Марко Марчевски е известен автор от миналото ни на проза и детско творчество. Пише разкази, повести, романи, пиеси, приказки за деца. Превежда творби от М. Горки, И. Илф и Е. Петров, както и „Чичо Томовата колиба“ от Х. Бичър-Стоу, „Капитан Дик Сенд“ от Жулн Верн.
С неговия роман в три части „Остров Тамбукту“ израстват няколко поколения българчета. Литературната творба го превръща в любим автор на деца и юноши. Идеята се ражда в студените зимни нощи на концлагера „Еникьой“, където Марчевски остава две години. Докато разказва на останалите концлагеристи за звездното небе, захваща да си измисля истории, които отвеждат в далечна Африка. Самият Марчевски до такава степен се вживява в тази история, че започва да сънува своите туземци. Тогава решава да напише роман за остров Тамбукту.
Комендантът на лагера го е зачислил на работа в зъболекарския кабинет. Сутрин той измита кабинета, донася тенекия вода на зъболекаря, също интерниран, и си отива в килията. Тази „владишка служба“ му позволява да пише и да чете по цял ден. Води си дневник, в който отбелязва по-значими случки в лагера. Тогава започва да пише и романа.
След време, когато е на свобода, прочита ръкописа си и разбира, че от него ще стане интересна книга. Но трябва да покаже достоверно живота на първобитното общество, флората и фауната в тази географска област на Индийския океан, където се „намира“ неговият остров. Налага се да проучва живота, нравите и обичаите на множество племена и народи. Чете различни книги за откриватели на нови земи и острови в тропика, за бита, нравите, обичаите и културата на първобитното общество. Научава интересни факти за живота на племената на Хавайските и други острови в Тихия океан. Иска да знае много повече, отколкото му е необходимо за написването на тази книга. Трудът му не отива напразно. Дори учените не могат да го обвинят в изопачаване на нравите и обичаите на първобитните племена, или че е дал описания на растения и животни, каквито не съществуват в тази географска област, където се намира остров Тамбукту. „Нека ме извини докторът от Еникьойския концлагер, задето не разказах за свирепия тигър и за добрия орангутан, който уж ме спасил от лапите на смъртта. Колкото и високо да лети фантазията, все пак краката ù трябва да опрат на земята“. Авторът е твърдо убеден, че трябва да допише романа „Остров Тамбукту“. Иска книгата да има авантюристичен характер. Но смята, че не бива да се пишат
приключенски произведения само заради самите приключения. Този жанр е толкова сериозен, колкото и всички останали, но е по-труден. За „Остров Тамбукту“ Марчевски разказва: „Когато излезе от печат първата част, получих много писма от пионери и пионерски отряди, в които между другите въпроси често се срещаха и такива: „Съществува ли остров Тамбукту?“ „Действителни ли са героите, или са измислени?“ А някои направо ме питаха: „Вие ли сте героят на романа?“ „Ходили ли сте в остров Тамбукту?“ Имаше и такива, които търсили острова на картата и като не го намерили, искаха да им посоча точно дължината и ширината в градуси. Писма с такива въпроси се получиха и в редакцията на вестник „Септемврийче“. Редакцията ме помоли да им отговоря във вестника. Но и след като отговорих, въпросите не спряха.
Дори и китайската детска писателка Чън Къ, която гостува в нашата страна миналата година ме запита: „Съществува ли остров Тамбукту?“ Аз ù отговорих шеговито: „Откакто написах романа, съществува“. Ако знаех, че читателите ще приемат измислицата за действителност, още в началото на романа щях да напиша нещо подобно на това, което Майн Рид пише в „Квартеронка“: „Читателю! Пред тебе е роман и нищо повече. Не смятай автора на тази книга за неин герой.“
Наред с „Остров „Тамбукту“ поколения български ученици свързват името на Марко Марчевски с биографичната повест „Митко Палаузов“. Тя е посветена на най- малкия партизанин в България, който загива в битка на 1 април 1944 г. През комунистическите години Митко Палаузов се считаше за дете-герой, сочен като пример за малките.
Марко Марчевски е роден на 1 октомври 1898 г. в село Марча, днес квартал на Дряново. От тук идва и псевдонима му. Рожденото му име е Марко Марков. По-късно пише и под други псевдоними: Марчо Марчевски, Марчо Марча, Панкрас, Щастлив нещастник. Завършва основно и средно образование в Дряново. Още като ученик печата хумористични стихотворения в списание „Българан“, вестниците „Кво да е“ и „Възход“. През началото на 1923 г. Марко Марчевски, поетът Николай Хрелков и писателят Стефан Мокрев замислят отпечатването на литературен вестник „Възход“. Той излиза само в 4 броя, съдържанието му не било дотам добро. Първият брой е отпечатан на 10 ноември 1923 г. Вторият е подобрен с усилията на Гео Милев. В него намерило място стихотворението „Блян“ от Марчевски. Третият брой е конфискуван от властта, а четвъртият - иззет от полицията. И „Възход“ спира да се печата.
На 15 януари 1924 г. на света се появява първата книжка на сп. „Пламък“ на Гео Милев. Членове на редколегията са: Антон Страшимиров, Христо Яссенов и Николай Хрелков, Марчевски също е сред тях.
Първоначално редакцията е в квартирата на Марчевски на ул. „Раковски“ №145. През октомври 1924 г. в кн. 7-8 на „Пламък“ е публикувана поемата „Септември“ от Гео Милев. Марчевски изпраща списанието на абонатите. След броени часове полицията претърсва редакцията, не намира нищо. След това редакцията се премества в Търговския дом.
На 16 април 1925 г., около три часа следобед, Марчевски стоял на пейка в Градската градина и четял вестник. Изведнъж чул силен гръм, който разтърсил земята. Настъпила паника – хората наоколо се разбягали, не знаели какво става. Марчевски тръгнал по посока на взрива. Когато стигнал до църквата „Св. Неделя“ видял събореното кубе, а под купищата развалини чувал викове и стенания. Марчевски отишъл бързо в Търговския дом на ул. „Алабин“, където се помещавала редакцията на „Пламък“. Взел списъка с имената на абонатите. След това побързал да отиде при свой приятел и да го скрие. Имената на абонатите не трябвало да попадат в ръцете на полицията. От там взел трамвай и се отправил към Княжево.
След атентата в църквата „Св. Неделя“ Марчевски се укрива в Княжево в малка хижа при друг свой приятел художник. Хижата се намирала в полите на Витоша до дълбоко дере. Другарите му в София са открити от полицията и убити. Една вечер незабелязано Марчевски се промъква в столицата и се отправя право в квартирата на Гео Милев. Предлага му да избягат, но авторът на „Септември“ отказва. Когато се отбива втори път Мила Керанова, съпругата на поета, посреща Марчевски разтревожена: „Преди половин час двама агенти отведоха Гео“. В хижата в Княжево, където се укрива писателя, скоро пристига старият му приятел от войнишките години Георги Митев от Севлиево. Решават да избягат в Гърция. Уговорили се да се съберат в Пловдив. Но когато влакът пристигнал в Пазарджик, във вагона влиза полиция и арестува Митев. Марчевски успява да се измъкне и отива при Сашо Настев. Въпреки това някакъв млад журналист го предава на полицията и го арестуват.
Но успява да емигрира в Гърция, а от там в СССР, където остава осем години. Заминава за Ленинград (Санкт Петербург), работи в редакцията на вестник „Вечерная красная газета“, а по-късно в Харков е редактор в българския сектор на издателството за националните малцинства. Завършва Литературния институт „Т. Шевченко“ и защитава докторат по история на българската литература. Чете лекции в Харковския журналистически институт. Там издава на български език първите си книги, някои от тях преведени на руски и украински език. През 1934 г. се връща в България. Сътрудничи на различни издания с разкази, репортажи и статии. Няколко пъти е арестуван и изпращан в лагери. След 1944 г. е редактор на издателство „Народна младеж“ и списание „Септември“, преподава руска литература.
Първата книга на Марчевски „Разкази“ излиза от печат през 1930 г. Публикува и други свои литературни произведения: повестите „Село“ (1936), „Страх“ (1936), „Калофер войвода“ (1938), „Тихо пристанище“ (1956), разказите „Заблудени овчици“, „Джакомо ще стане капитан“ (1961), приказките за деца „Дядо за риба“ (1949), „Добрата чучулига“ (1961), „Лоша дума“ (1964) и др.
В Историческия музей – Дряново не са запазени почти никакви вещи и документи от Марко Марчевски. Единствено са съхранени 7 писма от дряновския писател до Христо Ил. Маринов. Те са писани от популярния вече Марко Марчевски до Маринов, който е още гимназист в Разград, в периода ноември 1938 до януари 1939 г. Като ученик Христо Маринов се занимавал с разпространение на художествена литература. Поддържал контакти и кореспонденция с писателите Людмил Стоянов, Гьончо Белев, Георги Бакалов и Марко Марчевски. Всеки един от тях редактирал и издавал „своя“ Библиотека – Людмил Стоянов „Култура“, Георги Бакалов – „Знание“, а Марко Марчевски – „Наука за всички“. Така Маринов се превръща в разпространител на книгите им. А след години е професор по стопанска история във Висшия финансово-стопански институт.
В една от тези пощенски картички Марчевски му пише по литературни въпроси, за свои и чужди книги, за адресите на Гьончо Белев и Георги Бакалов и за реферат. Краят на дните на Марко Марчевски е ускорен от системния тормоз и следене от страна на Държавна сигурност в тогавашна Социалистическа България. Напрежението от цензурата и политическият натиск влошават здравословното му състояние. Умира на 10 април 1962 г. в София. Като известен интелектуалец, общественик и автор на емблематичния роман „Остров Тамбукту“ е погребан в столицата. Изпратен е от свои колеги писатели, дейци на културата и граждани. А книгите му днес са потънали в забрава.
3008 | 9 Oct. 2026 | 11:09
Mobile verison
RSS
