На дискусията „Напрегнатото съседство”: Пропуснахме да разберем, че днешна Русия отиде далеч от клишетата,

Посланик Валентин Радомирски: Отношенията ни с Русия са функция на страха от собствената ни сянка

6131 | 19 септ. 2016 | 16:19

Нашата дипломация, нашето разузнаване и най-вече нашите политици не можаха навреме да осмислят ставащите кардинални промени в света и последствията за нашата нация и държава. Новият свят изисква дипломатическа и политическа мобилност и то най-вече за стра


Фондация „Фридрих Еберт” организира в София (19 септември 2016 г.) кръгла маса на тема „Напрегнатото съседство – страните от постсъветското пространство и ЕС”. Лектори и участници в дискусията търсиха отговори на въпросите как се промени светът в последното десетилетие, къде е мястото на България и Русия в новата архитектура, могат ли междудържавните отношения да се развиват на прагматична, а не на силно емоционална основа. Те подчертаха издигането на новата Стена (на мястото на Берлинската) от Балтика до Черноморието (евродепутата Георги Пирински”, както и кризата на европейската интеграция и разпадането на Европа на различни Европи (проф. Здравко Попов, президент на Института за публична политика).
Кръглата маса е част от дебатите, организирани от „Фридрих Еберт”, на тема „Българската външна политика след присъединяването към ЕС – на Изток от Запада и на Запад от Изтока?” Предлагаме ви изказването на Валентин Радомирски („България и Русия – загубената взаимност на интересите?”), бивш посланик на страната ни в Румъния и Молдова. Заглавията са на Епицентър.бг


В началото на 1991-а – малко повече от година след падането на Берлинската стена – бях изпратен на работа като пълномощен министър в Посолството ни в Москва.
Току-що бяхме избрали нов президент, а Министерството на външните работи бе започнало преустройство на посолствата ни в бившите социалистически страни, които дотогава повече приличаха на задгранични икономически, а не дипломатически мисии. За пример – в Посолството в Москва през 1989 г. е имало тридесет и трима души, акредитирани като дипломати, от които само една трета бяха кадрови дипломати от МВнР. Новият дипломатически състав на посолството през 1991 г. беше намален до 9 души. Считаше се, че това е достатъчно в новите условия.
Заминавайки, не предполагах, че това ще се окаже най-интересния ми мандат. Само няколко месеца след пристигането ни с посланик Владимир Велчев станахме свидетели на августовския путч и на едни от първите неадекватни реакции на тогавашните български управляващи в началните часове след събитието, а в края на същата година се разпадна и държавата, в която бяхме акредитирани. Така в биографията ми остана факта, че бях последният български пълномощен министър в СССР и първият в „новата“ Руска федерация.

 

Успяхме преди пуча да подготвим и проведем първата и, за съжаление, последна среща с представители на българското малцинство в СССР. Преди две години разговарях с двама от тримата, участвали в тази среща представители на българите в  независимата вече държава Молдова и те изразиха огромното си съжаление, че страната ни не е оправдала техните надежди за много по-тесни връзки с „Родината-майка България“.


През четирите месеца между пуча и Беловежките споразумения бе осъществено посещение на президента Жельо Желев по покана на „де факто“ овладелия властта Борис Елцин, въпреки че „де юре“ Горбачов все още беше  президент на разпадащата се съветска държава. По време на визитата беше подписано споразумение за установяване на дипломатически отношения с Русия, която тогава все още беше република в състава на СССР. България беше първата страна, която направи това, въпреки сигналите, които идваха както от Кремъл, така и от основните западни държави, да не „избързваме“. Този факт, който ще остане в аналите на историята, и досега не се използва достатъчно в наш интерес в отношенията ни с Русия.

 

За мен бе чест да връча нотите за установяване на дипломатически отношения с възникналите на мястото на бившите съветски републики нови 14 държави и да проведа първите разговори с тях за развитие на нашите връзки в новата ситуация.
Началото на 1992 г. ни завари с абсолютно нови задачи. Бяхме вече не в СССР, а в Русия, управлявана от Елцин и с ново българско правителство, оглавявано от СДС.
Необходим беше преглед на цялата договорна база и нейното актуализиране. Оказа се, че е необходимо да се приведат в съответствие над 120 двустранни договора и споразумения, за да не се пречи на търговските, икономическите, финансовите и културните връзки, както и на контактите между гражданите на двете държави.


Наред с това в София решиха, че търговските представителства не са необходими и те бяха разформировани. Нито една от останалите бивши социалистически държави не последва „примера“ ни. Напротив, румънците и унгарците увеличиха дипломатическия си персонал в търговските представителства и това им помогна в следващите години да заемат голяма част от нишите, които преди това бяхме завоювали на руския пазар. Даже Германия, след обединението си не ликвидира търговското представителство на бившата ГДР, а подсили състава й със служители от Бон.

 

След много перипетии, част от които „трагикомични“ за нашата „нова дипломация“, (тогавашния външен министър обяви, че иска да „съди СССР“), все пак бе подготвен и подписан новия, съответстващ на изменилата се ситуация, договор за приятелски отношения и сътрудничество между двете държави. Той продължава да бъде юридическата основа на българо-руските отношения и до днес.

 

Правителството на Филип Димитров отзова посланик Велчев през есента на 1992 г. Преди него бяха отзовани и други 6 дипломата, без да се смята, че повече от година бяхме и без военно аташе и представител на МВР. В посолството за около половин година имаше само двама дипломати - един втори и един трети секретар. Изпратен беше пълномощен министър, за когото поискахме и получихме агреман за посланик, но и този дипломат бе върнат по нареждане от София без да бъде акредитиран. До пролетта на 1994 г., т.е. повече от година и половина бяхме без акредитиран посланик в Москва. Тези знаци правилно или неправилно бяха разтълкувани от Москва като нежелание на София да развива на нова основа отношенията ни. Така бе положена по вина на българската страна основата на атмосфера на недоверие, която характеризира и до днес връзките ни с Русия.

 

Преходът в Русия по времето на Елцин, който се характеризираше с интровертност, не спомагаше за спирането на процеса на охладняване на отношенията ни. Това попречи въпреки отделните, макар и плахи опити на правителството на Виденов, да преминем към етапа на нови, неидеологизирани, прагматични отношения. Политиката на откровена русофобия на следващото правителство, оглавявано от Костов, коренната промяна на ситуацията на Балканите в резултат на войната в Югославия и значителния упадък на Русия в края на управлението на Борис Елцин доведоха отношенията ни близо до точката на замръзване.

 

В икономическата област в отношенията между двете страни, в които в този период се провеждаше приватизация на предишната държавна собственост, се сформираха предимно връзки характерни за „див и мафиотски капитализъм“. Почти изчезнаха от стокообората ни машини и оборудване и рязко се увеличи дела на суровините. България пострада тежко от загубите на руския пазар за редица свои продукти и започна да попада в капана на огромния дисбаланс между вноса и износа ни с Русия. Платежният ни баланс беше с огромен дефицит за нас поради пълната ни зависимост от енергийни източници от Русия. Може да се обобщи, че в първото десетилетие след края на Студената война двустранните отношения се развиваха под знака на активния нихилизъм в България и на неприятната изненада и разочарование от процесите в Руската федерация.

 

С идването на Владимир Путин на власт, Москва цялостно промени визията и акцентите. През периода 2000 - 2004 г. Русия встъпи в активно сътрудничество с Европейския съюз и НАТО. Нещо повече, тя бе обявена за техен стратегически партньор, което даде основания да се търсят и общите допирни точки с България. Преминали през катарзиса на разбитите илюзии и суровите реалности, през ХХІ в. българо-руските отношения имаха възможността да се развиват върху нова основа.
Българската дипломация при правителствата на министър-председателите Сакскобурготски и Станишев се опита да търси начини за нормализиране на отношенията в новата обстановка в Русия след избирането на Путин за президент. Възстановени бяха срещите на най-високо ниво. През периода 2003-2008 г. президентът на България и министър-председателите й се срещаха 6 пъти с президента Путин. Възстановени бяха заседанията на българо-руската междуправителствена комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество. Откроиха се възможности за нови съвместни проекти, сред които най-значими бяха тези от получилия печална известност „енергиен шлем“. „Печална“ защото те бяха резултат от това, че българо-руските отношения попаднаха в сянката на геополитиката и се превърнаха в синоним и функция на страха от собствената ни сянка.

 

Атентатите на 11 септември 2001 г. стартираха новата визия за света, поставиха новите задачи и преразпределиха глобалното пространство съобразно новия враг на човечеството — тероризма.
Проблемите със суверенитета и легитимизма, които съпътстваха разграждането на бивша Югославия и т.н. „арабска пролет”, а сега и украинската и сирийската криза, формулираха новите акценти на днешния и утрешния ден.
В новия свят, в който имаме глобална икономика, но невъзможност за глобално политическо управление поради различаващи се ценностни системи, се заражда отново многополюсна международна общност, което изисква дипломатическа и политическа мобилност и то най-вече за страни с мащабите на България.

 

Това, по друг начин по-образно беше казано преди няколко месеца в едно интервю на уважавания от мен колега и приятел, посланик Петър Воденски. Ето цитата:
„...времената за външната политика на България бяха съвсем нелеки и нееднозначни. Върху страната оказваха влияние най-различни интереси (Русия, САЩ, Европа в лицето на ЕС и на отделните страни, мюсюлманско влияние и пр.), като се намираха българи и групи от българи да защитават всеки един от тези интереси, стига да могат да осребрят дейността си. Както сме си говорили в Министерството на външните работи „неофициално” (сиреч помежду си), оприличавахме България на боксьор който се боксира с няколко противника едновременно, и когато получи удар и падне в нокдаун, да речем, от американците, българският боксьор лежи, събира сили, изправя се с последни усилия, и тъкмо се е изправил – праас!, получава удар от руснаците и отново пада в нокдаун, и после идва удар от следващия. Руснаците очакваха от нас едно, американците – друго, Европа – трето. Всеки един от тях беше в състояние да ни наложи своите желания, с дипломация, с разговори, или силово, и другите не му пречеха, интересуваха се само да не бъдат засегнати пътьом техните интереси.“
И тук цитатът продължава с най-важната си част:
„Предвид изброеното по-горе, бяхме определили за водещо в нашата външна политика следното мото: „Да разберем - професионално и предварително - какво очакват от нас „големите играчи” в световната политика, и преди да са ни го наложили силово, да им го предложим ние, но като вплетем в нашето предложение и българския интерес”, защото нерядко политиците ни „забравяха” точно него.”

 

В това мото се крие основната слабост на съвременната ни външна политика. Нашата дипломация, нашето разузнаване и най-вече нашите политици не можаха навреме да осмислят ставащите кардинални промени в света и последствията за нашата нация и държава.

 

Пропуснахме да видим, че след „оранжевата революция“ в Киев през 2004 г. Путин  постепенно отходи от опитите за възстановяване на равноправни отношения със Запада, че покрай него намаляваше броя на „западниците“, в т.ч. и на олигарсите от тази група, а в Русия печелеха влияние идеите на Дугин и други крайни националисти. Колко души прочетоха книгата на Михаил Юриев „Третата империя“, която представяше руската визия за възраждането на Русия като хегемон и световна сила от първа величина?

 

Пропуснахме да разберем опасенията на Москва, които в определени руски кръгове достигнаха параноични висини, че „цветните революции“ са маскировката на обграждането и разчленяването на Русия, за което през 1998 г. Маргарет Тачър обясни, че „не може една държава да владее една трета от ресурсите на света“.  Между другото това го каза и Соломон Паси преди Тачър, дори уточнявайки на колко държави ще бъде поделена Русия.
Пропуснахме да разберем, (а когато това беше ясно като факти, обикновено вече нямахме възможности за вмъкване на нашите интереси в игрите на големите), че войните, независимо дали са хибридни или истински, все повече заплашително се приближават към нашата територия.

 

И най-важното за българо-руските отношения.
Пропуснахме да разберем, че днешна Русия отиде далеч от клишетата, утвърждаващи, че „Русия е нов СССР“. Проповедниците на тази теза забравиха, че Москва и преди СССР, и след него, е доказала, че винаги защитава своите национални интереси. Пропуснахме  да оправдаем очакванията, за които говори и посланик Любомир Кючуков, че ние, влизайки в НАТО и ЕС с дълъг опит в областта на двустранните ни отношения с Москва, можем да дадем добавена положителна стойност на връзките на Русия със Запада.

 

Тази наша, да я нарека „незрялост на прехода“, на който не му се вижда края, постави на огромно изпитание исторически доказаните добри отношения между нашите народи.
По този повод искам да припомня какво казва един от най-големите руски умове на ХХ век – академик Дмитрий Лихачов.
„Ние руснаците принадлежим към европейската култура. Към нея ни е приобщило християнството. Заедно с него сме възприели главно чрез България и византийската култура. Ние сме създавали своя писменост, свои литературни жанрове, …..но помощ в това са ни оказвали донесените у нас български книги, български съчинения, утвърдилите се в България литературни жанрове, а най-главното – литературният език, който сме получили заедно с цялата българска култура…Този език е подхранвал руската литература в продължение на цяло хилядолетие. Църковнославянският език, традиционно свързан с България е този, който до второто десетилетие на ХХ век всички руснаци са учили като деца, …езикът на който са се молели, учели са се да разбират световните сюжети на европейската живопис, поезия, философска мисъл…“ .

Историческите акценти са добър ориентир за решаване на съвременните предизвикателства, чиито бъдещи решения преминават през засилващата се мъгла от неустойчивост, неувереност, а може би и „организиран” хаос.
Общите парадигми — език, религия, душевност, са съществена част от дипломатическите планове, действия и решения. Перманентно експлоатираната от части на политическия елит на двете държави идея за обща принадлежност към славянския свят, както и периодично актуализираната тема за православната общност са не само са обект на критика, но те създават и благоприятни условия, за излизане извън рамките на стандартните решения в българо-руските отношения.

 

В очертаващия се многополюсен свят регионализмът, за който преди мен говори г-н Георги Пирински, ще продължава да засилва своето значение. Това означава, че независимо от съществуващите международни организации като ЕС, НАТО, ОССЕ, специфичните проблеми на съответния регион ще предопределят икономическите, политическите и социалните взаимозависимости между София и Москва.

 

Засилващото се напрежение, свързано с цивилизационния избор на етноси и религии, предопределя отстояването на нашите православни ценности като гаранция не само за духовното, но дори и за физическото оцеляване на България и Русия като нации и държави.

 

България в настоящ и перспективен план има възможност, защитавайки нужни за обществото ни интереси, да работи заедно с Русия в преодоляването на засилващите се негативни тенденции в Черноморско-Каспийския регион и Близкия Изток.

 

И въпреки, че според мен сегашният български президент Плевелиев е един от хората, които най-много през последните години допринесоха за влошеното състояние на българо-руските отношения, ще цитирам накрая част от словото му при изпращането на посланик Исаков преди няколко дни:
“В епоха, когато националните проблеми са тясно преплетени с глобалните процеси, алтернативата пред политическия елит на България и Русия е една – прагматизъм в регионалните параметри на глобалните проблеми.“
Дано думите му да бъдат последвани от дела.



От категорията

Валерия Велева: Голямото изпитание на Балканите – да забравим, че сме барутния погреб на Европа

Валерия Велева-1511461406.jpg

Европерспективата, която кара балканските лидери да се вкопчат един в друг, ...

23 ноем. 2017 | 19:37

Без бързи активни действия България може да се превърне в „провинция“ в центъра на Балканите

-1505743367.jpg

Китай инвестира милиарди на Балканите, но ние не изпратихме представител на ...

23 ноем. 2017 | 16:20

Кольо Парамов: Релационната теория за личността и профанизацията на политическата класа

Кольо Парамов: Релационната теория за личността и профанизацията на политическата класа -1511521273.jpg

Българските политици използваха парламента за антипарламентаризъм, за богатеене ...

24 ноем. 2017 | 13:00

Сакскобургготски: Трябва да оставим следа в председателството на ЕС, след толкова години изолация

-1482477661.jpg

Личното ми мнение е, че това ще бъде първото и последното председателство на ...

22 ноем. 2017 | 10:47

За да коментирате, трябва да влезете в системата. Моля, въведете потребителско име и парола, а ако все още нямате регистрация, си направете. Процедурата няма да отнеме повече от няколко минути, а за Ваше удобство може още по-бързо да влезете с профила си във Фейсбук.