31412 | 24 авг. 2018 | 11:24
Не отскоро, а от доста време насам живеем от скандал в скандал. И всеки в началото ни се вижда грандиозен, разтърсващ обществото, пише се и се говори, че така повече не може, че са нужни големи промени, често падат и оставки, обикновено на по-ниско управленско равнище. И толкоз. Големият скандал кънти в ушите на хората, политиците произнасят страстни речи, журналистите се вълнуват.
Докога? Докато не го последва следващият голям скандал. И отново същото.
Тази повтаряща се реалност вече е позната, че се налага да припомня някои от събитията, които се стовариха върху съзнанието ни само през тази година.
Новата година дойде с ужасяващото шесторно убийство край Нови Искър, в разкриването на което така и останаха много въпросителни.
На 8 януари последва разстрела в София на 49-годишният бизнесмен от млечната индустрия Петър Христов.
Пак през януари протестираха полицаи, които бяха успокоени с премиерското обещания за 100 млн. лв.
На 15 януари протестираха 23 общински болници, потънали в дългове и застрашени от закриване.
На 22 януари Народното събрание обсъди вот на недоверие заради корупцията, но го направи по скандален начин – с размяна на обиди и обвинения кой от кого е по-корумпиран. Спорът давърши с две „успокоителни” констатации: на министърката на правосъдието Цецка Цачева „Никой не отрича, че има корупция, но този проблем не е само у нас” и на вицепремиера и министър на отбраната Красимир Каракачанов „Корупцията не е само по висшите етажи на властта. Да, има, но корупцията започва от най-обикновения дребен чиновник”.
През цялата първа половина от годината обществото се тресе от спорове за и против Истанбулската конвенция, но не заради насилието срещу жени, а заради „третия” пол.
На 5 февруари макар и в атмосфера на протести в защита на обвиняемия, Специализираният съд оставя обвинения в корупция кмет на Септември Марин Рачев в ареста.
На 21 февруари 2018 г. след остра дискусия Народното събрание отстрани своя зам.-председател Валери Жаблянов от поста му заради репликата, че Народният съд е необходимо и неизбежно военновременно законодателство.
На 22 февруари бе обявено, че електроразпределителното дружество за Западна България ЧЕЗ (обслужва над една трета от българите) продава бизнеса си в България на никому неизвестната фирма „Инерком”, създадена за целта от Гинка Върбакова. Министърката на енергетиката Теменужка Петково подаде оставка, но тя не бе приета.
На 3 април 2018 г. през главния вход на Централния софийски затвор бягат опасните престъпници Владимир Пелов и Радослав Колев пред очите на охраната. На 5 юни Пелов е убит, но не в престрелка с полицията, а при уреждане на стари сметки.
На 17 април 2018 г. в центъра на София зрелищно е арестувана опозиционната кметица на район Младост Десислава Иванчева, която няколко часа е държана на улицата пред очите на граждани и медии с ръце в белезници зад гърба. А полицайка се опитва да ѝ запуши устата с ръка.
От началото на юни започват продължителните протести на майки на деца с увреждания, които предизвикват поредната подадена и върната оставка – на социалния министър Бисер Петков, но и бурни обществени дискусии за и против исканията. На 20 юни заради протестите с поста си се разделя зам.-министърката Росица Димитрова.
На 11 юни последният действащ военно-транспортен хеликоптер Ми-17 с трима души екипаж пада при тренировъчен полет на авиобаза „Крумово“ край Пловдив. Както се оказва по-късно – заради липсата на достатъчно летателни часове на пилотите.
На 20 юни Здравната каса отново остава без шеф, след като парламентът предсрочно прекратява мандата на проф. Камен Плочев.
През юли се разиграва сагата с избиването на хиляди кози и овце в Бургаско и Ямболско заради опасност от заразяване с чума. То предизвиква протести и кампания в защита на животновъдите. Емблематично става стадото кози на баба Дора от Шарково, което в края на краищата е избито, макар и до днес да няма сигурни сведения за наличието на зараза. Отново има уволнен – този път на зам.-министърът на земеделието Цветан Димитров.
Промени в правилата за помощите на хората с увреждания застрашават средствата за много от тях.
На 18 юли са гласувани скандални поправки в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, според които недобросъвестни приватизатори могат да си спестят милиони неустойки.
На 28 срещу 29 юли 2018 г. в центъра на София изгаря покривът на бившите Царски конюшни. Раждат се подозрения за палеж с цел мястото да се използва за други цели – също като Тютюневите складове в Пловдив.
На 2 август е извършен ареста на престъпната група на Димитър Желязков – Очите, който на 4 август е задържан в Истанбул, но заедно със зам.-председателят на Общинския съвет в Бургас от групата на БСП Бенчо Бенчев и с бившият депутат от ДПС Несрин Узун. Отново изплува проблемът за взаимодействието между престъпност и политика.
На 10 август стопанската дейност е блокирана, след като се срива Търговският регистър. Седмица по-късно с поста си се разделя Зорница Даскалова, изпълнителен директор на Агенцията по вписванията.
На 13 август жителите на Карлово излязат на протест, за да спасят родилното отделение в болницата от закриване. И успяват.
На 19 август фалира кипърското застрахователно дружиство „Опимпик”, като оставя над 200 хиляди български шофьори без застраховка гражданска отговорност. На 21 август оставка подава зам.-председателката на Комисията за финансов надзор Ралица Агайн.
На 24 август жителите на Чепеларе излизат на протест срещу закриването на районната прокуратура в града.
Не зная кой какво си спомня от целия този списък, който дори не е пълен. Но той дава донякъде представа в какво време живеем – на застъпващи се скандали, гарнирани с престъпления.
Въпросът е защо при толкова много скандали управлението се радва на стабилна подкрепа при това вече цяло десетилетие?
Според мен, причините не са една и две и са най-различни.
Например, че толкова много скандали съзадават общ фон, който кара хората да привикнат и да загубят интерес и чуваемост. Скандалът стана нормално всекидневие. Всеки изглежда еднодневка, медиен шум, който бързо ще заглъхне.
А преди години у нас не беше так – мога да припомня случая с убитото дете, което за малко не свали Иван Костов, въпреки че нямаше нищо общо с правителството. Не е така и по света – през март тази година заради убийството на разследващ журналист и годеницата му в Словакия подадоха оставки не само вътрешния министър, а и премиерът Роберт Фицо.
Друга причина е, че всеки обществен протест в България намира своето противодействие: срещу еколозите се изправят хората от строителния бранш и бизнеса, срещу едни хора с увреждания – други, срещу едни животновъди – други (спомням си как съселяните на баба Дора се обявиха срещу нея, защото заради нейните живи кози не можеха да си получат парите за своите унищожени животни) и т.н.
Трета причина е почти изчезналото чувство на съпричастие с нещастието на другия – малко хора са готови да помогнат на засегнатите от едно нещастие, докато не ги връхлети и тях. Макар че напоследък видяхме прояви на истинска солидарност, сиреч надеждата не е умряла.
Не без значение е липсата на алтернатива. Не става дума за липса на опозиция, а на алтернатива, която да породи вяра във възможната промяна. За съжаление, дори и "Визия за България" (б.р. - документ на БСП), в която има потенциал, не можа да изиграе подобна роля.
И накрая, но най-важното. Умението на премиера да преодолява кризисни ситуации с въздействащи послания – да каже на всеки онова, което иска. Е, не минава и без отпускането на средства на всеки молител, достигнал до него и застрашил спокойствието в държавата. Което го превърна в основния утешител и разрешител на спорове. Мога да добавя и начина, по който Бойко Борисов разрежда общественото напрежение с внимателно преценени уволнения.
Уменията на премиера са безспорни, но нямаше да свършат работа без пълната зависимост на местния и не само бизнес от управляващата партия. Тя прави картината пълна. Благодарение на тази всеобща зависимост положението може да бъде се опише и така: „Правителството на Борисов постига успех след успех” (Цветан Цветанов)
Какво говори за нашето общество не днес всичко това? На мен ми напомня за дългите години от управлението на Живков. Тогава също ни говореха едно по новините, мислехме друго, но не виждахме смисъл да правим каквото и да било, защото нямаше надежда, че нещата ще се променят. Или по-скоро, че ние можем да ги променим.
Но и не забравям, че в края на 80-те години надеждата се появи и нещата се промениха.
Мобилна верси
RSS
