64795 | 18 юни 2020 | 11:27
След като премиерът отправи директни обвинения към президента, че стои зад персоналната атака срещу него с публикуваните вчера снимки, войната Борисов-Радев навлиза в поредната гореща фаза. Този път обаче тя е част от по-големия пъзел с атаки и скандали около властта.
На ход е Радев, който на 18 юни навършва 57 години, близо четири от тях начело на държавата. Какво постигна за изминалото време, как се развиваха конфликтите и ще приключат ли някога?
Има и други въпроси.
През есента на 2016 години той съсредоточи в себе си огромни очаквания за промяна на управленския модел. През следващите години българският президент ерозира доверието към властта чрез лаконични, но точни и много остри коментари. Защо все още я няма промяната?
На 18 юни 2016-а Румен Радев беше командир на ВВС и ас във военния пилотаж. Сега, когато навършва 57 години, е президент на България.
Успя ли за четири години да се превърне в ас и в политиката?
Да припомним: Радев е откритието на Корнелия Нинова, който през есента на 2016 година бе припознат като алтернатива на статуквото и успя да увлече след себе си над 2 милиона българи.
Генералът от ВВС бе в рязък контраст както с прекия си опонент Цецка Цачева, така и с предшественика си Росен Плевнелиев. И двамата – Цачева и Плевнелиев, бяха политически продукт на някогашната силна харизма на Бойко Борисов. Но ето че на 13 ноември 2016-а пробивът стана, а митът, че и магаре да издигне ГЕРБ, то ще спечели, бе разбит публично, атрактивно и с активното и съзнателно участие на 2 063 032 българи, които покриваха целия политически спектър.
Заради заявките в кампанията и гигантската подкрепа още с избирането си отличникът от американския Авиационен университет „Максуел“ се превърна в най-голямата заплаха за ГЕРБ и нейния лидер. В същото време – в надеждата на значителна част от българското общество за промяна на управленския модел. Така е и до днес.
Точно в извода „така е и до днес“ се оглеждат и силните, и слабите страни на българския президент.
С безпогрешен инстинкт за властта Борисов разпозна моментално заплахата „Радев“ и предизвика предсрочни парламентарни избори преди ерозията на доверието към ГЕРБ да достигне критично ниски нива. Паралелно с изборите за държавен глава над два милиона българи застанаха и зад референдума на Слави Трифонов. Своеобразното „две в едно“ подсказа на Борисов, че трябва да бърза. Резултатът го знаем – след служебното правителство на проф. Огнян Герджиков, което неопитният тогава президент подреди, ГЕРБ спечели вота.
Последваха неуспешните опити Радев да бъде приземен, опитомен, разклатен, дискредитиран (парламентарната комисия „Грипен“). В този процес, дирижиран от ГЕРБ, президентът демонстрира едно от водещите си качества – да бъде последователен и да бъде опозиция на порочните практики, станали част от българския управленски модел – корупция, срастване на властите, отстъпление от свободата на словото и т.н.
Конфликтът Радев-Цветанов, който имаше своите пикови моменти, но измести своята ос и с бързи темпове логично се превърна в пряк двубой Радев-Борисов. Днес говорим дори за война, която редува студени и горещи фази.
Румен Радев не е президентът, който Борисов може да почуква с пръст по главата.
Той не послуша съвета на Борисов „Не им обръщай внимание, те в парламента се дракат с всеки от нас“, който бе първият и май последен опит за създаване на някакъв баланс в отношенията. Баланс, който ГЕРБ продължават да разбират така: за да си президент на всички българи, не трябва да критикуваш ГЕРБ!
За съжаление на водещата партия обаче, повечето българи отчитат ограничените конституционни правомощия на българския президент и са убедени, че в лицето на независимата институция президенство властта (която и да е власт) се нуждае от коректив. Това убеждение е в основата на високия рейтинг на Радев като държавен глава, особено когато властта се саморекламира като безпогрешна и безалтернативна.
С днешна дата президентството е единствената институция със своя независима политика и позиции, които не се сливат с тези на изпълнителната власт.
Нещо повече – противопоставянето между „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2 е трайно, дълбоко и ценностно. Войната между институциите е факт, който намери най-яркото си отражение в сваленото политическо доверие към правителството (4 февруари 2020).
Още в края на 2018 година, когато цяла Европа се тресеше от протестите на „жълтите жилетки“, а протестите стигнаха и до България, президентът бе много критичен към елита тук: констатира, че демокрацията е в опасност, че се взимат еднолични решения, че корупцията е повсеместна, че медийната свобода е в отстъпление, че липсват отчетност и отговорност, че няма присъди за корупция по високите етажи на властта, че парламентът произвежда лобистки текстове и още, и още.
Критичната реторика на Радев намира силен обществен резонанс. В същото време създава още по-големи очаквания за промяна, като масовото съзнание се фокусира по естествен начин върху президентската институция.
Промяната на модела обаче остава изплъзваща се реалност, а президентът изпада във все по-тежка медийна и експертна изолация и обсада.
Статуквото се затвърждава в негативна посока, като не е тайна страхът от втори служебен кабинет на президента Радев – съставено този път след натрупан политически опит.
Държавният глава остава силен в говоренето, но обществените очаквания започват да се канализират в други посоки – към Трифонов, Манолова, даже Божков.
Скандалите около властта ескалират, а енергията търси нови носители. Вървим към праг, отвъд който всеки, самообявил се за месия, може да обере протестния вот.
Радев вероятно си дава сметка за всичко това и времето за корекция в собствената му линия на поведение не е много.
Време няма.
Слабите му страни са концентрирани в неговата статичност, в липсата на действия с реални последици.
Само през първата половина на този месец президентът взе вербално отношение към всички афери и актуални проблеми.
За казуса с Божков:
„Самопризнанията на Божков за съвместни корупционни схеми с властта изключват моя подкрепа, но не аз трябва да се оправдавам за Божков. Аз с него не съм пушил цигари и пури, нито му знам телефона”.
„Смущаващо е, че обвиняемият Божков звучи по-убедително от неговите обвинители, а още по-смущаващо е, че информацията, която предоставя се потвърждава от представители на правителството, въпреки опитите за неглижиране на фактите.“
За записа с премиера:
„Това е груба, брутална атака срещу българския парламент, срещу нашето европейско развитие.“
„Демонстративното нежелание на господин Борисов да се провери автентичността на аудиозаписа е най-малкото странно, защото не става въпрос просто за него, а за министър-председателя на България и за държавата ни, която е дълбоко дискредитирана.“
„Ако ние бавим експертизата на записа, то чуждите служби ще я направят за нуждите на своите правителства.“
За НСО: „Създаването на новата структура в МВР би било удар към държавността.“
За записа с министър Танева, който разкри инструкцията да си мълчим за злоупотреби с усвояването на европейските средства, за да не ни ги спрат: „При тези скандали за Брюксел ще става все по-трудно да подкрепя корупционното статукво в България“
За строежа на Алепу: „Бетонът на много места по българското Черноморие е паметник на беззаконието и безнаказаността, издигнат със съдействието на много институции. Крайно време е този процес да бъде спрян, а там, където е извън закона, бетонът да бъде премахнат.“
За ПИБ: „И най-благородната цел не може да бъде оправдана с начина на нейното порочно изпълнение, особено когато държавата налива обществени средства в частна банка без обяснение за капиталовия недостиг и за рентабилността на това начинание“.
След брифинга на Борисов (17 юни) се очаква да коментира и следенето на премиера с дрон, подарък от Китай.
На фона на нестабилността след коронакризата, на прогнозите за горещо „българско лято“ и за есента на нашето социално недоволство говоренето обаче сякаш вече не стига.
Трябват реални стъпки за реални промени, дистанция от егото, фокусиране върху национална цел, ново лидерство.
Март бе кошмарен за президентската институция. На старта на коронакризата президентът пропусна да вземе инициативата, като не свика Консултативен съвет по национална сигурност заради очертаващото се въвеждане на извънредно положение. Борисов обаче не пропусна да го изолира, като дори не информира държавния глава за готвеното решение и той научи от медиите.
Въпреки обяснимата обида, мястото на държавния глава бе в Народното събрание, когато за първи път от десетилетия се гласува въвеждане на извънредно положение в България. Това са кулминационни моменти за нацията, които един държавен глава не бива да пропуска.
Честно казано, мобилизационната реч на генерал Мутафчийски подхождаше на генерал Радев.
Като президент Румен Радев подцени мащаба на случващото се. Направи обръщение чрез пресцентъра си, а не пряко. Върна се на големия политически терен с частичното вето върху закона за извънредните мерки, когато на живо обясни мотивите си. В тази реч от седем минути каза думи, които всеки българин много отдавна иска да чуе и да „преживее“: „Имаме бъдеще като нация!“
Експертните анализи проиграват две хипотези, свързани с бъдещето на самия Радев: да направи партия или да се кандидатира за втори мандат.
Много по-вероятно е Радев да избере втората опция, но каквото и да реши най-важното е, че още сега трябва да динамизира максимално президентската институция. С правото на отлагателното вето го прави, въпреки че мнозинството не зачита гласа му (с едно-две изключения). Но сега, през юни, Радев за втори път пропусна да насрочи КСНС по важни национални въпроси. Защото ако ставаме мишена на чужди служби, си струва да анализираме опцията, нали.
Събитията в страната текат по-бързо, отколкото реакциите на президентската институция, която вече няма право и време за грешки.
В края на 2016-а Радев имаше своя миг на победата.
Миг на удовлетворение би било, ако види противниците си извън властта.
Но звездният миг на политика Радев би бил, ако закономерно, в резултат на действията си като президент, спечели втори мандат на „Дондуков“2. За нови пет години ще му трябва подкрепата на голяма, стабилна и силна политическа сила. Естественият „гръб“ на Радев за втори мандат е партията, която му се довери през 2016 година, и избирателите, които видяха в него алтернативата на статуквото и (пост)прехода.
Да, това би могло да се случи две години преди да е навършил юбилейните 60.
Мобилна верси
RSS
