14921 | 12 ян. 2018 | 14:52

Много важна страна от таланта на Вели Чаушев бе рецитаторската му дейност. През последните години той се оформи като един от най-блестящите рецитатори на поезия от български автори, допълва той

Автор: Иван Гранитски

Вели Чаушев бе от любимците на българската театрална, телевизионна и кинопублика, един от жалоните на модерното театрално изкуство в България. Дълго ще се помнят негови емблематични роли в пиесите “Когато розите танцуват“ от Валери Петров, „Старчето и стрелата“ от Никола Русев, „Мистерия-буф“ от Владимир Маяковски, „Пътник без багаж“ от Жан Ануи, „Учени жени“ от Жан Батист Молиер, “Слуга на двама господари“ от Карло Голдони, „Съвест“ от Емил Манов, „Седмо: кради по-малко!“ от Дарио Фо, „Островът“ от Борис Априлов, „Мъртви души“ от Николай В. Гогол, „Сбогом конферансие“ от Григорий Горин, „С любовта шега не бива“ от Алфред Дьо Мюсе, „Клоунът и момичето“ от Мирон Иванов, както и десетки ярки телевизионни спектакли, сериали, мюзикъли и т.н.

Като актьор Вели Чаушев имаше удивителни превъплъщения – той бе еднакво убедителен както в комедийни, така и в драматични роли. Способността му за вживяване в характера на конкретния герой бе поразителна. Той владееше нюансите, полутоновете, полусенките, прекрасно модулираше гласа си, изключително пластичен бе като физическо присъствие на сцената и притежаваше рядко, понякога необяснимо чрез логически анализи, обаяние.

Сигурен съм, че една бъдеща сериозна история на българското театрално изкуство ще отдели достойно място на приноса на Вели Чаушев за развитието на българския театър. Без неговото присъствие репертоарът на редица театри, в които той е работил (например Хасковския драматичен, Държавния сатиричен) не би бил толкова интересен и разнообразен. Ако трябва да намерим събирателна метафора за актьорската философия на Вели Чаушев, ще кажем, че тя бе изцяло подчинена на схващането за първозданното значение на свободата на духа. Малцина са българските актьори, притежаващи такова изострено чувство не само за личната, индивидуалната свобода, но и за свободата като свръхзадача на човешкото съществуване.

Неслучайно актьорът в редица свои интервюта, изповеди или изказвания винаги подчертаваше това:

„Моята свобода на духа винаги е била, когато измисля някаква сполучлива шега, мига в прихващането на басня, прихващането на нищото, ако щеш. Защото шегите наистина не бива да обиждат другия, понякога се получават много остри реплики между хората, но едната от тях примерно се забива като жило в душичката ти, което жило не може лесно го извади. Сякаш те е ухапал кърлеж. Затова на сатирата към обществото се полага да бъде хирургически точна. Животът ми е бил пуст, когато съм нямал смелост да направя нещо, да реагирам просто. Завиждам на реалистите, които, колкото и да са хора на кокала, хора на изгодата, в своята прямота и неделикатност се освобождават от греха, че са правили компромиси със себе си. А без такъв грях няма жив човек. Виж какво има в това чудо религията, предвидила е час за изповед – отиваш и се пречистваш.“

Разбира се, едно от задължителните условия в актьорското изкуство е способността за превъплъщение, обличането винаги в различните дрехи на конкретния типаж. Но малцина съвременни актьори достигат до онази висока кота на медитация и съзерцателно съсредоточаване, при което напълно забравят собствената си индивидуалност и се превръщат в изобразявания персонаж. Вели Чаушев бе от тях за радост на десетките хиляди свои почитатели.

Много важна страна от таланта на Вели Чаушев бе рецитаторската му дейност. През последните години той се оформи като един от най-блестящите рецитатори на поезия от български автори. Показателен пример в това отношение бяха многобройните му рецитали по стихове на Валери Петров или Богомил Райнов, с които според мен той се доближаваше до легендарни наши артисти от по-близкото минало.

Не можем да не се удивляваме и тук на актьорската трансформация. Когато рецитираше „В меката есен“ на Валери Петров, Вели Чаушев бе пастелен, дискретен, замечтано съзерцателен, почти сантиментално разнежен. И ние, слушателите, в един момент ставахме съпричастни на въображаемия флирт между момчето и момичето, плахо пристъпвахме след тях по романтичните алеи на есента и тръпнехме в предчувствие и очакване кога най-сетне ще се случи първата целувка.

А когато рецитираше „Тръбачът“ на Богомил Райнов, тембърът му бе метален, мощен, призивен, гръмовен, и той заприличваше действително на бойния тръбач, миг преди да бъде достигнат от героичната смърт. Веят се окървавени знамена, чуват се предсмъртни писъци, черни облаци засенчват моравото слънце. С една дума баталната сцена достига своята неудържима кулминация. Сякаш присъстваме и ние слушателите, на бойното поле и около нас свистят шрапнели и куршуми и чуваме стенанията на умиращите.

Но талантът на Вели Чаушев бе толкова разностранен и необуздан, че пожела да се развие и в друга насока – Словото. Щастлив съм, че издателство „Захарий Стоянов“  през последните години преиздаде няколко негови ярки книги - „Разкази върху трамвайни билети“, „Сламчови работи“ (с великолепни илюстрации на Любен Зидаров), „Ще се видим довечера“. Приносна, увлекателна и завладяваща със сладкодумието си е книгата  „Кафе в Златоград“ , претърпяла няколко издания. Тази творба показва истинският дълбинен талант на разказвача Вели Чаушев, който съчетава анекдотичното със сериозното, и може с една фраза да предаде детайлно психологическо настроение, да очертае ярки и нетипични характери, да ни потопи в неповторимата атмосфера на патриархалния градец Златоград.

Разказите, новелите, есеистичномемоарните страници на Вели Чаушев са обагрени от същата вътрешна диалогичност, темпераментност и страст към импровизациите, каквато е характерна за неговите актьорски изпълнения. Разказвачът Вели Чаушев е сладкодумен, без да е многословен, увлекателен, без да е маниерен, задълбочен, без да е суховат или схоластичен. В тъканта на повествованието той винаги вплита глобалния образ на Театъра (театърът в личния живот на човека, обществения театър, театърът на сцената). От такава гледна точка можем да възприемем Вели Чаушев като своеобразен кентавър, чиято долница е действието, динамиката, непрестанната моторика на игровото начало, а горница – е експлозивния дух на разума, съзерцанието на ума, който провижда отвъд баналните материални измерения на делничното и превръща човека от мислеща тръстика (според израза на Блез Паскал) в демиург на Вселената.

Разбира се, венецът на словесното творчество на Вели Чаушев е последната му книга „Видения в небесния театър“. Идеята за тази книга се роди след десетки и десетки разговори с Вели Чаушев. Той бе един от главните участници в Националните културни празници „Албена“, които както интелигентните читатели на в. „Стандарт“ знаят, се провеждат вече 15 години в градовете на Североизточна България Велико Търново, Търговище, Шумен, Добрич, Каварна, Варна, Велики Преслав, Балчик, Генерал Тошево, Тутракан и др. Между отделните рецитали и срещи в градски и селски читалища, библиотеки и художествени галерии постоянно подбутвах Вели Чаушев да се затвори за известно време в някое уединено място, да потъне в съзерцание и да напише книга за актьорите и режисьорите, с които е работил през годините. Най-сетне един ден той сподели с мен, че конструкцията на книгата е готова, родено е прекрасното заглавие „Видения в небесния театър“ и той започва работа по нея.

За няколко месеца се родиха великолепни разкази, спомени, есеистично белетристични фрагменти, в които вдъхновеното въображение и памет на Вели Чаушев препускаше през времето и пресъздаваше пред читателя неповторими сцени и случки с Невена Коканова и Лео Конфорти, Иван Димов и Константин Кисимов, Георги Парцалев и Константин Коцев, Саркис Мухибян и Антон Горчев, Хиндо Касимов и Васил Попов, Венцеслав Кисьов и Любен Гройс, Георги Калоянчев и Зорка Йорданова, Апостол Карамитев и Григор Вачков, Олга Кирчева и Славка Славова, Коста Цонев и Любомир Димитров, професорите Боян Дановски, Владимир Трендафилов, Гриша Островски, Любомир Тенев и пр., и пр. В предговора много емоционално и прочувствено Вели Чаушев посочва какво всъщност представлява тази книга – спомени, мемоари или вдъхновено споделяне на собственото преклонение и радост от работата с тези изключителни творци десетилетия наред. Творци, които оформят многоликия образ на българския театър:

„Дий, време, дий!

Паянтовата каруца на времето лети през годините, а кочияшът му с кочияш, като безхаберен циганин, пердаши с камшика кльощавите гърбове на разпенените коне, крещи на майка и никак не го интересуват милионите съдби, които мачка по пътя с безразсъдния си ход. Трополи край мен и аз едва успявам да я догоня, за да сложа тази книжка, с надеждата да стигне някоя и друга страничка до вас. Изведнъж се сепнах – кого гоня, гоня да я сложа в каруца, която е полетяла към миналото. Та нали нещичко от миналото искам да спася.

А в нея, в книжката, съм скътал спомени за актьори. Драги за мен, може би и за други. Дреболии, които са изпадали от официалните портрети. Като мазилката, която е уронена от пирончетата, когато са ги очаквали. Това са случки и събития от живота им, слушани или сам съм вдишвал въздуха им. Струва ми се, че такъв възторг и любов към живота и театъра, които носеха и изповядваха, отиват в небитието. От тях има на какво да се възхитим и приятелски да се усмихнем.

Огледалата в гримьорните още помнят лицата им. В гардеробите ризите им помнят изхвръкващите им сърца преди премиера. Стените са напоените с техните гласове.

Всички са там, горе, в „Небесния театър“. Останали са спомените. До кога ли?“

Ако трябва с една фраза да определим своето отношение към този многостранно надарен творец, ще кажем, че той бе изваян от възторг и печал, патос и смирение, динамика и съзерцание.