20725 | 10 дек. 2018 | 14:12

Игралното кино е на изчезване, заради настъпващите технологии. Затова от първи курс студентите изучават документалистика

Започваме разговора с проф. д-р Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ и създател на специалността „Драматургия“ с необичайния въпрос „Доволен ли сте от драматургията на своя живот до момента?“

„Човек не би трябвало да е доволен или недоволен от драматургията на живота си. Той просто трябва да я приеме и да се опита да разбере в каква точка от развитието й се намира. Драматургията на живота ми е такава, каквато е и аз съм я приел.“

• Проф. Семерджиев, Вие сте за трети мандат ректор и така се случва, че при единия ви мандат НАТФИЗ е чествал 60-ата си годишнина. Сега пак управлявате академията, която празнува 70-ата си годишнина. Може ли да се каже шеговито „отбелязване на годишнина в ерата Семерджиев“?
• ·  Нямам никакви илюзии по въпроса за „ерата Семерджиев“. Всякакви ери са преходно явление. Опитвам се, колкото мога да дам от познанията и уменията си на НАТФИЗ и докато НАТФИЗ има нужда от мен, аз ще го правя.
• ·  Що се отнася до честванията – всяко едно от тях е натоварващо, защото изисква да се съобразиш с много фактори. Да не би случайно да пропуснеш нещо и то да се превърне в проблем. А всяко нещо може да се превърне в такъв, защото хората са толкова вътрешно оскърбени от живота, който водим, че дори забавянето на поканата за някого вече се превръща в драма, в която той смята, че едва ли не ректорът лично го е намразил и нарочно не му е изпратил покана за честването.
• ·  Или споменаването на някое име. Ние много дълго обсъждахме как да направим така, че хем да споменем нашите видни възпитаници, хем да не огорчим някой, който смята, че е много виден, а всъщност не е постигнал чак такива резултати. И накрая се отказахме да споменаваме когото и да било, защото всяка селекция се превръща в проблем.
• Може ли да се превърне в проблем и подборът на хората, заети с подготовката на тържеството на 17 декември? Някой би казал „Защо тъкмо проф. Пламен Марков за театралната част и защо именно проф. Светослав Овчаров за филмовата?“ Пък накрая вие ще ги обединявате...
• · 
• В този случай аз си поемам отговорността кого ще помоля за тази дейност – аз смятам, че това са изключителни професионалисти и затова съм ги помолил да ми помогнат. Исках да има равнопоставено участие на двата факултета – сценични и екранни изкуства. Мисля,че ще се получи и ще бъде за добро. А моето обединение е съвсем символично.
• ·  Създател сте на специалността „Драматургия“, но или можеш да пишеш или не. Занаят не се учи, а се краде. Така че не е ли напразен четиригодишният труд на студентите в НАТФИЗ?
• ·  Категорично не съм съгласен. Занаят се учи и това е доказано. А „кражба“ се налага само тогава, когато учителят ти не е достатъчно добронамерен или щедър и не ти е дал всичко, което може да ти даде като познание и умение. Аз лично нямам нищо за криене и давам всичко, което мога да дам на студентите. Така че те едва ли нещо могат да „откраднат от мен“.
• ·  А що се отнася до това дали човек се е родил с умението да пише… Човек може да  се роди с умението да пише, но тук става дума не да учим някого на талант, а на умение да си вади хляба.
• ·  Но тогава става занаятчия, а на  това в изкуството не се гледа с добро око.
• · 
• Това е обидно определение само в някои псевдоинтелектуалски кръгове. Занаятчийството е било едно от най-благородните определения в средните векове, когато гилдиите на занаятчиите са били водещите структури на цивилизационното развитие. Тогава не се е говорело за висше и низше изкуство, а се е смятало,че всичко, което се прави с умение и любов е изкуство, независимо дали е грънчарство, килимарство, шивачество, обущарство…
• Изкуството винаги е било свързано с практическо предназначение. Представата за изкуството „въобще“ започва да се налага през 19-и век, когато разни самовлюбени хора започват да я налагат. Когато говорим за Рембранд, за Микеланджело или Моцарт, те винаги са творели по поръчка. 99% от творчеството им е създадено за прагматично прилагане. Животът сам по себе си е бил такъв. Изведнъж през 19-и 20-и век започва да се говори за „изкуството“ като различно от занаята.
• ·  Аз лично не вярвам в такава теория, защото ако не си добър занаятчия не виждам какво изкуство ще направиш. Трябва да изучиш тайните на занаята. А дали ще си достатъчно талантлив, за да вложиш Божията искра в занаята, това е друга ситуация.
• ·  Не мога да се сетя кой известен руски театрал беше казал, че театърът е пресен продукт, а киното – консервиран. Хората ядат консерви, но винаги предпочитат прясното. Вие сте откъм „консервираната част“, как ще го коментирате?
• ·  Тази формулировка много ме изненадва, защото пресните продукти се развалят и ако оставиш един такъв да преседи, няма как да не вкисне и да не се развали. Така че това сравнение е крайно неуместно. А пък консервата запазва вкусовите качества на продукта и може да се окаже, че след години те са същите като в началото.  В този смисъл, човекът, който е създал тази формулировка не е помислил дали това е най-доброто сравнение.
• Аз само бих казал, че театърът и киното са различни изкуства, но всяко едно от тях докосва зрителя и би могло да го накара да почувства емоционално преживяване. Ако не го докосне, значи не си е свършило работата и няма значение колко е пресен или консервиран продуктът.
• В този смисъл, това са две различни същности и те не бива да бъдат сравнявани, както не могат да се сравняват музиката и изобразителното изкуство или литературата и балетът. Всеки има нужда от различни неща в живота си и аз ценя еднакво всяко едно от изкуствата и всички хора, които работят в тях.
• ·  Но самият вие казвате, че игралното кино е на изчезване.
• ·  Да, така е. Даже неотдавна в уъркшопа, който води моят приятел проф. Франсиско Менендес  от университета в Лас Вегас, Невада, студентите бяха поразени. Той им показваше неща, за които и аз съм им говорил – софтуеър, в който възможностите за „изгражданена живи актьори“ са така напреднали, че до няколко години няма да можем да различим истинския Ал Пачино от изкуствения, или истинската Мерил Стрийп от виртуалната. Защото софтуеърните продукти се развиват с изключително темпо.
• В този смисъл през последната година преориентирах системата на обучение в НАТФИЗ към документалното кино в първите семестри. Това се оказва последният бастион на реалността, на достоверността, на контакта с живия човек и на възможността авторът и зрителят да съпреживеят едно автентично усещане.
• Значи, за да са конкурентоспособни през втората година трябва да учат компютърни науки?
• ·  През втората година задължително учат визуални ефекти. Те не изучават компютърни науки, защото този, който е добър в компютрите невинаги има творческия потенциал да изгради кинематографически добър продукт. Но изучават визуални ефекти, защото това е част от задължителното им образование и от съвременното изкуство.
• ·  А какво става с „Лабораторията по етика“, която също би трябвало да е част от съвременното изкуство?
• ·  В момента в Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища (CILECT), чиито изпълнителен директор съм от 2011-а,  тази година направихме 8 уъркшопа в различни държави и училища, за да проверим как ще функционира и смятам от следващата година ще заработи вече в НАТФИЗ.
• ·  Това е един много прогресивен проект, създаден от колегата Дан Гева от израелско училище, който смята, че образованието по етика трябва да предхожда всякакви други умения, независимо дали за актьор, за режисьор. И той е прав. Аз винаги съм се опитвал да говорим за етиката в модулите, които имаме. Но би трябвало да се оформи една цяла лабораторна среда и вероятно през следващата година ще я въведа.
• Но напънът за конкуренция, залегнал в американския начин на преподаване и обучение, не убива ли етиката?
• ·  Напънът за конкуренция не би трябвало да убива етиката, ако се позоваваме на моралния императив на Кант, който казва „Прави нещата така, както искаш другите да ги правят на теб“.  В този смисъл, ако ние се конкурираме добронамерено и търсим възможностите за изява на личностните си качества, не виждам проблем в етическо отношение.
• ·  Проблем би имало, ако си подлагаме крак или на финала задържим другия за ръкава, за да финишираме преди него. Здравословната конкуренция движи обществото и цивилизацията.
• ·  Последният ми въпрос също е от етическо естество – ако видите, че администраторът започва да убива драматурга, от кое ще се откажете?
• ·  (смее се) Той, администраторът, до голяма степен уби драматурга. Прекалено много проекти съм замразил, които не мога да намеря време да довърша. За съжаление, или за щастие, смятам, че администрацията е също творчески процес.
• Много хора може да не вярват в това, но в администрацията функционират заедно и драматургия, и режисура,  и продуцентство, да не говоря за актьорство. Ако един човек не е достатъчно добър актьор, когато се налага да представя решенията, които е взел, ако не е добър режисьор да намери най-добрите изпълнители за тези решения, ако не е добър драматург да изгради цялостна структура, която да гледа две-три-десет години напред, ако не е добър продуцент да намери финансиране за тези решения и т.н., тогава той не е добър администратор.
• ·  В този смисъл, аз чак толкова не страдам от убийството на драматурга от администратора, защото смятам, че всяко нещо се появява с времето си и че човек не бива да извършва насилие над развитието си. Ако по някаква причина Бог, съдбата или някаква сила са решили, че в този момент трябва да бъда администратор, не би трябвало да се съпротивлявам. А ако са решили, че трябва да съм администратор цял живот, така да бъде.
• ·  Пожелавам ви да намерите правилния баланс!
• ·  Баланс… Едва ли ще разбера дали съм го намерил. Прочутата пиеса на Софокъл „Едип цар“ завършва с една реплика на Хора, който казва, че животът на човека дали е бил щастлив или нещастен можеш да отсъдиш едва, когато него вече го няма в този свят. В този смисъл, други ще отсъдят къде е бил балансът в моя живот.  В момента, който и както да го вижда, нито погрешното, нито вярното е 100-процентово. Най-малкото аз бих могъл да дам такава оценка.