73840 | 30 окт. 2013 | 15:28

Поредица на "Преса"

...низ целия царски град една и съща дума се повтаряше от всички страни:
- Идат! Идат...
Никой не питаше кои идат, защото всички чакаха тях - слепите войници.
Димитър Талев

На Балканския полуостров спомените живеят дълго.
Стивън Рънсиман

Най-високият връх в Беласица (2029 м, бивш Калабак) над 70 г. носи името Радомир и това е исторически справедливо. По тези места първият син на цар Самуил се отличава неведнъж в страшното за България лято на 1014 година.
Описват Гаврил Радомир като мъж с голяма физическа сила, пъргав и сръчен, храбър и съобразителен в бой, а в мирни дни - запален ловец. Освен това е искрено предан на баща си - нещо, което не е норма във владетелските домове преди 1000 години.

На 30 юли 1014 г. в битката при с. Макриево (днес в Р Македония) той буквално измъква Самуил, тогава 69-70-годишен, може би ранен, от челюстите на смъртта. Мята го на коня си, сетне го отвежда на безопасно място във вътрешността на страната, чак в Прилеп.
Самият Гаврил Радомир бързо се връща в кървавата бъркотия на Струмишкото поле, където върху него тежат почти непосилни задачи. И тъй като в живота винаги коварно се преплитат нашите планове и непредвидимото, човекът с име на архангел неволно ще улесни пътя на една от най-ужасните трагедии в цялата история на България.

Настъпление

Византийският император Василий II не току-тъй е пълководец с опит. Надиграл противника в Ключката теснина на 29 юли, той не губи време, той знае, че държи инициативата - и бърза. С устремно настъпление на запад нашественикът още в началото на август превзема крепостта Мацукион (вероятно пак при Макриево).
Синеокият византиец не храни илюзии, че би се справил лесно и със следващата българска твърдина - Струмишката крепост. А и вече са му донесли, че Гаврил Радомир пак е в околностите. И следващият ход на Василий добре показва какво значи голям военачалник.

56-годишният император вика най-доверения си стратег Теофилакт Вотаниат, управител на Солун, този „втори Цариград“, който вечно е също така непристъпен за българите, както и имперската столица. Теофилакт два пъти е блеснал в кампанията от 1014-а. Веднъж е пресякъл замислената от Самуил диверсионна операция против града му. После е заобиколил през Огражден, за да удари в тил българските укрепления в Ключката теснина.

Мисията на Теофилакт, ако цитираме Йоан Скилица, е „да премине височините при Струмица, за да опожари преградите по пътищата към тях и да му отвори удобен път към Солун“. И от бегъл поглед към картата става ясно, че не едното пътуване е занимавало императора. Заобикаляйки Беласица и от югозапад, той получава стратегически контрол над река Вардар, над цял един трудно-проходим планински район и прави стъпка в посока към българската столица Охрид.

(Този ход - макар и опасен - не би съсипал България. Даже орязана откъм североизток, по онова време тя си е на три морета и нейната територия е внушителна. Английският дипломат и историк Стивън Рънсиман (1903-2000) неслучайно е озаглавил книгата си от 1930 г. „История на Първата българска империя“.)

Един удар с копие

Как отговаря Гаврил Радомир? Той просто оставя византийския стратег да ликвидира укрепленията, издигнати с много труд и много предвидливост. (През юли Самуил е в Струмишката крепост именно защото е готов за нападение не само през Ключката клисура, но и право откъм юг.)

Теофилакт Вотаниат почти не среща съпротива, докато изпълнява задачата си. Не така се развиват обаче нещата, когато той се връща към лагера на императора край Струмица. „Той - пише Йоан Скилица - попаднал на поставените засади, чакащи в една дълга теснина. Като навлязъл в нея, заобиколен отвред и обсипан отгоре с камъни и стрели, той паднал убит, без някой да може да му помогне и без да може да си служи с ръцете поради тясното и непроходимо място. Заедно с него паднала и голяма част от войската. Когато това било известено на императора, той се изпълнил с голяма скръб.“

Друга „подробност“ е, че византийският командващ пада от ръката на Гаврил Радомир, който го разкъсва с копие. Както на лов се убива глиган.
Тази битка вероятно се е разразила не по-рано от средата на август 1014 г. там, където югозападните склонове на Беласица граничат с Плавуш планина, днес в Р Македония. (Според друго предположение е било пӝ на юг, недалеч от гр. Гевгели.)

Военнопрестъпник

Смъртта на Вотаниат и провалът на стратегическия план подтикват Василий II към нечувано злодеяние. Движи го не само емоция, но и политическа сметка (виж карето долу на стр. 22). И той заповядва да бъдат ослепени стотици, по-скоро хиляди българи, като на всеки 100 остане един едноок  за водач.
И тази заповед е изпълнена най-вероятно през септември 1014 г. В историята на войните в света са врязани какви ли не ужаси, но не и толкова масово и ударно осакатяване на военнопленници, при това хладнокръвно - непредизвикано от самите тях.
„Българоубиецът“ е просто военнопрестъпник.

Има и нещо отдавна доловено от историците, но останало извън учебниците. Числеността на онези армии е ограничена от трудните планински условия и просто няма начин някой да е пленил хиляди бойци. А палачите на Василий II са били длъжни да се стараят, за да докарат внушителна бройка. И със сигурност са отвеждали когото хванат от българските села в Подгорието. Мирни селяни.
Това как се нарича? Някой знае ли такава дума?

* * *
- В Македония, близо тука, има манастир, казват го Вадоча - споделя Симеон Близнаков, историк, пенсиониран учител в с. Ключ и жива енциклопедия на всичко, което е открито, разказано и написано за Беласишката битка. - Вадоча... Нищо не значи това. И смятат, че идва от Вади очи. Някъде там са ги...
Той замлъква. Седим на безлюдната тераса на ресторант в Ключ (към 1000 жители) и е есента на 2013-а. И е мир. Над главите ни тежи Беласица. В селото - стръмни каменисти улици; смокини и нарове в обраслите дворчета; уловен в планината поток звънко шуми надолу; от жълт училищен автобус се изсипват 20-ина деца и палаво побягват през празното площадче.
- Чували ли сте за Михаил Псел? - пита Близнаков.
Признавам:
- Не съм чувал.
- Михаил Псел е византийски монах, автор, историк, долу-горе от времето на Василий II. Негова е една голяма биография на императора - какъв е бил, какво е правил. Но Псел не пише за ослепяването на българите. Нито една дума. И други като него са избягвали да споменават това, иначе има доста от западни източници, има от арабски...
Даже византийците ги е било срам.

-----------------------------

Източници: „История на България“, т. 2; Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 1, част 2, С, 1927; Димитър Ангелов и Борис Чолпанов, Българска военна история през Средновековието, БАН, С, 1994; Йордан Андреев, Андрей Пантев, Българските ханове и царе, изд. „Абагар“, 2004; Holger Afflerbach, Hew Strachan How Fighting Ends: A History of Surrender, Oxford University Press, 2012; Подбрани извори за българската история, т. 2.

В следващ брой: Смъртта на българския цар Самуил

Несретници намерили подслон в с. Добърско

Мария БЛАГОЕВА

Спомен за ослепените Самуилови войници се пази в разложкото село Добърско (бел. ред. - навремето то се е казвало Гнидобрадско).
След като били осакатени след поражението в Ключката клисура през 1014 г., част от воините тръгнали към Рилския манастир. По пътя обаче ги застигнала зимата и те останали да лагеруват край извора в селото, който и днес същестува в двора на средновековната църква „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“.

И сега се вярва, че тази вода е лековита. С нея ослепените войници миели очите си и според легендата някои прогледнали. Част от войниците дори се задомили тук, създали семейства.
За това разказват и двата стенописа в храма, които са свързани с пристигането на ослепените Самуи-лови воини край целебния извор.
Според друга легенда Самуиловите воини основали „школата на слепите певци“ в разложкото село.
Те събирали и разпространявали песните на българския юнашки епос из цялата страна.
През пролетта тръгвали по други земи, но през зимата се завръщали отново в Добърско. Свирели на гусли и пеели. Някои твърдят, че това били трубадурите на Самуиловата войска. Те събирали недъгави момчета и ги обучавали в музикалния занаят. Така се появила Добърската певческа школа на слепите гуслари, която просъществувала векове.
Смята се, че тези слепци говорели на свой таен език, наречен просяшки говор. До днес някои от по-възрастните жители на разложкото село знаят думи и изрази от този просяшки език.