13885 | 3 July 2026 | 10:46

Тази необикновена жена за времето си, с „напредничави идеи“ и късо подстригана коса, нещо необичайно за дамите в началото на ХХ век, оставя дълбока следа за извоюване граждански и политически права на жените

Писателката Анна Карùма първа стъпва в Народния театър след Иван Вазов с три свои пиеси, при това без всякакви препоръки от авторитети. Пиесата ù „Подхлъзна се“ е играна там още през 1900 г. През сезона 1903-1904 г. е представена „Загубен живот“, а единадесет години по-късно „На зида“. По това време името ù е вече известно в литературните и обществени среди. За драмите ù дават отзиви на страниците на сп. „Мисъл“ Божан Ангелов и Андрей Протич. Появяват се добри думи и за разказите ù от Никола Атанасов, Владимир Василев, Алберт Гечев и др. Пише още романи, повести, детски пиеси, впечатления от чужбина, спомени. Редактира първото издание на съчиненията на А. П. Чехов в България. Творчеството ù е белязано от сантименталността и засяга феминистки въпроси.

Анна Тодорова Велкова е родена в Бердяск (Украйна) през 1870 г. В много източници посочва 1971 г. След време, когато я попитали защо е скрила една година и се е представила по-млада, тя шеговито отговорила: „Е, щом Евгения Марс скри две години, защо пък аз да не скрия една?“

Дъщеря е на войводата Тодор Велков, участник в Кримската война, сражавал се с отделна чета срещу турците. Майка ù е украинка. След Освобождението Анна учи в Шумен и Варна. Гимназия завършва в София едва 15 годишна и се прибира в бащиния роден град Шумен. Тъкмо в ученическите си години взима много книги от богатата гимназиална библиотека. Чете стиховете на Пушкин и Лермонтов, мечтае да пише като тях и да се превърне в българската Жорж Санд.

В Шумен работи като учителка и е дейна членка на тамошното женско дружество „Родолюбие“. На едно учителско събрание среща бъдещия си съпруг Янко Сакъзов – политик, общественик, публицист, един от лидерите на БРСДП, партията на т. нар. широки социалисти. Той е 10 г. по-възрастен от нея. „Беше най-хубав от всички, говореше най-добре и силно влияеше на другите“, разказва тя в спомени. Анна Карима е във възторг от неговите познания, възхищава се от дейността му, изпълва се с гордост от такъв издигнат мъж. Вярва, че точно той ще може да разбере дълбините на душата ù и ще я упъти в живота.

Една вечер му изповядала мъките, съмненията и отчаянието си. „Нали ще можем да бъдем една от тухлите в кулата на напредъка на човечеството?“, казала му тя. Той я слушал и накрая снизходително ù се усмихнал като на мило и беззащитно дете. „Ще бъде, ще бъде…“, отвърнал той.

През 1888 г. Анна се омъжва за Янко Сакъзов. Още на другата сутрин той ù заръчва да слуша майка му, която ще я учи на домакинство. Свекървата е груба и неблакосклонна към нея. Имала дързостта да заяви на снаха си, че гласяла сина си да го жени, но за богата шуменска мома. Свекървата е взискателна, обича реда и чистотата, а снахата има съвсем други стремежи. На всичкото отгоре мъжа ù ревнувал безпричинно и се поддавал на майчините злостни думи срещу нея. „И никога по-сетне Янко Сакъзов не се заинтересува от духовния ми живот“, разказва тя.

През 1891 г. Янко Сакъзов се захваща да редактира месечното списание „Ден“, дори се сдобива с печатница. То излиза в продължение на четири години. Анна Карима чете и оценява кои получени разкази да се печатат на страниците му. Тя също дава свои разкази. Янко Сакъзов ги прочитал и повечето хвърлял в коша за боклук. Без да обръща внимание на това пренебрежение, тя продължава да пише.

В един момент изпратила анонимно разказа „Али Беговица“ за печат в сп. „Мисъл“. Д-р Кръстев не го отпечатал, защото разказът бил „с прекрасен сюжет, но неумела разработка“. Но Анна Карима го занесла на Димитър Благоев, който го поместил на страниците на „Ново време“. Платил ù 15 лева – първият получен хонорар. Този разказ се харесал на публиката, а Пенчо Славейков похвалил авторката във вестник „Знаме“.

Това повлияло и на Петко Ю. Тодоров – отказал се да пише социални разкази и предпочел разкази по народни мотиви. Анна Карима настоявала, че първа тя употребила думата „идилии“, но Петко Тодоров побързал и я изпреварил. Това не попречило да останат добри приятели.
Писателката е увлечена по народните песни и създава разкази по техни мотиви изпълнени с бит, легендарност и романтика. Впечатлява я песента за майстор Манол и пише по сюжета ù разказ. Славейковата поема „Изворът на Белоногата“ пък я привлича за разказа ù „Янин извор“, който по-късно драматизира. Използва народните песни не само за разкази, но и за драми.

Сакъзови се преместват да живеят в София. От брака се раждат три деца Евелина, Надежда и Иван. Но съпрузите се развеждат. Това слага тежък отпечатък и върху творчеството на писателката – темите и образите. В творбите си засяга проблемите на жената и обществото. Впуска се в женската самота, страха от житейски провал, сивото ù съществуване в рутината, застиването в навика, невъзможността да промени живота си. Както и прикриващата своя женска природа, за да изглежда силна. Пише и за жената със студено сърце, неспособна на истински чувства. С перото си рисува семейства, които са в криза.

В София Анна Карима е сред нови хора, опитва се да заеме видно място в дружество „Майка“. Намеренията ù са да го направи средище на бъдещия женски съюз и да поведе борба за равноправие на жените. Основателка е на женското образователно дружество „Съзнание“, което внася петиция до Народното събрание за допускане на жените до университетското образование.

През 1901 г. тя е инициатор за създаване на Българския женски съюз и негова първа председателка. Редактира печатния му орган „Женски глас“. Но също списанията „Почивка“, „Нова струя“ и „Път“. По-късно е редактор и на вестник „Българка“.

През 1908 г. основава новия съюз „Равноправие“, който е с просветно-феминистична насоченост. Анна Карима обикаля разни места в България и представя сказки по въпроси свързани с жената и нейните права.
През войните (1912-1918) се занимава с благотворителност. По време на Балканската война е самарянка на фронта.

Именно тя открива в София Първото девическо търговско училище през 1916 г. Съдейства за създаването на пансион за сираци и дружество на инвалидите. След Септемврийското въстание през 1923 г. и Априлските събития през 1925 г. е подведена под съдебна отговорност по Закон за защита на държавата от правителството на Александър Цанков.

След атентата в храма „Св. Неделя“ емигрира във Франция. Дава материали на френския комунист Анри Барбюс, с които разобличава правителствения терор. Той използва данните в книгата си „Палачите“, която Карима превежда по-късно на български език.

В края на 1926 г. заминава за СССР, а след завръщането си издава книгата „В днешна Русия“.
Писателката прекарва голяма част от живота си в нищета и вечна битка с немотията, така както в по-младите си години се бори за равноправие на жените. Мизерията измъчва неспокойния ù дух. Често сменя квартирите си. Страда, че не може да работи спокойно, да излее върху белия лист творбите, чиито сюжети съзряват в мислите ù. От живота си отива дъщеря ù Надя и майката е покрусена.

По едно време за по-евтино Анна Карима се настанява да живее в Шумен, а по време на бомбардировките над София – в Пиродоп.
За да внесе малко радост в трудните си дни тя се принудила да чества 30 – годишната си литературна и обществена дейност съвсем скромно. Събитието се случило през 1921 г. в Народния театър. Министърът на Народното просвещение Стоян Омарчевски изпратил поздравителен адрес до писателката, в който било изписано: „За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна“. Министърът подчертава трудолюбието, жизнеността и енергиччността на писателката Анна Карима.

Честването се свързва и с малък юбилеен сборник, където могат да се прочетат телеграми от женски организации от цялата страна. Те показват популярността на Анна Карима в женските среди. Известни поетеси ù посвещават стихове – Дора Габе, Мара Белчева, Санда Йовчева и др. Всичко това не донася облекчение на страданията ù. Мизерията я преследва на всяка крачка и не ù дава покой. Писателят Никола Данчов, автор на разкази и пиеси, разказва, че я заварил да обядва хляб и ряпа.
През това време Министерството на просвещението понякога ù дава помощи за стари и болни заслужили писатели. Това за кратко облекчава живота ù, но сумите са незначителни. Често тя иска помощ, за да не умре от глад.

Моли за разрешение да преподава частни уроци. Прави опити да се играе пиесата ù „Янин извор“, опитва се да преиздаде автобиографичната си повест „За свободата“. Надява се на пенсия от Писателския съюз, който в крайна сметка я отпуска, но е мизерна. Лишенията и трудностите не я напускат до края на дните.

След 1944 г. работи и пише спомени, но е зле с очите. Иска да замине за чужбина, за да ги лекува при известния проф. Филатов. Но не успява. Тъгува, че отново няма удобна стая, за да пише. Скита от квартира на квартира за кратко докато я подслони някой друг познат. Накрая се пренася в хотел „Славянска беседа“. В стая №124. Там прекарва последните си дни. Умира в София на 6 март 1949 г.

Въпреки тъжната ù съдба Чудомир я рисува в своите дневници с типичния си хумор: „Много съм надебеляла, Чудомире, много съм затлъстяла. Препоръчаха ми да правя гимнастика. Сутрин, като се събудя, да почна да си дигам краката нагоре – първо левия, после десния. Добре, но нали са дебели пущините, нали не мога да ги дигам. Мъчих се, мъчих, па се сетих да ги вържа за палците с една връв и да ги дърпам. Вързах ги и… Боже, боже, какво разправям и на кого разправям тия работи! Че ти ще ме опишеш в някой разказ, бе! Хубаво се наредих сама!“ И той я описва.

Тази необикновена жена за времето си, с „напредничави идеи“ и късо подстригана коса, нещо необичайно за дамите в началото на ХХ век, оставя дълбока следа за извоюване граждански и политически права на жените.