децата си, че не искат неуки синове и дъщери, трябва да се научат да четат книги.

Матей Преображенски нямал свой дом, жена и деца. Нямал дори имот. Събирал помощи за манастири, продавал книги – свои и чужди. Свързан бил с печатницата на Дунавска област, открита от Мидхат паша през 1864 г. В нея отпечатвал и своите си книги.

Издал молитви против болести, които лекарите не могат да лекуват, препоръчвал ги само на хора със силна вяра. Съветвал българите да не ходят при врачки и гледачки, да търсят медицинска помощ. Той пише в предговора към книгата си „Приказки и нравоучителни примери“: „От няколко години насам, като имах случай да обхождам някои села у нашенско, съгледвал съм повече накъде клони простолюдието. Малко-много народът, окопитен, желае учението. Навсякъде почти, дори и у най-малки селца, имат си вече що годе черквица и училище. Малко-много редом се намират и читатели, на които са ревне да си купят нещо от книжки за прочитане. Но съгледах и това, че народа ни не е стигнал йоще до там, щото да разбира всичко, а иска онова, което е близо до неговия ум, което мяза на неговия живот и пр. С една дума, народът желае книги като за себе си, иска да прочита или да слуша което разбира, а не големи хитрости: богословни, философии и чужди преводи, написани пословешки. И наистина, ако желаем да напредне нашата книжнина, нека сички залегнем щото да се разпространи книжното прочитание навсякъде у нашенско и по всичките класове на народа. А то ще бъде, ако пишем еднакво по народен език – чисто български – и между разни други книги да му даваме и някои забавителни, но в едно време и поучителни неща.

И тъй, братя книжари и книгописатели, ако желаете доброто на своя народ, пишете като за него. Ако ли пък е само учените да разбират, то защо да подмятаме народното име? По-добре, както рекъл онзи, сами да свирим – сами да играйм. От мене толкоз. И прощавайте“.

Роден през 1828 г. в Ново село, Великотърновско, с рожденото име Моно Петров Сеизмонов. Остава сирак през „голямото чумаво“, 1837 г. Родът му бил сред богатите в селото, но след смъртта на родителите му Моно останал без наследство, роднините му го разделили набързо помежду си. Той тръгнал из околните села като ратай. Понякога, седнал край пътя, виждал каруците с негови връстници, които отивали да учат в Габровската гимназия и плачел, забравяйки за добитъка, който пасял. Искало му се и той да се запише в килийно училище, но нямало кой да го храни. По едно време чиракувал при някой си бояджия Драган, който учел децата си да четат и пишат, но чорбаджията не го оставил да се откъсне от работата. Когато започнал да се учи на книга бил вече осемнадесетгодишен. Постъпва в Преображенския манастир. Чете и изучава житията на светците. Известно време стои в Рилския манастир, където има добре уредено училище. По-късно там разполага със стая, където се намирала личната му библиотека. В манастирската обител складирал книгите си за продажба.

Пътищата го отвеждат в Атон. С няколко прекъсвания, когато пътува, там остава много години. Ходи до Преображенския манастир, посещава Йерусалим, Русия, Сърбия, Букурещ, Цариград. Успява да пропътува целия Балкански полуостров – интересуват го земите, където живеят българи, принудени от робството да се изселят. С тях искал да се срещне, а после отново се отпрявял към Атон, където го очаквали богатите манастирски библиотеки.

Тъкмо Георги С. Раковски му повлиява да постъпи в Първата българска легия. За Отец Матей разказвали, че знаел всичко, което можело да се научи по онова време. Така монахът става адютант на войводата и се справя бързо и точно със задачите, които получава. По време на сраженията за освобождението на Белград от турските войски той е ранен и сам лекува раните си. Известен е печалният край на легията.

През 1869 г. Матей Преображенски заедно с Васил Левски, обикалят заедно Търновския край, но и други краища на страната. Апостолът го счита за един от най-верните си хора. След неговата смърт монахът работи за съживяване на комитетите в Търновско и Старозагорско. Среща се със Стамболов, а Матей Преображенски го въвежда в революционното дело. Но Стамболов се скарва с него, а пред хората от комитета твърди, че монахът е против революционното дело. Всъщност Матей Преображенски работи повече от единадесет години като апостол, без да излиза от пределите на България. Знаел всички подробности от историята на вътрешната организация. За това се досещали и турците, но до края на дните си остава неразкрит. По време на обиколките си в България се прибира за кратко в родното си село и пише последната си книга.

Разказват, че със себе си винаги носел „История Славянобългарска“ на Отец Паисий, която сам преписал. Докато разпространявал книги от село на село и от град на град в дисагите му били и книгите на Георги Раковски и Петко Славейков, стиховете на Добри Чинтулов и Христо Ботев. От печатницата на Дунавската област получава „Изгубена Станка“ от Илия Блъсков, „Нещастна фамилия“ от Васил Друмев, „Кратка българска граматика“ от Тодор Икономов.

Отец Матей Преображенски си отива от този свят тихо в постелята си, ненавършил 47 години. Остават няколко години до Освобождението на България, за което има неоценима заслуга, както и за културното възраждане на всички българи.