82826 | 15 февр. 2015 | 16:52

Васил Коларов, Георги Димитров, Сталин и Рузвелт спасиха София от пълно разрушаване през 1944 г.

Целият ми живот в армията премина в системата на ВВС. Имах уникалния шанс да служа в три вида авиация: бойна, учебна и гражданска.Дълго време бях на летището в Габровница - от 1952 до 1960 г. Тогава Военновъздушните ни сили преминаваха от витлови на реактивни самолети, от полети в прости към полети в сложни метеорологични условия. В тези години бяха приети на въоръжение и първите свръхзвукови изтребители МиГ-19. Периодът бе изключително труден в много отношения, битовите условия за живот бяха доста мизерни. Полагаха се много усилия за усъвършенстване на летателната подготовка. Въпреки несгодите се работеше с изключителен ентусиазъм. Летеше се и нощем, като полосата се осветяваше с допотопни лампи, за да могат да бъдат подведени самолетите. Пилотите в Габровница бяха млади, на 23-25 години,

летяха в
сложни условия

и поемаха бойните дежурства. Бързаше се с подготовката, защото Студената война започна да се разгаря. На Балканите отношенита бяха изострени и в частност отошенията ни с Югославия. Авиополкът в Габровница охраняваще от въздуха цяла Северозападна България. Сърбите често нарушаваха въздушното ни пространство, например за една година около 40 пъти.

Тогава се летеше много, всеки ден, без почивка. Все още бяхме с изтребители МиГ-15. През 1953 г. се случи много тежка зима. Падна сняг около метър. Един ден в полка пристигна министърът на отбраната ген. Петър Панчевски (единственият българин с генералско звание в Червената армия - б.а.). Събра командният състав и каза на командира: „Давам ви три дена срок авиополкът да поеме бойното дежурство и да ми докладвате лично на мен. Аз завърших. След три дена чакам доклад.“ И си тръгна.

А как се чисти метър сняг! Тогава нямаше снегорини или друга механизация. Всичко ставаше с лопати и гребла. Започнахме да мислим какво ще правим, как ще излезем от създалата се ситуация. Решихме да привлечем местните хора от околните села, за да изчистим пистите, стоянките и т.н., друг начин нямаше. В командването си разделихме селата, на мен се падна с. Вирове, и всеки тръгна да агитира. Отидох при кмета и му обясних за какво става дума и се поинтересувах колко души с лопати може да осигури. Той само ме попита в колко часа тябва да дойдат. Отговорих му - в осем. На другия ден стоим с командира, наближавше часът и той ми каза: „Иване, къде са твоите, още ги няма.“ Но малко преди осем чухме селска духова музика. И какво да видим - над 200 души, нарамили лопати, вървят в колона през дълбокия сняг към летището. Водят ги кметът и попът, а музиката свири. Та в този ден и на следващия от околните села се събраха 10 000 души. Някой може да не повярва, но е така - дойдоха десет хиляди местни жители.
За два дена всичко бе изчистено - писти, стоянки, рульожки. На втория ден привечер, един ден предсрочно, командирът докладва на ген. Панчевски: „Другарю министър, 11-и изтребителен полк е готов да поеме бойното дежурство.“ Беше дълга и тежка зима, 65 дена непрекъснато чистехме сняг. Но мисълта ми е за друго.

Местните хора обичаха армията

милееха за нея и ни помагаха, както и ние на тях. Без помощ­та им нямаше да можем да се справим. В онези години народ и армия наистина бяха едно цяло. Такива бяха времената.

След като завърших Военната академия, отидох да служа на летище Каменец във военновъздушното училище. Курсантите започнаха да се обучават на реактивни самолети. 1964 година бе последната, през която в учебния процес се използваха витлови самолети. През този период военното училище от тригодишно стана петгодишно. Випускниците лейтенанти вече ставаха летци инженери. В полковете отиваха готови пилоти с над 200 часа нальот от военното училище. Дори последните випуски завършваха училището на изтребител МиГ-21. От всички пилоти от първия петгодишен випуск никой не допусна авиационна катастрофа. От този випуск бе и първият български космонавт Георги Иванов.

И в БГА „Балкан“ също попаднах в преломен момент, тогава навлизаха реактивните транспортни самолети. През 1972 г. БГА получи първия Ту-154.

Започна и организацията за обучение на пилоти и инженери в пълния петгодишен курс на Висшето военновъздушно училище. Те завършваха гражданския профил на училището. Излизаха като много добре подготвени специалисти. След като се приватизира БГА „Балкан“ обаче, се пръснаха по света и в момента летят в 25 страни на всички типове самолети.

Последният випуск граждански пилоти на военното училище в Долна Митрополия вече тридесет години лети безаварийно, без нито една катастрофа. Мисълта ми е, че когато се продаде компанията, бе продаден и най-ценният Ӝ капитал - пилотите. Летец професионалист се става след дълги години тренировки, за което се харчат и много пари. Пилотът е най-скъпоструващият специалист на една държава.
Не ми дава мира и следната мисъл - за

парадоксите
в историята

на страната, в историята на авиацията ни. Ето един от тях. Седемдесет години след края на Втората световна война в столицата има паметник на загиналите американски летци при бомбардировките на София, но няма паметник на жертвите от тези варварски бомбардировки. Аз уважавам правото на всяка страна да издига паметник на своите воини, загинали при изпълнение на служебния си дълг, които са били част от антихитлеристката коалиция.

Но защо седем десетилетия столичните власти не направиха нищо в памет на жертвите? А числата са смразяващи. Под ударите на англо-американската авиация през Втората световна война в София са загинали 836 души (в цялата страна са над 1820 души - б.а.), ранени са 1025, разрушени са 12 559 сгради. След т.нар. Кървав Великден през 1944 г. бомбардировките над София почти са преустановени. Но защо

за това се мълчи и почти не се говори

Веднъж ген. Захари Захариев (политемигрант в СССР, служил в Съветската армия като полковник, бил е два мандата депутат във Върховния съвет на СССР, бивш командващ българските ВВС и заместник-министър на отбраната - б.а.) на среща с наши ветерани от авиацията разказа любопитни факти. Случката е през пролетта на 1944 г. в Москва. Сутринта към 9 ч. Захариев отишъл при Васил Коларов в дома му. Коларов се разхождал нервно с в. „Известия“ в ръка. Обяснил му, че англо-американската авиация е сринала София. Захариев стоял като замаян и се страхувал, че

на Коларов
ще му прилошее

След пет минути седнал зад бюрото си, взел слушалката на телефона и набрал някакъв номер. „Георги, чете ли вестника?“, попитал Коларов. Захариев не чул какво се говори от другата страна, но се досетил, че Коларов звъни на Георги Димитров. Коларов казал още: „Моля те, говори със Сталин да направи необходимото англо-американската авиация да спре бомбардировките над София.“ По лицето му разбрал, че Димитров ще изпълни молбата. По-късно станало ясно, че Сталин е разговарял с Рузвелт, който се разпоредил бомбардировките над София да бъдат прекратени. Буквалните думи на ген. Захариев бяха: „Най-голямата заслуга за спасяването на София от пълно разрушаване през Втората световна война е на Коларов, Димитров, Сталин и разбира се, на Рузвелт, който даде разпорежданията.“ Това е истината, но за нея не се пише от политически и конюктурни съображения.