48990 | 1 апр. 2017 | 21:57

Тъй нареченият „Реформаторски блок“ ще бъде запомнен с панаирджийските изпълнения на лидерите му, с просташките им междуличностни нападки. Дори за дивата българска политика бе прекалено, партия да напуска „Блока“, но да запазва своя министър във властта.

Когато Бойко се съешваше с „десните“ /2014/ , нещата изглеждаха така: те се правеха, че са живи, а той се правеше, че им вярва. 
Беше абсурдно към онзи момент някой дори да си фантазира, че „десните“ ще се доберат до Кокала/Властта.
И в политиката късметът понякога играе някаква роля, но в случая това изглеждаше малко вероятно. 
А „десните“ – при всичките им левашки номера от 2001 година насам, взеха, че направо удариха джакпота.

Сякаш с пълна сила, макар и с известно закъснение, се прояви провидчеството на едно от най-остроумните изобщо предизборни послания, което се приписва на поета Минчо Минчев /“Зора“/: „Гласуваш за Бойко, получаваш Костов“ - или поне хора от неговото котило.

***
Току-що състоялите се избори – извън всички останали мътни последици от тях – церемониално разлепиха и некролога на „дясното“.

***
Бойко коварно насочи представителите на „дясното“ към капаните на най-тежките ресори на властта - а ония балами охотно влязоха в тях, въпреки че не бяха подготвени за нищо сериозно.
Някои бяха и направо шантави.

***
Дали Бойко съзнателно не ги превърна в гръмоотводи, които да отвеждат обществения гняв далеч от него? 
Това трудно може да се прецени. 
Но е ясно друго: със сигурност той е разбирал, че властта бързо ще невротизира тия хора, непосилната ѝ тежест ще извади на показ цялата им кухост, а и ще ги тика към жестоки противоборства. 
Така и се случи.

***
Тъй нареченият „Реформаторски блок“ ще бъде запомнен с панаирджийските изпълнения на лидерите му, с просташките им междуличностни нападки. 
Дори за дивата българска политика бе прекалено, партия да напуска „Блока“, но да запазва своя министър във властта. 
Тия хора се държаха като дрогирани, ни по-малко. 
И всичко това ставаше все за сметка на „дясното“ – колкото и фантомно да бе станало то, хората обаче все още помнеха силните му години, или поне времената на надежди. 
А тия съсипаха всичко.

***
Те не си даваха сметка, че заради собствената си маломерност дори унижаваха спомените на „десните“ избиратели. 
Те изглеждаха като нищожества в сравнение с първосъздателите на СДС, като някакви кутрета, които се мотат в крачолите на късния Костов. 
Но и когато той се оттегли, те пак изглеждаха така - и трудно криеха радостта си, че вече не са под неговата сянка. 
Само дето не схващаха, че самите те са хора, които дори не хвърлят сянка.

***
А си бяха невъзможни типове. 
Костов нарече Кунева „кукувица“, която снася в червен полог. Ами другите – те пък мътеха в миризливия полог на собствените си интереси, безразлични към всякакви идеи.

***
Бойко прие в правителството си хора, които по-рано невъздържано го бяха ругали и унижавали. 
Сетне ги натовари с непосилни за тях отговорности - и ги провали със садистична наслада. 
Превърна в посмешище недоразумението Христо Иванов, накара го да му целува за известно време подметките, дори го защитаваше, когато всички се бяха настроили срещу въпросния смотаняк. 
Защитаваше докрай и истеричния Москов, дори за Танев говореше умилително, за Ненчев пък се правеше на разсеян – макар че му бяха ясни всичките му дивотии и далавери.

Красив замисъл с още по-красив залез: навря случайниците във властта и окончателно ликвидира „дясната“ фантазия.
Може да изглежда жестоко, но ония напълно си го заслужаваха. 
Господ да им прости – ако имат Господ, разбира се.

***
Не може 300 хиляди души все още да гласуват за „дясното“ – а ония безбожници да разкъсват като чакали полумъртвото му тяло. 
Всеки го тегли към себе си, към хилавото си подобие на „политик“.
Ръфат и ръфат, като невменяеми – и не само онова тяло, но и паметта на хората, надеждите им, илюзиите им.

***
Писал съм за канибалската природа на БСП, която не е милостива към собствената си история и първенци - но тия се оказаха по-големи канибали. 
И най-после сложиха край на лъжата за „дясното“ – поне това да им признаем. 
От гледна точка на Алигатора/Бойко това бяха удобни политически инвалиди - удобни за неговите цели. 
От гледна точка на Историята обаче, сигурно изглеждат като едни измамници, като едни провинциални тарикати, които са си въобразили, че политиката е игра за лумпени.

***
А са и страхливци. 
След като толкова яростно се джафкаха и надлъгваха, да видим сега, кой от тях ще има смелостта да приеме честта да бъде обявен за Ликвидатор на „Дясното“? 
Кой пак ще предпочете точката пред кръга.

Струва си да припомня тук любимата история на Кофи Анан, бившия шеф на ОНН. 
 Учител показва на децата голям бял кръг с една малка черна точка в него, и ги пита – какво виждат? 
„Черна точка!” – крещят децата.
„О, не – казва учителят. – Вижте белия кръг!“

***
Ликвидаторите на „дясното“ – а те системно го ръфат още от 1991-а година насам, винаги са виждали точката, тоест – себе си. 
Собствените си дребни интереси. 
Но не и Кръгът – хората, идеалистите, Идеята. 
За 27 години тия нещастници така и не успяха да съчинят дори една приказка за „дясното“ - простичка, но разбираема за хората, съдържаща в себе си разумни надежди и утешения.

***
По-голямата част от Ликвидаторите винаги са били посткомунистически запъртъци, които без колебание предадоха бащите си. 
Безподобни отцеругатели, които безсрамно приватизираха миражното „дясно“, превърнаха го в трамплин към личното си устройване. 
Покрай собственото си коварство и корист, превърнаха и „дясното“ в мръсен парцал, в пристан на алчни превръщенци. 
И накрая „Дясното“ стана Никакво.

***
И бяха нахални докрай, повече от циганки-просякини – сега, след изборите, тръгнаха театрално да се извиняват. 
Вместо да се наврат в миша дупка. 
Защото и извиненията им са притворни, фалшиви като мрънкането на дребен измамник, който пет пари не дава как ще го запомнят.

***
От години личеше, че упадъкът на „дясното“ е катастрофален, това беше най-продължителната политическа агония в близката ни история. 
Костов навреме се скри - и по този начин подсказа, че Великата Синя Хавра вече не може да бъде овладяна по никакъв начин, поне от настоящите си първенци. 
Приватизаторите на СДС, ДСБ и останалия сбириток просто не знаеха как да спрат разпада и се грижеха единствено да начесват собственото си его – а отстрани изглеждаха като кукли, проядени от корист и безволие.

Нямаха сили дори да развеят знамето на „дясното“, което отдавна беше цялото в кръпки. 
Ненавиждаха се взаимно, но уж се събраха: обаче временно, и на най-неподходящото място - под полата на Великата Съглашателка Кунева, колкото да залъжат „електората“ си.
И накрая всичко приключи.

***
„Дясно, Дясно – та Никакво“.
Така озаглавих една своя дописка отпреди три години, която завършваше така: 
„И кой се влачи /все още/ след онова, другото знаме - старото, истинското, пръкнало се ненадейно след 89-а година? 
Какви хора са това? 
Какво представляват?

От какъв устойчив материал са направени, че след толкова празни думи, след толкова позорни и глупашки колаборации, след толкова омерзителни вътрешни атентати срещу святата за тях идея, които я превърнаха в нещо аморфно и незначително - след всичко това те продължават да следват знамето си, а дори вече и не него самото, а неговата сянка. 
Това ли заслужават - да следват една сянка или един спомен?

Какво ги движи тези хора - освен ненавистта към „врага“?
И колко щастливи трябва да са, след като въодушевлението им постепенно бе „реформирано“ в една банална омраза - а тя няма нужда от идеи или лидери, за знамена да не говорим.

***