69898 | 28 март 2016 | 09:28

Сергей никога не предаде родината си. Най-ужасното е, че българи участваха в измислянето на „българската следа” – Алекс Алексиев, Джон Паница и още 2-3-има невъзвращенци

На 29 март 2016 г. се навършват 30 години от оправдателната присъда на Сергей Антонов и България по изфабрикуваното обвинение за участие в атентата - една от най-големите мистификации на миналото столетие.

Епицентър.бг започна да публикува ексклузивно откъси от книгата „Сергей Антонов - страдалецът от Рим", която ще бъде представена на 31 март 2016 г. в Централния военен клуб в София. Нейни автори са бившите разузнавачи Атанас Кременлив и Марин Петков (вече покойник).

Във връзка с тази годишнина в България пристига проф. Джузепе Консоло, адвокатът, който успя да извоюва оправдателна присъда за Антонов. Проф. Консоло ще бъде удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на СУ "Св. Климент Охридски".

Римският защитник на Антонов ще бъде и основен говорител на конференцията "Атентатът срещу България- истината", организирана от Института за стратегии и анализи заедно с Националната асоциация по международни отношения и Института за икономика и международни отношения.

Днес ви представяме интервю с Атанас Кременлиев - един от авторите на книгата "Сергей Антонов - страдалецът от Рим".

Кой е Атанас Кременлиев? Разузнавач от кариерата, в българските органи за сигурност служи 29 години, от които 25 в Националната разузнавателна служба. Бил е зам.-началник на "Западни страни и НАТО" в Първо главно управление, полковник. Работил е в пет отдела, което е рядкост за разузнавачите - обикновено те са специалисти в едно направление.
Роден е в село Кашина (до Сандански) на 7 август 1934 г. Дипломира се във Философско-историческия факултет на Софийския университет. Член е на Македонския научен институт, сътрудничи активно на „Македонски преглед”. Автор е на книгите „Кременливият род”, „Прозрения на село Кашина”, „Таско войвода”, „Из лабиринтите на българското разузнаване”.

И няколко думи за другия автор Марин Петков. О.р. полк. Марин Петков е роден през 1945 г. Бил е служител на Първо главно управление - разузнаването. Работил е под прикритие като консул в Рим от 1976 до 1980 г. и пълномощен министър в Мексико между 1985 и 1990 г. Почина миналата 2015-а година.


- Заедно с г-н Марин Петков сте автори на книгата „Сергей Антонов – страдалецът от Рим“. Как се роди идеята за тази книга, г-н Кременлиев?
- Марин Петков беше един от добрите приятели на Сергей и може би единственият човек, към когото той се отнасяше с много голямо доверие. Двамата общуваха често, срещаха се и до последния момент преди да почине, Марин беше край него. Той замисли тази книга, беше написал 20-ина необработени страници и събрал всички публикации за Антонов. А в нашата преса много е писано за него.

Общо взето българската преса отразяваше правилно поведението му, приноса, който Сергей имаше за оневинаването на България, съчувстваше му, защото той беше изпаднал в много тежко положение. Имаше и инициатива да се създаде фонд за Сергей Антонов за събиране на средства, но идеята заглъхна и не получи обществен резонанс.

- За съжаление Марин Петков почина преди около половин година и вие е трябвало да продължите сам – така ли е?
- Марин беше събрал всички тези материали заедно с лични вещи на Антонов, но заболя тежко и то от съвсем безобидно нещо – от болен зъб. При ваденето на зъба, му увреждат нерв. Медицината беше безсилна да се справи, той се беше обезсърчил и получаваше перманентни болки, които тушираше с много силни обезболяващи средства. Изпадна в доста трудно положение и усещаше, че няма да е в състояние да обработи тези материали, затова ме помоли мен.

Известно време работихме заедно, но той все повече беше в невъзможност да работи и продължих сам.

- Откъде събрахте толкова много данни за Сергей Антонов?
- Отидох в Кюстендил, неговият род е оттам. Бях във Военния архив във Велико Търново за периода, в който е бил войник. Ходих още в Агенция „Държавен архив“, където намерих много материали, изчетох доста от вестниците, които са писали по случая в периода, когато се водеше процеса. Всички тези материали в някаква степен съм отразил в книгата. Съвършена книга няма, навярно тя ще получи много противоречиви оценки, но съм се стремил да бъда обективен.

- Коя беше най-деликатната тема в книгата?
- Може би най-деликатната тема в книгата е ролята на американските, италианските и турските специални служби в целия този проблем, който се създаде на България – сега те са наши съюзници в НАТО. Не съм правил свои умозаключения, а просто съм се позовавал на това, което американски автори дават като оценка за „случая Антонов” или за т.нар. „папски инцидент” и за цялата кампания, която се разигра срещу България в онзи период.

Според мен някогашните ни основни противници и сегашни стратегически съюзници премълчават този въпрос, но смятам, че е редно както ние разкрихме нашите архиви, да направят и те такъв жест. Необходимо е, за да излезе наяве цялата истина около това събитие и България да получи някакво морално удовлетворение.

- Ние все пак го получаваме на час по лъжичка, както се казва. През 2002 г., когато папа Йоан Павел Втори дойде в България, това имаше голямо значение за страната ни, така се прекратяват окончателно инсинуациите с „българската следа” по време на атентата срещу Йоан Павел II.
- При срещата на папата с президента Георги Първанов той казва, че никога не е вярвал, че България е замесена в атентата, извършен срещу него през 1981 г. Авторите на т.нар. „българска следа” обаче още не са се произнесли официално по случая.

Приятелство между държави и хора се гради на откритост, на признаване на грешките и много добре този въпрос отразява посланик Райко Николов. В книгата си „На горещ пост в Рим“ той се спира много подробно на този проблем. По думите му – в различно време, в различни периоди държавите си причиняват злини една на друга, но общо правило е да се извиняват, за да може когато градят приятелство, то да е на чиста основа. Той казва, че нашите сегашни приятели и някогашни противници се правят така, сякаш нищо не било. А това не може да се зачеркне, това е едно голямо събитие, което в никакъв случай не трябва да се отминава.

- А връзката на Антонов с българските специални служби?
- Това беше другият деликатен момент и аз много мислих дали той да намери място в книгата. Във времето, когато вървеше процесът, и когато течеше антибългарската кампания, у нас беше възприета линия на отричане на принадлежността на Сергей Антонов към българските органи за сигурност.

- Правилна ли беше такава линия?
- Смятам че беше правилно в онзи период, защото в тази нагнетена ситуация ако се кажеше и това, нещата щяха да се утежнят още повече, а това щеше да утежни и съдбата на Сергей Антонов. Истината е, че по време на целия си престой в Италия той е бил свързан с българското разузнаване и органите ни за сигурност. И ние – двамата автори, Марин Петков и аз, сме съпричастни към цялата тази работа.

Марин направи предложението за привличането на Сергей към сътрудничество, а аз го утвърдих. Чувствам морален дълг към този човек в някаква степен да бъде оценен правилно. След привличането му за сътрудник беше извършена много сериозна подготовка - какви задачи ще решава в Италия за българското разузнаване, какво поведение да има.

- Какви бяха по-точно указанията към него, какво включваше подготовката му, той придържаше ли се към нея?
- Сергей беше обучен много добре. Ставаше дума да не подписва никакви документи, да не дава показание без представител на българското посолство и той се е придържал през цялото време към всичко това. Сергей издържа всички изпитания именно заради това, че той е бил подготвен за такава ситуация и си избира правилна линия на поведение, която в случая се оказва печеливш вариант.

Антонов в никакъв случай не е набелязан като обект от страна на чуждите специални служби за това, че е съпричастен към българското разузнаване. Напротив, връзката му с разузнаването допринесе той да се държи правилно, да изгради правилна линия на поведение и да оцелее в тази сложна обстановка, в която беше попаднал. Макар цената да беше голяма – здравословното му състояние.

- От дистанцията на времето и от всички документи, с които сте се запознали, кажете защо Сергей Антонов се оказа избраният, кое е накарало западните служби да се насочат точно към него? Решението им е било, че ще бъде българин, но защо точно той?
- По време на тази дълга и продължителна Студена война имаше и война между специалните служби на двата противостоящи един срещу друг лагера. Те са си нанасяли много удари под кръста за целия този преиод, правени са всякакви активни мероприятия, но не се е случвало да се набеди невинен човек и да се жертва за една такава кауза. Смятам, че противниците ни преиграха, включвайки него в тази история.

- Може би са смятали, че той може би е по-податлив от другите?
- Предполагам, но извършеното спрямо него е нехуманно, античовешко и лошо. Жалкото е, че в тази история участват и българи.

- Кои българи имате предвид? И моля ви да уточните защо точно върху Антонов пада избора им?
- Няколко са българите, участвали в това пъклено дело - на първо място Алекс Алексиев (емигрант в САЩ от 1965 г.), Джон Паница – български емигрант в Западна Европа и САЩ, журналист, Величко Пейчев – роднина на Антонов, емигрантът бивш полковник от Окръжно управление на МВР в Перник Стефан Свръдлев – вече покойник, Константин Мишев (съветник на Филип Димтров)... Много други се упражняваха по тази тема.

Те са го изучавали много продължително и изборът на него пада по няколко съображения. Едно от тях е, че той е особен характер, деликатен човек, който е давал външно вид на наивен и лесно манипулируем, на човек, който може да се поддаде на обработка. Второ, той живееше в Рим без семейството си по редица причини. Жена му бе аспирантка в България и при дълго прекъсване това е можело да навреди на кариерата й. Затова той беше сам. Самотните хора са по-уязвими.

- И вероятно са стигнали до извода, че лесно ще могат да го накарат да съдейства на процеса според тяхната гледна точка?
- Да, само че са се излъгали в тази своя оценка. Защото Сергей наистина е бил деликатен и особен характер, но дълбоко в себе си той е бил привързан към семейството, към страната си, голям патриот е бил. И произходът му е много интересен. Той произлиза от род, в който има поборници в борбата на македонските българи за освобождение, и то много активни.

Неговият прадядо имал чифлик на границата, който е бил нещо като база на вътрешната македонска организация за проникване и пращане на чети в Македония и приемането им обратно. Там са се лекували хора, обменяли са се пощите, складирало се е оръжие и т.н. А дядо му е бил много колоритна личност - изявявал се е като герой от три войни – първата Балканска, втората – Междусъюзническата, и Първата световна войни. Изобщо тази патриотична закалка той получава още като дете в разказите за миналото на рода, за поведението на предците му и т.н. И това му остава до края на живота.

- Това ли не са преценили и оценили западните служби?
- Смятам, че са подходили малко примитивно и наивно, но със самочувствие.

- Това, че българинът не се огъна и не каза нищо срещу България на процеса до каква степен е изненадало западните противници тогава и ги е принудило да измислят и пробват все нови и нови неща? Тази българска следа се развиваше непрекъснато?
- Те се натъкват на съпротива още в самото начало. Първо, не очакваха такава активна защита, каквато България си направи. С всичките кусури на водената защитна кампания, имаше и много сериозни ходове, които затрудниха процеса. Едното е паралелният процес, пресконференциите, изявленията, които се даваха тук, международната дейност, която развихме. Всичко това оказа влияние. И организаторите на кампанията като видха, че зациклиха, те изпадната в безтегловност и търсеха ничан как да се измъкнат от тази ситуация. И прибегнаха до много интересни ходове.

- Например, какви ходове имате предвид?
- В разузнаването се получиха информации от няколко източника, че организаторите дават 5 милиона долара на този български разузнавач, който се съгласи да се яви на процеса като свидетел и да достави доказателства, че българските органи за сигурност са организатори на атентата срещу папата.

Когато дойде тази информация , в този момент аз пишех доклад до шефа за разунаването зад граница. Това е факт, който подсказва до каква степен противникът се стреми да упражнява натиск срещу България, давайки пет милиона долара за лъжесвидетел. Шефът на разузнаването ни тогава беше Васил Коцев и той ми каза да зачеркна този пасаж. Даже лафът му беше: „Ще се намери някой будала да вземе парите” (смее се). Информацията остана в тесен кръг, на хората се вярваше, но човешкото същество е податливо и може би някой щеше да се изкуши.

- Искате да кажете, че тази информация сте оставили за вътрешно ползване?
- Да, точно. Тя си остана за вътрешно ползване без да й се дава гласност.

- Но това може да се научи и от външни канали?
- След като не успяха да мотивират разузнавач и да намерят такъв човек, западните служби се опряха на един Свръдлев, който беше избягал на Запад, позоваха се на Величко Пейчев, който е родственик на Сергей Антонов, правени са опити за скланяне и на някои други хора, вкл. и на руснаци, които да потвърдят тази теза, но не успяват. Накрая излязоха с едно мъгляво заключение – свободни поради липса на достатъчно доказателства. Беше сложна борба.

- От това, което казвате, личи, че опитът българи да клеветят България удря на камък, успява само при хора невъзвращенци. Излиза, че България се е справила на „тихия” фронт, че хората, които са работили за разузнаването ни, не са се поддали на финансова съблазън?
- Точно така и никак не е пресилено да се каже, че в България се прави максималното възможно. Не е тайна, че Западът разполагаше с огромна мощна добре смазана машина, много добре финансово подплатена. И нашите възможности не можеха да се сравняват с техните. Но и в тези трудни условия България е правела максималното, за да може да излезе с чест от тази ситуация.

Още в началото, в първите дни на кампанията се взема решение на най-високо ниво България с всички средства да застане в защита на Сергей Антонов, независимо какво ще ни струва това. Такова е решението предполагам на Политбюро, от най-високо място се създава организация – комисии А, Б, В, които организират нашата защита и пропагандна дейност.

- Имали ли сте случай на отказ от страна на някого да участва в изпълнение на определена задача? Кои са хората с особена заслуга в процеса?
- Интересното е точно това, че никой, на когото е възлагана задача, не е отказвал. Всички с желание и с пълна убеденост са действали за оневиняването на България. И в процеса на дейност през тези 4 години се оформя едно ядро, звено от най-активни дипломати, разузнавачи, журналисти, партийни и политически деятели, държавници и т.н., които неофициално получават името „антоновци”. И когато привършва процеса, Политбюро излиза със специално решение, в което се изказва благодарност на Тодор Живков за активната му дейност. Въпреки че не се е месел директно, той е следял отблизо нещата и на неговото ниво е правел много.

На второ място се очертава много силната фигура в българската защита - външният министър Петър Младенов, тогава той беше и връзката между партийното и държавното ръководство с екипа, водел цялата дейност. След това говорителят Боян Трайков (беше и шеф на БТА и много сериозна фигура), българското следствие в лицето на Орманков – той водеше паралелният процес тук, и извършва много полезна дейност, с която те се съобразяват, Съюзът на българските юристи много активно се ангажира, Светият синод също. Ако трябва да се обобщи - няма обществена организация у нас, която да не се е включила в работата за защита на Антонов и страната ни.

- А разузнаването, неговото място къде е било?
- Мястото на разузнаването остава малко в сянка. То обаче е било аналитичният център, в който е постъпвала цялата информация, обсъждала се е, анализирана е и оттам са излизали много от идеите, които да се осъществяват.

Разузнаването само не е могло да направи всичко. То е извършвало и активни мероприятия, и информация е събирало, и агентурна дейност е вършело, но много неща опират до държавните органи и обществените институции и идеите са идвали от там. Аз попаднах на документ, в който има 106 пункта, набелязани от разузнаването, да се осъществят от другите ведомства – външно министерство, посолствата зад граница, журналистите, и всички обществени организации, вкл. и Светият синод. И той е бил ангажиран в защитата на Антонов с писмо от нашия патриарх до папата.

Има и друг много важен момент – разузнаването успява да намери канал, по който да получава всички материали от италианското следствие преди те да станат обществено достояние в Италия. Получавани са оригинали от тези документи, което е позволявало да се изработват и някои изпреварващи ходове.

- Това е доказателство за добрите страни на нашето разузнаване, нали?
- Макар че, когато започва цялата кампания, е било решено и разпоредено на разузнаването да прекрати всякаква дейност зад граница. Това е било малко пресилено решение, а и невъзможно. В някаква степен работата е пострадала – била е ограничена. Но през цялото време то не престава да работи не само по случая, но и за поддържане на връзката с източниците, анализ, провеждане на активни мероприятия и др.

- До каква степен нашето разузнаване е било изненадано от това, което се случи? Имало ли е обвинения от страна на партийното и държавното ръководство към вас, че едва ли не сте проспали готвеното срещу страната ни - все пак тогава по време на Студената война всичко е било възможно по всяко време?
- Няколко весеца преди започването на тази кампания в разузнаването ни е получавана такава информация, че се готви акция, вкл. и от Италия идва такава информация. Военен на много високо нивоказва – на вас ви готвят активно мероприятие да ви припишат атентата срещу папата (той вече беше станал). Тук идва тази информация, но не й се обръща внимание.

И по линия на Външно – и дипломацията събира сведения, също идва такава информация, но тя се приема като нереална и е оставена встрани. Не се предприемат защитни мерки, защото е преценено, че това е абсурдно. Но то се случва.

- Бяха ли търсени виновни за това тогава?
- В никой случай, аз съм се ровил в много материали, дори изчетох и голяма част от тези, които са в Комисията по досиетата. Но те не могат да се изчетат – те са двеста тома. При нас са копията, а оригиналите са дадени на американците. След промените нашите държавници по искане на новите съюзници и приятели на България предоставиха цялата информация по „случая Антонов” и атентата срещу папата без да изискат нищо в замяна. Цялата документация им бе дадена. Като президент на България Желю Желев нареди това да стане.

А в тази Комисия по досиета е измислен такъв ред за ползване, че можеш да чакаш дълго време, но от всичко, което видях и прочетох, никъде не срещнах упрек към разузнаването. Напротив, използван е целия му капацитет в защитната кампания на България. В случая много положителна роля изиграва генерал Владо Тодоров. Той по това време беше заместник-началник на разузнаването, но оглавяваше вътрешната комисия, която участваше във вземането на решения във всички пропагандни и контрапропагандни акции тогава, които се правят в България. Тази комисия заседаваше всеки божи ден.

Когато стана събитието бях зад граница, и като се върнах през 1983-а в разгара на събитието, се случи така, че моят кабинет беше точно срещу този на ген. Тодоров. Гледах ги всяка сутрин екипът с папките наредени пред кабинета му – влизат, обсъждат, взимат решения, разпращат ги към институциите – и това всеки ден. Много от българските защитни мерки и пропагандни акции, които се проведоха, са плод на този екип от разузнаването. Така че никъде не срещнах критични забележки към разузнаването.

Този случай беше етап от голямата битка межу капитализма и социализма в годините на Студената война и за съжаление изборът падна на България. Въпреки че екипът, който е обсъждал варианта да се набеди някоя от социалистическите страни като организатор на атентата срещу папата, е имал идея да се припише деянието на ГДР, но в последствие избират нас – България, може би са мислели, че по-трудно ще се защитаваме. И удряйки към България, насоката е била към Съветския съюз, а нас ни имаха за най-близки и послушни на Москва.

- А Москва има ли някаква роля в този случай, помагала ли ни е с нещо?
- Не. Много е деликатно отношението на всички социалистически страни по време на процеса. На думи те са били с нас – съчувстват и оказват морална подкрепа, поемат ангажимент да помагат на България, но на практика не всички се ангажират. Или ако го правят, то е периферно. Обяснявам си го с това, че всяка едно поотделно от социалистическите страни имаше много интензивни икономически отношения с Италия. Руснаците си създадоха автомобилната индустрия чрез FIAT, получаваха много технологии от Италия, имаха много голям стокообмен.

И така бяха повечето соцстрани. По онова време имаше един много известен съветски журналист – Андронов, той казваше, че указанието е било – „много не се впрягайте в случая с папата”. Даже и тук са проявявали въздържаост, отчитайки собствените си интереси в Италия и да не им се навреди.

Даже има случай, когато тогавашният външен министър на СССР Андрей Громико отива в Италия и нашите му предоставя справка по случая и изразило желание да засегне въпроса пред италианската страна. Но той не прави това. Дори и представителството на съветското разузнаване в България не се ангажираше активно в този случай. Слушал съм един от тях, който казваше: „Ние сме тромава организация, докато се задействаме, ще мине време, но пък после спиране няма.”

- Странно е, но това е било удар не само срещу България, но и самата социалистическа система.
- Така са преценили, така са направили. Това е една от малкото акции, в които се справяме на ниво.

- Интересно какво е било отношението на папската институция към този случай?
- И то е много деликтно. Тя от самото начало е наясно, че България няма нищо общо с това. И папата го е подчертавал, но под сурдинка. Казвал го е и на Любен Гоцев като министър на външните работи, казвал го е и на посланик Маричков, който беше в Италия, казвал го е на преводача Асен Марчевски – „Вас ви съдят италианците, оправяйте се с тях”, подсказвал е, че не вярва един народ, за който се е бил Владислав Варненчик (Владислав III Варненчик – 1424-1444, крал на Полша, Хърватия, Унгария и др., загинал в битка при Варна на 10 ноември 1444 г.) срещу турците в България, да посегне на папата.

Но личното ми убеждение е, че папата изтъргува убеждението си в нашата невинност – не зная дали изтъргува е най-точната дума.

- Защо мислите така, кое ви кара да сте убеден?
- Убеден съм, защото папата е имал намерение да дойде в България по-отдавна и не ни е обвинявал официално. Именно защото е търсел начин да дойде в страната ни и тук да го каже. Е, направи го, но с много голямо закъснение. А срещу България се беше изляля вече толкова много помия, толкова неправди бяха извършени, погубен беше и един невинен човек.

За сериозна институция като папската, да протака това 20 години, означава, че е преследван някакъв голям замисъл, и го постигат с идването тук. Той наистина прави официално изявление, но идването му в България е разглеждано като етап за посещение в СССР. Това обаче не се осъществява. Неговото поведение съвпада напълно с поведението на организаторите и позволява антибългарската кампания да придобие такъв размах.

Изборът върху България пада и поради това, че в нас са видели страна, с която по-лесно могат да манипулират общественото мнение, и страна, която по-трудно ще се защитава. А по всяка вероятност са имали превдид и Лайпцигският процес.

- Лайпцигският процес? Но той е доста по-назад във времето – 1933-а, тогава е било друго време. Защо?
- Ако се замислим, ще видим, че за един век на България скалъпват три крупни кампании, в които тя няма участие. Едната е Лайпцигският процес, който е много сходен със случая в Рим, втория е атентата срещу папата, и третият е набеждаване на българските медицински сестри, че са заразили либийски деца със СПИН. За един век ни скалъпват три крупни обвинения. Това изиграва лоша шега на България, пострадва авторитета й и ние трябва да се стремим да се защитим по начин, че да се изчисти това петно от България. Нищо чудно след време да ни припишат и нещо друго подобно. Но това не бива да се случва.

Всички тези инициативи за отбелязването на 30-годишнината от оневиняването на Антонов и България ги разглеждам и в този аспект. В една перспектива България да се изчисти от това лошо име, и лоша представа за страна, която е възможно да участва в такива събития и да се организират кампании срещу нея. Може да не повярвате, но само преди 2-3 месеца например в Полша излезе книга, която потвърждава тезата, че българите са автори на атентата срещу папата. Двама автори пишат книга напълно в духа, който се провежда процеса, и потвърждаваща тезата за българско участие.

- В набеждаването на България като виновна в атентата срещу римския папа голяма роля изиграват американката Клеър Стърлинг, съдията в процеса Иларио Мартелла – вие пишете за него в книгата – той идва в България, предоставя му се всичко, което иска, и връщайки се в Италия той продължава в същия стил срещу нас. 

- Това е много деликатен въпрос за поведението на италианските магистрати. Мартелла е един обикновен юрист, който вижда шанса на живота си в процеса срещу Антонов. Остава открит въпросът до каква степен те са свързани с организаторите на антибългарската капания, но във всички случаи с тях е имало някаква задкулисна уговорка в каква посока да се води делото и то по начин, по който да се дискредитира социалистическата общност, в частност България, СССР и другите соцстрани.

Делото е водено преднамерено и тенденциозно. В римскато право е казано, че един свидетел не е свидетел. А Италия е люлка на римското право. И те през цялото време използваха един свидетел – психопат и лъжесвидетел. Имам предвид турчина Мехмед Али Агджа. Всяка една сериозна съдебна институция още с този фалстарт в началото на делото – Агджа се обявява за Исус Христос, че е по-велик от всички велики взети заедно, всеки непредубеден съд веднага би реагирал.

- Дали не му е било подсказано на Агджа да играе такъв сценарий?
- Във всички случаи това е било въпрос на предварителни договорки и най-вероятно разиграване на големи суми пари.Защото и за най-непредубедените беше ясно, че тов е един скалъпен организиран процес, който още в началото е трявало да бъде прекратен. Джулио Андреоти – един от големите политици на Италия, сам казва на няколко места, че италианското законодателство и техните правосъдни органи са далече от европейското ниво.

И когато го обсаждат журналисти и го питат какво е мнението му за българската следа, той казва: „Господа, защо питате мен, питайте ЦРУ, те ще ви кажат.” Основният играч в цялата анбългарска кампания е ЦРУ. Но това е неизчерпаема тема.

- Има една много деликатна, но в същото време болезнена тема. Става дума за това, че срещу Антонов са били прилагани какви ли не начини за склоняване към свидетелство срещу България, използвани са и психотропни вещества за това, но той не се огъва.
- Рових се много в тази тема, в книгата има една глава – аз я бях кръстил „Опитно зайче”, но реадкторът ми я промени на „Обект на нечовешки експерименти”. Това е деликатна тема. Известно е, че специалните служби навсякъде по света използват забранени, непозволени средства в заплетени шпионски случаи, за да се доберат до някаква истина.

Писмени документи, че Сергей Антонов е подлаган на такива експерименти няма. В такива случаи специалните служби не остават никакви следи, когато правят такива нещо. Но много фактори говорят, че Антонов е бил подлаган на такава обработка. Това той сам го е подсказвал на сестра си по време на свижданията им. Твърдят го и сестра му, и дъщеря му, и италианският лекар Де Винченцис, който се е занимавал със здравето на Антонов. Това го твърди и д-р Илиев – психологът на българското разузнаване, който го е подготвял за процеса, твърди го и д-р Темков. Въобще всички, занимавали се със случая, са убедени, че върху него са използвани психотропни вещества.

- Това несъмнено е дало отражение и върху поведението му, в годините след процеса Антонов не е говорел с никого, почти през цялото време е мълчал.
- Да, той не е говореше с никого. Постепенно след завръщането му от Рим здравето му се влошава и изпада в много тежко състояние. Това е и причина за смъртта му. Като пишех книгата, се консултирах с една психоаналитичка – дадох й няколко материали и тя каза: „Да, с такива психотропни вещества може да се влияе върху съзнанието на индивида, на личността и могат да се постигнат доста неща.

Но има други, на които не може да се влиияе върху формираното до 7-годишна възраст. Това е обичта към семейството, към родината, честността – те се формират в най-ранна възраст и така са закодирани върху човешкия организъм, че после с каквото и да ги моделираш, не могат да променят. Това върху Сергей е сработило. Той се оказва много неподатлив и докрая не успяват да го накарат да лъжесвидетелства. Сергей Антонов, смятан за наивник и странник, никога не предава родината си. А самият той е бил изклйчително фина и интересна личност - рисувал, пишел е стихове, бил е музикант.

Антонов никога не стана предател, не предаде най-свидното – родината, въпреки предлаганите му съблазни. За мнозина той беше светец.