12461 | 10 ноем. 2018 | 08:55

Загубихме време и постигнахме повече дивотия, отколкото капитализъм. Хората живеят зле! Трябва да се разделим и с илюзията, че нещо хубаво предстои. То може да предстои, ако си го изработим!

Вече 29 години след промяната на 10 ноември 1989 години събитията от тази дата са разказани, подредени и на пръв поглед – готови за архива.
Други въпроси обаче започват отчетливо да изскачат напред в дневния ред на съвременното българско общество: Какво постигнахме за последните близо три десетилетия? Къде отидоха ентусиазмът и обществената енергия за промяна? В емиграция? Защо след десет години пълноправно членство в Европейския съюз България е на последните места в класации, които засягат доходите, качеството на здравеопазването, свободата на словото, демографските прогнози и още, и още.
На фона на тази печална картина спорът дали на 10 ноември е извършен обикновен дворцов преврат (според антикомунистите и десните) или това все пак е историческа дата започва да избледнява. Разговорът за бъдещето отнякъде трябва да започне. Може би от грешките, допуснати през така наречения „преход“.
Епицентър.бг се обърна с тези въпроси към двама политически наблюдатели: д-р Калоян Методиев и Първан Симеонов, изпълнителен директор на „Галъп.
Тук ви предлагаме мнението на Първан Симеонов.

Плюсовете от промяната, която беше извършена на 10 ноември 1989 г., са ясни. Студената война свърши с победа на западния свят и ние, като част от победените, преминахме към него. Това донесе на обществото ни няколко големи плюса и възможности, които произтичат от политическата и икономическата свобода.
Оттук обаче започват въпросителните. Добре ли се справихме? Около нас имаше войни, затова, честно казано, отговорът е „можеше да бъде и по-лошо“. Но сбъркахме в най-важното: икономиката. Тук ни липсват първите седем години. Дълго отлагахме икономическата трансформация, докато икономиката залиня, загуби конкурентноспособност, стана все по-неадаптирана в новите условия, разпарчетоса се, дойдоха фирмите на входа и на изхода на предприятията. Когато след 1997 г. започнахме да правим структурна реформа, вече нямаше какво да се реформира.  

Българският преход имаше цели и посоки в политическата си част и ние ги постигнахме. Вече сме в Запада: и в ЕС, и в НАТО, имаме либерална демокрация, независимо дали е добра или лоша - теоретиците ще кажат на какви позиции сме по качество на демокрацията, но едва ли сме постигнали завидни нива. Така или иначе, формата я постигнахме, но съдържанието е икономическо.

Големият дефицит на българския преход е икономическият подход. Не знаехме какво да правим, нямахме ясен план, загубихме време в отлагания. Когато решихме да раздържавяваме, някои предприятия струваха по един лев. На много хора всичко това изглежда като кражба и вероятно то е кражба. Но към онзи етап много малко неща вече бяха възможни.
От основната ни грешка – забавянето на икономическите промени, произтича днес проблемът, че по редица показатели сме на дъното на Европейския съюз. Централно-европейските държави, към които и сега гледаме, извършиха икономическите промени по-бързо. Вярно, по-шоково, но постигнаха по-голям успех.

Дивият капитализъм трябваше да мине в началото, но ние се мъчехме да отлагаме, измисляхме някакви масови приватизации, пуснахме преди това реституцията, връщането на земята в реални граници и други експерименти, които нанесоха само по-голяма щета, вместо полза. В икономиката на България имаше готови за раздържавяване живи структури с добър мениджмънт. Шест-седем години по-късно те вече бяха годни само за скрап. Накратко, капитализъм навреме не направихме, но дивотия направихме. Това е нашият див капитализъм.  

Продължава да ни пречи и заблудата, че живеем в преход. Постигнахме частна собственост, пазар, либерална демокрация, членство в ЕС и НАТО. Преходът свърши в началото на този век. Сега живеем в постпреход. Трябва да се разделим с илюзията, че нещо хубаво предстои. То може да предстои, но ако си го изработим.
Илюзията, че преходът продължава, се дължи на това, че очаквахме нещата да се получат. Обстоятелството, че не са получили хубаво, не означава, че не е свършил.

Друга илюзия, с която трябва да се разделим, е, че това, към което сме прехождали е задължително успешно и добро. Последните години ясно показват, че западният свят също има проблеми и в момента се намира дори в известна безпътица. Ето че голяма част от либералните догми, които ни се разказваха за края на историята и прочее, са подложени на преформатиране. Може да се окаже, че ние сме прехождали, но междувременно голяма част от нещата, към които сме прехождали, също са подложени на преосмисляне.

Краят на прехода обяснява и липсата на голяма обществена енергия за промяна днес. Политиката вече е игра с по-малък залог. Големият сблъсък на проекти, на визии, на геополитически разкази свърши – с ясната победа на западния разказ. Не спорим дали да влизаме в НАТО или не. Няма сблъсъци на жълтите павета „за“ или „против“ натовската намеса в Югославия. Фактът дори, че днес подлагаме на критика Запада, показва, че сме пълноправна част от него. Допреди няколко години бе ерес някой да каже, че Вишеград е добър, а Брюксел – лош. Немислимо! Сега се говори всеки ден. Ние вече мислим в детайлите, а не генерално. Обсъждаме кусурите, защото сме вътре, а не го мислим като мечта.

Липсва активизация по улиците, защото интересното свърши. Политиката стана политикИ. Това е абстрактната причина, а по-земната е икономиката. В началото на 90-те хората или усещаха лоши промени през джоба си, или ги предусещаха, или искаха добри промени за портфейла си. Сега знаят, че икономиката се движи по-равно, без амплитуди. Температурата намалява. Хората ще ви кажат, че живеят зле и ще бъдат прави, разбира се. Но драматизмът от 90-те, за щастие, си отиде.