10476 | 12 Jan. 2024 | 14:28

На един от докладите му Фердинанд поставя резолюция: „Лебедова песен!“, т. е. последната песен на петроградския пълномощен министър е изпята

Старият български дипломат Михаил Маджаров през целия си живот обичал да повтаря английската поговорка: „Моят дом е моят замък“.

Когато започват бомбардировките над София през янурари 1944 г., той остава в къщата си заедно със семейството. Всички слизат в мазето, за да търсят сигурност. В този миг къщата е разтресена. Под руините загиват съпругата му Мария, дъщеря му Василка, снахата Саша Пундева и внукът - Петко. Оцеляват единствено дъщеря му Анна Каменова и зет му Петко Стайнов. Деветдесетгодишният Маджаров останал до последно невъзмутим в дома си на ул. „Славянска“. Ранен го отвели в болницата на Червения кръст, а след няколко часа починал. Дни преди бомбардировките взирайки се назад в годините повтарял: „Благодаря на Бога, че ме запази до тая минута непокварен, горд и непопаднал от страх в прегрешения“.

Приживе не знаел в кой ден и в коя година се е появил на белия свят. Приел датата 31 декември 1854 г. Родният му град е Копривщица. За първи път го завел на училище дядо му поп Михаил. Той имал голяма библиотека от старопечатни книги, на които сам е спомоществовател. Тъкмо той дал в ръцете на внука си „Рибния буквар“. Баща му хаджи Иван искал да го направи търговец, но преди това го завел да изучи абаджийството. Когато момчето му навършило 15 години заминал с него за Цариград, Солун, Йерусалим, Кайро, да го запознае с търговските тънкости. Михаил Маджаров учи в Копривщенското училище, а после в Роберт колеж.

Сред ярките му спомени в Цариград са срещите му с Георги Бенковски, негов вуйчо. Двамата се виждали и преди в Копривщица, но тъкмо в Цариград срещите се случвали през празнични дни. Ученикът отивал в одаята на баща си, където го очаквал известният революционер, разговаряли. Бенковски впечатлявал момчето с твърдост и увереност. 

След Освобождението Маджаров е поканен за учител в Пазарджик. Там се сближава с Константин Величков и стават приятели. По това време изпраща статия във вестник „Марица“, която впечатлила издателя Христо Г. Данов. Той отива в Пазарджик, за да го покани за редактор на вестника. Маджаров се съгласява - вече е публикувал шеговито стихотворение в сатиричния вестник „Шутош“.

Спомня си и думите на дядо Петко Славейков, който веднъж му рекъл: „Слушай бе, момче, ти сега имаш уроци, та трябва да се занимаваш с тях. Но не бягай от писането, можеш да станеш голям стихотворец!“ На следващата година във вестник „Ден“ Маджаров публикува „Ясна, светла месечинко“. Текстът се ражда от страданието по неволите на диарбекирските заточеници и дълго се разпространява като народна песен. Маджаров не отпечатва други стихотворения, но се отдава на публицистична и обществената работа. 

Дори по време на едно пътуване с Иван Вазов до Италия, отделя повече време за политически срещи, проучване на обществения и финансовия живот в южната страна. По този повод Вазов му посвещава закачлива поема.

Не случайно първата статия на Михаил Маджаров във вестник „Марица“ е „Сфинксът продума“ (1879) тя го определя като добър стилист. Пише не само за политически събития, но следи развитието на духовния живот на българите. Докато редактира вестника изучава съдопроизводство и гражданско право. Това му дава възможност да стане член на Върховното съдилище и на Постоянния комитет на Народното събрание. Тези познания му помагат, когато е избран за министър на финансите на Източна Румелия. 

Маджаров се включва в живота на България и се интересува от въпросите на Конституцията. Казвал, че за онова време тя е най-либералната, „стига да се спазват нейните поведения“. Свобода, ред и законност са неговия идеал. Заради нарушение във върховния закон той се обявява против пълномощията, извоювани от Батенберг, за което е интерниран и разкарван по затворите.

В сватбения си час, два дена след Съединението, Маджаров не може да се порадва на младата си булка Мария Теодорова, сестра на известния български държавник Теодор Теодоров. Копривщенецът е против Съединението, смята го за прибързано и ненавременно. Според него Македония и другите български земи, останали извън новата българска държава, трябва да се присъединят към Източна Румелия и тогава заедно да се обединят с Княжеството.

В сватбения ден приятели и роднини пълнят черквата, но младоженците не идват. „Няма ли да ме освободите, докато се извърши обреда?“ – пита арестуваният Михаил Маджаров. „Не, ще Ви водим в София“, отговарят стражарите. Булката сменя венчалната рокля с пътнически костюм и тръгва след любимия мъж. В двора чакат музиканти. Под звуците на „Шуми Марица“, младоженците са придружени от кума. С тях е и арестувания Стефан Бобчев, юрист, публицист и политик. Всички се качват на файтоните, а по тъмно стигат Пиродоп, където нощуват. Там се извършва истинската  венчавка на семейство Маджарови. На сутринта сватбарите, заградени от стражари продължават пътя към София. Маджаров е интерниран в продължение на една година. 

Скоро е свален Батенберг и се образува временно революционно правителство, а в състава му влиза Михаил Маджаров. Но десет дена по-късно временното правителство е сменено от Стамболов, а неговите членове арестувани и хвърлени в Пловдивския затвор. Поради твърдата си позиция по въпроса, Маджаров, Вазов и Бобчев са принудени да търсят убежище в Русия и Цариград.

Маджаров се озовава в Цариград и там се занимава с френски език, изучава английските философи, превежда Хърберт Спенсър и двете книги на Толстой – „Война и мир“ и „Ана Каренина“. Завръща се в България, въпреки неприятностите които го очакват.

В Пловдив минава адвокатски изпити и се захваща с адвокатска практика. Той е свикнал с по-широка дейност и политическите събития го притискат. През 1893 г. заедно със Стефан Бобчев основават списанията „Юридически преглед“ и „Българска сбирка“. На следващата година е избран за депутат в XIII Народно събрание. Няколко месеца по-късно става министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в кабинета на Константин Стоилов. Урежда построяването на основни железопътни линии у нас.

След като е освободен от министерския пост става главен редактор на в. „Мир“ в продължение на дванадесет години. Тогава пише най-смелите си стати срещу Фердинанд. През 1911 г. е избран за подпредседател на Великото и на следващето Обикновено Народно събрание. В него се създават два от най-важните закони в тогавашното законодателство: закона за Административното правосъдие и закона за Съразмерната избирателна система. 

През 1912 г. заминава за Лондон, където е назначен за пълномощен министър. „Не бях дипломат по професия и не възприемах за права всяка политика, която се откриваше в София. Аз имах свои убеждения, които ме караха да се отнасям критически, а понякога и отрицателно към действията на българското правителство. Като човек с политическо минало и с известни политически възгледи, аз имах правото, и длъжността да се отправям към правителството, па и към самия Фердинанд, със съвети и протести, с цел да го отвърна от един път, който според моето разбиране водеше България към опропастяване“, пише Маджаров в спомени.

По време на тази негова мисия е подписването на Лондонския мир на 6 май 1913 г., най-големият дипломатически успех на България, според който тя получава земите по линията Енос-Мидия. Вследствие блестящите победи на нашите войски, Маджаров е щастлив, че може да подпише Лондонския мир. Той пази като скъпа реликва перото, с което е подписан този знаменит акт. В онзи момент Лондон е главния център на водените преговори и английското обществено мнение изиграва важна роля в полза на България. Маджаров е в близки отношения с влиятелни за времето европейски държавници и дипломати – сър Едуард Грей, Лойд Джордж, Бъкянън, Палеолог, Карлоти, Сазанов.

След Междусъюзническата война заминава повторно за Лондон, а после и за Петроград с намерения да спаси България от грозящата я катастрофа. По това време неговият първороден син Иван, завършил право в Женева, е на фронта в предните линии и е убит при Серес. Другият му син Георги участва също като доброволец, но е убит през 1925 г. като кмет на София.

„Когато приех петроградския пост, дълбоко вярвах, че събитията от 1913 г. са дали всекиму един горчив, но внушителен урок. През всичкото стоене там се въодушевявах от една мисъл: да убедя в справедливостта на българските претенции за тяхното реализиране“. Мисията му на пълномощен министър не е лека, той трябва да води битки на два фронта. На единия да отстоява интересите на България в чужбина, а на другия – да се бори срещу опасната политика на българското правителство.

Докладите му от Петроград са дръзки и принципни. Прави усилия да отклони Фердинанд и Радославов от германофилската политика. На един от докладите му Фердинанд поставя резолюция: „Лебедова песен!“, т. е. последната песен на петроградския пълномощен министър е изпята.

Маджаров напуска и тръгва за родината си, но в Букурещ го предупреждават, че щом стигне София, ще го арестуват. Той не се притеснява и минава границата със семейството си. В столицата това не се случва, но е под наблюдение от полицията. Спира да се печата вестник „Мир“, той не одобрява политиката му. Тогава започва да води своя „Дневник“ – от 1915 до 1943 г.

Разказват, че Михаил Маджаров бил сърдечен и общителен човек. Не обичал да показва чувствата си, смятал го за слабост. Прикривал ги с привидна студенина. Предпочитал да общува с млади хора. До последния си ден живее с вярата, че разумът в България ще надделее. Оставил е „Спомени“, „Източна Румелия“, „От самовластие към свобода и законност“, „Последните дни на Константин Стоилов“, „Дипломатическата подготовка на нашите войни“, както и статии, очерци и антрефилета, които може би е време да бъдат преиздадени.