12841 | 21 Aug. 2026 | 12:11

Роза Попова успява да създаде и своя театрална студия, в която се учат Константин Кисимов, Гео Милев, Любен Богданов

Някога в София имало частен театър, който носел името Люксембург. Една вечер четиринадесет годишната Руска Михайлова отива с по-голямата си сестра, за да гледат представянето на операта „Травиата“. Момичето останало пленено от онова, което видяло на сцената. И започнало да мечтае да стане артистка.

През 1895 г., през една снежна декемврийска нощ, Руска Михайлова изчезнала от дома си. Майка ù, истински разтревожена, вдигнала полицията на крак. Търсели я навсякъде. И я намерили при артиста Стоян Попов, известен с псевдонима си Чичо Стоян. Той вече е участвал в театралната трупа „Просвещение“ на Константин Сапунов, а от 1893 до 1895 г. играе с трупата на новосъздадения театър „Сълза и смях“.

Руска Михайлова не пожелава да се завърне у дома. Повече от всичко иска да бъде на сцената. Скоро двамата минават под венчило, но и тръгват заедно по пътищата на изкуството. Нейният лиричен и драматичен глас, нежността и красотата ù, привлекли младия мъж. Тя приема артистичния псевдоним Роза Попова.

През 1896 г. младата жена за първи път играе в ролята на Лукреция Борджия и царица в „Кулата Нел“ на сцената на Кюстендилския театър, където пристига с трупата на Стоян Попов. Печели истински успех на сцената. Артистът Константин Сапунов вече се досещал, че тя е голям трагически талант и става неин първи учител по драматическо изкуство. 

През това време, успоредно с артистичната си работа, Роза Попова пише стихове. Музата почуквала късно вечер на прозореца ù и тя хващала перото. Счита се, че тя е първата наша поетеса след Освобождението на България. През 1900 г. излиза от печат първата ù стихосбирка „Лирически песни“. Пише с различни псевдоними: Ирена Сашова, Косара Преспанска, Нарцис, Доктор Никола Дечков, Лист Отвеян и др. В Българската антология, под редакцията на Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов е поместено нейно стихотворение „Гурбетчия“, написано в народен мотив, а после виждат бял свят и стихотворенията ù „Езеро“, „Легенда за славея“, както и разказът „Мъртвият град“. Пише и поема-пиеса „През бунта“, в едно действие, със сюжет от Априлското въстание. Това е първата наша драматична поема в стихове.

Роза Попова създава стихотворения на сръбски и на немски език. Твори стихове и песни за деца. Сътрудничи в списание „Летописи“ с театрална критика. Но създава и критика върху живописта и скулптурата. Не случайно тя е първата, която пише положителни страници за скулптурното изкуство на Андрей Николов. 

Превежда в стихове драмата „Сафо“ от Грилпарцер, пиесата „Баща“ от Стринберг, а от сръбски „Приказки на един редник“ и пиесата „Бездна“ от Бранислав Нушич.

Но безспорно името ù остава като едно от най-знаковите сред българските актриси. Ролите ù на Медея, на Магда, на Нора и Маргарита Готие изплакват сълзите на публиката. 

За една от тях писателят Леонид Паспалеев разказва: „Когато Роза Попова е играла Медея в най-трагичните моменти е била неподражаема и възвишена. Тя истински е преживявала на сцената трагедията на майката и изоставената съпруга. Очите ù са блестели от сълзи и скръб.

Неподражаема, вярна и велика в своето лудо и страстно желание за отмъщение към мъжа си. И наистина, с устремения си дълбоко разсеян поглед, с разширените си големи, хубави очи, с протегнатите си нагоре до пречупване, свити в юмруци ръце, със своя писък на отмъщение Роза Попова в Медея е изглеждала истински леопард, който търси рожбата си.

Експанзивността на чувствата, придружени от неподражаема мимика, дълбокото изражение на лицето и жеста, всичко това я правело рязко да се отличава дори от артистите в големите европейски театри. Имало такива моменти, когато Роза Попова е била незаменима в мимиката си. А в своите пози, изпълнени с хармония, тя е притежавала внушителност и изражение, които са били присъщи на Сара Бернар, Мария Сюли и Краус“. 

Никоя от нейните съвременнички не можели да ù съперничат. Когато играела Медея, някои от зрителите така се вълнували, че припадали в театъра. Огън, страст, статичност, студена нежност, сантименталност, меланхолия, сълзи, все състояния, в които тя отлично се въплъщавала.

Но въпреки, че всички я наричат „трагичка“, тя мечтае да играе роли от всякакъв характер. Понякога излиза на сцената и в „най-нищожни роли“, за да покаже, че артистът е този, който създава ролята, а не ролята – артиста. Според нея главните роли често мамят публиката. За нея малката роля е „една отломка от огромния блок на мировата душа – еднакво отразяваща елемента на живота, и в най-малкото може да се разкрива велика тайна на тая обща душа“. 

По време на Балканската война през 1912 и 1913 г. тя е милосърдна сестра. В статията си „Моят път“ Роза Попова пише за това време: „Моите мемоари са един протест, изобщо против войната. След като непосредствено изживях ужаса на войната и нейните последици, аз се отвратих до дъното на душата си от този ужасен садизъм – войната, която води човечеството и живота не към прогрес, а към гибел. И ми се струва, че докато съществува тоя привилегирован садизъм, който закоравява душата, насажда и разкрива у човека кръвожадни инстинкти, израза културно човечество ще бъде само фикция“.

Роза Попова е била не само актриса, но и директор и режисьор на Русенския театър. В крайдунавския град избира репертоар: „Призраци“, „Нора“, „Силата на мрака“, „Лудетина“, „Женитба“. Тя самата участва във всяка пиеса, взривява публиката, която избухвала в силни овации. 

Играе и в софийския Народен театър, но го напуска. Прави своя изповед в пиесата „Завет“, на която е автор самата тя. Ето какво пише: „Аз напущам театъра, защото чувствам една огромна празнина. С тия понятия, които вие имате за драматичното изкуство, то би починало и ако днес не са единиците, които го крепят, то би се обърнало на плоско комедиантство“.

През 1902 г. Роза Попова е изпратена в Белград. На сцената играе Магда от пиесата „Родина“ на Зудерман, където се представя в цялото си величие. Салонът гърми от ръкопляскания, а на следващия ден пресата отбелязва големия ù успех. Сръбският критик Иван Скерлич публикува статия за нейната игра на сцената, а други критици я наричат балканската Сара Бернар.

През 1906 г. Роза Попова ръководи Пловдивския театър, в който е артистка и режисьор. В града на тепетата поставя успешно „Нора“, „Розмерсхолм“, „Игра в Солходай“, „Ръкавицата“, „Дамата с камелиите“, „Съдбоносна стъпка“, „Пред прага“, „Епидемия“, „Изненадите на развода“, „Прекрасната градина“, „Една вечер през август“, „Школо на тъщите“, „Шесто чувство“, „Службогонци“. Играе и в български пиеси от Васил Друмев, Иван Вазов, Антон Страшимиров.

През 1908 г. заминава за Виена. Там се сближава с големия трагик Юзеф Кайнц. Българката пожелава да се учи при него. Но щом той я вижда как играе на сцената, ù казва че няма какво повече да учи, а трябва да учи другите. Кайнц ù предлага турне с класически репертоар, но това не се случва, защото той си отива от живота. Във Виена тя гледа гастролите на Сара Бернар. Връща се в България през Италия. Запознава се с изкуството на великата драматична актриса Елеонора Дузе, която е имала своя трупа и е гастролирала в цяла Европа, САЩ и страни от Южна Америка.

Роза Попова е поканена да бъде артистка в Берлинския театър „Лесинг“, но тя отказва. Иска да живее и показва изкуството си в България. Играе в повече от 200 пиеси и сама е поставила около 100.

През 1938 г. тя отива с мъжа си Стоян Попов и драматурга, публицист, литературен критик и театрал Светослав Камбуров- Фурен в Шумен. Там поставят началото на театър към читалището. Тримата изучават драматургията на Ибсен и пишат върху нея. Работят с истинско въодушевление за този театър.

Роза Попова успява да създаде и своя театрална студия, в която се учат Константин Кисимов, Гео Милев, Любен Богданов. Там е режисьорка и театрален педагог. Майсторски обучава артистите и ги води към успехи.

Талантливата жена често живее в мизерия. Това я принуждава да продаде част от ценната си колекция от етнографски вещи – колани, шевици, пафти, сребърни гривни и други предмети от миналото, за да може да се изхрани.

Поетът Теодор Траянов пише за голямата българска актриса Роза Попова: „Тоновете на душевната ù гама се движат между мрачния тътен на бурята и пеещия кристален лазур. Вроденото ù чувство към формата е тъй голямо, че дори и в най-стихийните моменти, неговото владичество поразява. Едно изумително богатство от стихийност, от шемет и най-висока интелектуалност“. Вдъхновен от таланта ù авторът на „Пантеон“ ù посвещава стихове.