27382 | 16 Nov. 2018 | 11:49

Той пушел много, но биел учениците, които хване с цигара. Като учител бил строг и взискателен. Държал на чистотата. Често рисувал малчуганите, докато преподава урока. Свирел на мандолина, когато децата са послушни. Учел ги на френски песни и букви

В началото на миналия век Йордан Йовков бил учител в Добруджа. Завършил Мъжката гимназия в София, следвал известно време правни науки в Софийски университет. Сдобил се е със свидетелство за учителска правоспособност № 3709.

Като учител бил строг и взискателен. Наказвал, но често се шегувал. Уроците му били увлекателни. Обичал трудолюбивите ученици. Един ден хванал класа, че не знае колко е 7Х8. Попитал един, попитал втори… Мълчание. В ръката си държал пръчица. Извел всички на двора и ги наредил в кръг. „Не ви ли е срам да не знаете 7Х8. А сега в кръг на един крак ще обикаляте, ще скачате и като песен ще повтаряте 7Х8 = 56 и така цялата таблица“. Колегите му наоколо се подсмивали, но на другия ден децата знаели таблицата за умножение.

Йовков пушел много, но биел учениците, които хване с цигара. Държал на чистотата. Рано сутрин, когато влезел в час, първо преглеждал ръцете на хлапетата, сложени върху чина. Ако видел някой мръсен, връщал го в къщи да се измие. Често рисувал малчуганите, докато преподава урока. Случвало се някой да задреме. Тогава Йовков го скицирал, а после казвал:

Ти защо спиш?

Не е вярно, не съм спал, господин учителю!

Я виж!

И той показвал рисунката… Свирел на мандолина, когато децата са послушни. Учел ги на френски песни и букви. „Между другите неща бе ни донесъл от Добрич и машинка за произвеждане на електричество. Караше ни да си слагаме пръста, докато ни изреди всичките и наблюдаваше какво впечатление ще ни направи електрическата искра. Всеки от нас веднага си дръпваше пръста и после се взираше да види къде е боднат. Йовков се заливаше от смях“, спомня си Георги Желев негов ученик.

През зимата Йовков правел снежен човек и се радвал, когато хлапетата се бият със снежни топки, докато хубаво се зачервят. Играел с тях и минавал винаги в отбора на по-слабите.

Наред с основните занимания и забави, Йовков водел децата на полето - при орачите и сеячите. Обучавал ги да орат с плугове. Малчуганите обичали тези разходки. Бъдещият голям писател държал хлапетата да са запознати със земеделието от ранна възраст. Малко известен факт е, че въвежда две нови дисциплини в училището – „Земеделие“ и „Горолюбие“. Просвещавал учениците как да садят дръвчета, да присаждат овошки, да опазват горите.

Един от учениците на Йовков Илия Кънев разказва: „Водеше ни из горите да събираме желъди. После ни караше да садим желадите, да садим гори. Окопавахме с мотички насадените редици дървета. И ги поливахме с менчета и ги пазехме като наши дървета. Особено държеше той да се разсаждат орехи. Сам учителят Йовков купи торба орехи от един възрастен турчин, който имаше в двора си голямо, старо орехово дърво с меки черупки и големи, бели ядки. И ги насадихме край селото. И ги пазехме.“

Йовков изисквал всеки ученик да засади поне десет плодни дръвчета. „Той ни научи да ашладисваме дървета. Заведе ни в една гора и ни показа…Увличаше го земята, интересуваше се от земеделие, от модерна обработка и напътстваше хората от селото да я прилагат“, разказва Велико Михалев. В двора на училището в село Чифлик Мусубей имало градина със около 100 дръвчета – джанки, орехи, черни сливи, зарзали. Учениците се качвали по дърветата да берат плодове, а Йовков ги гонел, вземал по един прът и удрял клоните. Самият писател се грижел за овошките в градината.

Като учител в Добруджа Йовков прави „Парк на младоженците“. Всеки, който му предстои да мине под венчило, трябвало да посади по едно плодно дърво, да се знае и помни от поколението. Тези, които отивали войници садяли пък по две плодни дръвчета.

Тези традиции той поддържал до края на учителството в Добруджа. По-късно, вече като възпитател във Варна, след Първата световна война, той я възражда. Предлага да се засаждат плодни дървета, орехи и вишни, по варненските улици.

Имал навика да носи винаги със себе си овощарско ножче, трион и овощарски восък, лико и липови кори. Видел ли дивачка круша, слива, дюля, череша бързал да я присади.

Някога, благодарение на Йовковите умения по овощарство, в Добруджа имало запазени сортове ябълки, круши, череши, вишни, праскови и кайсии. Опитите му в залесяването и засаждането на овошки от Красен е пренесен и в Силистра преди Балканската война.

Писателят искал да види големи кайсиеви и ябълкови градини в своя край – Дуранкулак, Шабла, Чифуткьой. Мечтаел цяла Добруджа да бъде покрита с гори и овощни градини.

Истина е, че Йордан Йовков не се чувствал добре като учител в добруджанските села. „Да, аз отдавна съм зле. Оттогава, откогато аз имах нещастието да стана селски даскал. Не знаеш, но си чувал и можеш да си представиш материалната и духовна мизерия, на която е изоставен изхвърленият в тая убийствена, ужасна среда интелигент. В тия села човек просто се руши и чезне. Все съм вярвал, мислел съм, че това няма и не може да бъде за всякога, че скоро ще дойде край, ще има отърване от това непоносимо тегло. И тоя хубав ден аз не дочаках цели 10 години. И преди тези дълги години, които ми заеха толкова, без нищо да ми дадат, аз просто се ужасих. Нима още ще трябва да се тегли? Нима, ако не е рано, не е ли време да се направи последно усилие да се скъсат връзките с тоя ужасен досегашен живот“, пише в писмо до приятеля си Никола Панов.

Скоро Йовков приключил завинаги с учителството, за да ни остави своите шедьоври в литературата.