37967 | 11 окт. 2012 | 12:11

За шест дни Трета армия извършва марш маньовър на 120 км през трудно проходимата Странджа.

През 1878 г. Лозенград (днес Къркларели в Турция, на около 40 км югозападно от Малко Търново) е оставен от Берлинския договор в Османската империя, макар че населението му е предимно българско. Неговото освобождаване преди точно 100 г. е първата голяма, въодушевяваща и стратегически важна победа на Българската армия в Балканската война.

В самия ден, когато войната тържествено е обявена в Стара Загора - 5 октомври 1912 г., Главното командване издава Директива № 1. С нея то възлага на Втора армия начело с ген. Никола Иванов да обсади Одринската крепост, като „неутрализира“ нейния гарнизон. Първа армия на ген. Васил Кутинчев трябва да прогони неприятелските войски между Одрин и Лозенград, а Трета армия с Конната дивизия да я следват в отстъп на 30 км „със специална мисия“. Така - скрита от противника - армията на генерал Радко Димитриев трябва да се изнесе при благоприятни условия напред и внезапно да нанесе главния удар. Стратегическата изненада може да грабне така необходимата обнадеждаваща голяма победа.

Османското главно командване смята, че основните български сили ще се явят по долините на Арда и Марица. Източно от Лозенград през труднопроходимата Странджа водят кози пътеки, крайно непригодни за преминаването на цяла армия. Едва на 6 октомври се изяснява, че многобройни български войски настъпват източно от р. Тунджа. Те заплашват да се спуснат в долината на Еркене,

да отрежат пътищата за отстъпление към Цариград

и да затворят цялата Източна армия в Одринската крепост. Ето защо Назъм паша заповядва незабавно настъпление от линията Лозенград - Одрин.
Великите сили изчакват да видят изхода „на едно или две решителни сражения“, за да се намесят и да спрат войната. И двете воюващи страни схващат значението на първата победа и техните войски настъпват стремително едни срещу други.

Абдула паша е сигурен за своя десен фланг, опрян на Лозенградската крепост и подсилен с 3-ти корпус на Махмуд Мухтар паша. Заповядвайки на 9 октомври сутринта настъпление от линията Лозенград - Одрин, той се обръща към войниците: „Вас ви чака на земята щастие, а на оня свят - рай!“ Вземайки лявото крило на 1-ва армия за главно направление на настъплението,

вражеското командване не подозира

че зад него в отстъп е разположена 3-та армия, предназначена да внесе прелом във военните действия.

Липсата на достоверни разузнавателни сведения изправя внезапно двете воюващи страни една срещу друга и ги хвърля в ожесточени боеве при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ереклер и Раклица, където срещу 1-ва Софийска, 4-та Преславска и 5-а Дунавска дивизия действат 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти корпус. Над пет века се чака този исторически ден на разплатата. Обладани от съзнанието за велика освободителна мисия, българските войници се хвърлят в атаки „на нож“, вкопчвайки се в упорити схватки. По цялата фронтова линия врагът е спрян и отхвърлен назад, обаче победата още не се усмихва никому. Заради пламналите срещни боеве около Лозенград се отлага прякото атакуване на неговите укрепления.

За 10 октомври остава в сила директива № 3, заповядваща на 3-та армия да заеме и да се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори огънят се разгаря с нова сила. Българската артилерия печели напълно двубоя с вражеските батареи. Преславската дивизия разбива три вражески дивизии при с. Петра. Дунавската дивизия превзема височините при Каракол.

Противникът изгубва вяра в собствените сили
и чувства превъзходството в бойния дух на подценяваната доскорошна „рая“.

През нощта на 10 срещу 11 октомври започва масово бягство назад. Напразно опитващ се да спре потресените си войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша: „Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да задържа и Лозенград.“ Командващият Източната армия съзира опасността десният фланг да бъде изложен на обход откъм Лозенград - Виза, с което неговата армия е застрашена от отхвърляне към Марица и така  пътят към Цариград пада в ръцете на българите. Той заповядва съсредоточаване на линията Бунархисар - Люлебургаз, където да бъдат удържани двете български армии до пристигането на подкрепленията от Азия.

Противникът напуска Лозенград, оставяйки малки прикриващи части да поддържат огъня от фортовете Скопо и Раклица. Сутринта на 11 октомври 1912 г. в занемелия град се чуват отделни изстрели. Изпратеният конен разезд установява липсата на гарнизона. В 11,30 ч. Ген. Димитриев влиза на кон в изоставената твърдина, следван от войските, посрещнати от населението с радостни викове и обсипвани с цветя,

при несекващия звън на черковните камбани

За шест дни 3-та армия извършва марш маньовър на 120 км през трудно проходимата Странджа, по разкаляни от дъждовете коларски пътища, хранена с подръчни средства. Османското Главно командване не допуска нито нейното съществуване, нито възможността да преминат 53 000 души с артилерия и конница през непристъпните места.

Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския стратегически фронт е първата голяма победа на Балканския съюз, която дава дълбоко отражение върху по-нататъшния ход на войната. В Лозенград са взети ценни трофеи - 58 оръдия, два самолета, грамадно количество боеприпаси, няколко склада с храни и облекло, архива на 3-ти корпус и личните вещи на неговия командир. Генерал Димитриев запазва за спомен позлатената сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша.

Във вестниците напомнят за изказването на фелдмаршал Фон дер Голц: „Само пруската армия след тримесечна обсада би могла да превземе Лозенград.“ Укрепеният град е овладян от 3-та армия след двудневни боеве на седмия ден от началото на войната. Най-голямата похвала за българската армия изрича френският министър на войната Етиен Милеран, който я обявява за „най-добрата в Европа“ и заявява, че „би предпочел за съюзници 100 000 българи пред която да е европейска армия, колкото и многобройна да е тя“.