482 | 11 ноем. 2026 | 23:30
В четвъртък изпращаме Вежди Рашидов.
Много се каза за него, много се изписа. ...
Но аз искам да върна 10 години лентата назад, когато той се завърна от лечението си в Германия... За да извая образа на жената до Вежди - д-р Снежана Бахарова, без която той не би могъл да премине онези тунели, които ни отвеждат в друго измерение, и да се завърне ... Тя му "подари" последните десет гониви живот. А от днес трябва да се научи да живее без него.
2016 година, 5 март, по обяд. Разхождам се в центъра на София. Минавам покрай Ларгото и случайно виждам Вежди Рашидов сред работниците, които довършват поставянето на стъкления купол над археорогическите разкопки. Няма и година откакто се завърна от лечението си в Германия.
На въпроса ми какво прави и в почивния си ден тук, министърът отговаря: “Всеки ден съм на Ларгото, няма делник, няма празник, до края на месеца трябва да е готово. Ела да видиш каква красота е долу”. Слизаме и пред очите ми се открива невероятната гледка на хармоничното присъствие на минало и настояще. После решаваме да седнем и да хапнем някъде. И там, на масата пред чаша вода, се ражда това болезнено интервю, в което Вежди излива и мъката си, и страхотеве си, и ужаса от преживяното, разкрива и сънищата си, от които ще се родят бъдещите му творби. Разговаряме на “ти”, защото пред мен е не министърът Рашидов, а човекът Вежди ...
Между смълчаните камъни на миналото и бесния водовъртеж на настоящето чувам думите му: Дойдох си да умра в България. Толкова е силна болката ми по родината... Разплаках се на летището, като кацнах в София. Няма да повярваш, като видях София, гърлото ми се сви. Мисълта за България е изгаряща. Тя е по-силна и от болката, и от страха от смъртта. Само, който е преживял това, може да ме разбере. Не искам нищо повече! Нито благодарности, нито признание. Самоубих се, заради цялата тази агресия. Дойдох си с мисълта за България. Дойдох си у дома. Няма по-силно усещане от чувството за корените, за земята, която те е родила и в която искаш да се върнеш. Ще си довърша всичко! Ще пусна всички проекти, защото съм дал дума!
- С какво те промени това тежко изпитание?
- След като човек е получил диагноза “рак”, и то злокачествен, психически той умира няколко пъти. Ще бъде лъжа, ако кажа, че откакто ми съобщиха диагнозата до сега, аз съм посрещнал геройски всички изпитания. По време на лечението изпадах в много тежки ситуации. Натоварването е толкова голямо, че психически човек рухва, променя се и начинът на мисленето му. Както се казва, няколко пъти съм се връщал от тунела.
Но какво се промени в мисленето ми? Нещо наистина глобално се случи с мен – рязко изчезнаха чувствата ми като омраза, завист, яд. Разбрах, че от това няма никакъв смисъл. Просто изведнъж спрях да мразя. Много често съм осъзнавал, че да водиш житейските си битки, изисква много усилия. Винаги съм се олицетворявал като един Дон Кихот , само че не можах да намеря своя Сервантес.
Сега осъзнах, че животът е толкова кратък, че не бих искал да превръщам емоциите си в злоба, защото тя не е най-добрият двигател и не е най-доброто нещо, което може да те извежда напред. Сега гледам спокойно хората, които доскоро са ме ядосвали, и не им обръщам внимание. Казвам си – и на тях може да им се случи нещо подобно, защо трябва да носим негативното в себе си. Да, не пожелавам и на враговете си да им се случи това, което аз преживях. Неправдата трябва да се казва, но без злоба, тонът трябва да се смекчи. В същото време се опитвам да не се капсулирам, да се отдавам напълно на работата си, на екипа си. Така че промених се към по-добро, но за съжаление малко късно стана това.
- Да те върна в болницата в Германия. Каза ми, че денят там свършва бързо. Гледайки тъмния прозорец на болничната стая, какво си мислеше?
- Основното, за което мислех, бе дали ще остана жив. И не е тайна човешкият инстинкт, че искам да живея още и още. Това е уникален инстинкт, който се събуди в мен, едва когато, животът ми бе застрашен. Кое беше странното? Не бях попадал никога преди това, и не го пожелавам на никого, в една странна атмосфера. В клиниката бях настанен в стая на един етаж, където лежаха само онкоболни, себеподобни.
Всички бяха омотани с един шнорхели, всиките с едни маркучи и аз включително, за вливания на химия, на лекарства... дупка до дупка в тялото. И всичките – много тъжни. Бях сам в една малка стая и като отворех вратата й, пред мен се показваше едно пространство с маси, където вечер всички те се събираха и си говореха... всички тъжни, оплешивели. В момента, в който виждах тази потискаща гледка, аз побързвах да затворя вратата и се връщах обратно в стаята. Не смеех навън да изляза, за да не видя себе си. Те бяха моето огледало. Ясно си давах сметката, че аз изглеждам като тях. Беше много потискащо! В стаята ми имаше едно легло, едно шкафче, една тоалетна с мивка, една масичка с два стола, един прозорец и нищо повече. И няма да забравя как на втората седмица Захари Каменов ми изпрати едно малко акварелче и едни японски хартийки, малки – 20 на 20. На художник какво друго да му изпратиш.
- И какво направи с тези хартийки?
- Тъй като стаите са облъчени с радиация, както и ние, не позволяваха втори човек да остава да ношува с нас. Жена ми идваше всеки ден, но стоеше до 3 часа след обяд. И аз оставах сам. Това бяха най-тягостните чосаве, които много бавно минаваха. И тогава, след всяка терапия, за да убия самотата, започнах да рисувам. Така направих 60 акварела. Сега ще направя с тях изложба. 60 акварела – само дървета! Само това, което виждах от прозореца.
А през прозореца виждах една водна кула и дървета, много дървета. Гора от дървета. И аз рисувах тези дървета, наблюдавайки нещо, което до този моент не бях забелязал. Влязох в болницата, когато листата на тези дървета пожълтяваха, немските листа станаха жълто-червеникави. После бавно пред очте ми листата почнаха да окапват и около дънерите на дърветата ставаше жълто-червено, а по върховте оставаха малко жълтеникави листа. След това видях как и те опадаха... и накрая останаха в една мрачна среда едни силуети на тъмни дървета... Така есента мина пред очите ми в рамките на един прозорец. На рождения ми ден жена ми ми донесе коледна звезда. Нарисувах я и си подарих коледна звезда. Като се разхождах, виждах до болницата едно котенце, сгушено в една кошница. И него нарисувах. Това виждах, това рисувах.
- От Германия се върна без брада...
- Да, защото моето лечение беше около врата ми. Свалих 22 килограма! Дрехите ми сега са с пет номера по-малки. Всичко това е стресиращо. Виждаш, как част от теб си отива, случва се нещо необичайно. Всяка промяна работи върху мозъка. Не съм свикнал да се виждам без брада. От студент винаги съм имал брада. Разбери, всичко те стресира! Страхът те стресира.
- А какво понесе съпругата ти Снежа от твоя ужас?
- Снежа понесе токова, колкото и аз. Ще бъда откровен с теб – всеки ден си с чувството, че твой близък е на ръба. Това е жестоко! Ти носиш заедно с него драмата му. Второ, болният човек става много капризен, много труден. Аз изпаднах в такава трудна ситуация, с много нервни реакции, страхът, че няма да ме има, ме обзе... Тя понесе всичко! Сега разбирам, колко трудно й е било, защото много малко издържат на това изпитание. Затова искам да кажа – Снежа е една героиня!
Всеки Божи ден тя бе до мен, давала ми е страхотен кураж. Когато лекарите ми говореха за рисковете и опасностите, заради които трябва да се подпиша и да снема от тях отговорност, тя ме успокояваше, че това е рутинна процедура за застраховка на болницата, с поглед ми вдъхваше увереност. Нямам думи да обясня какво направи Снежа – просто една героиня е! Имаше моменти, когато и тя едвам издържаше – искаше да се върне в София, да си види децата, внучето, кучетата... и въпреки това, казваше: “Не мога да те оставя сам!” И така изкара покрай мен на два стола. До ден днешен тя не ме изостави. И сега внимава как се развива оздравяването ми.
- Казваш колко болезнено е чувството ти към родината. Никога ли не си си мислил да живееш в чужбина?
- Досега през живота си съм правил три-четири опита да емигрирам.
Знаеш, година и 9 месеца аз живях в Париж; половин година седях в САЩ, дори бях на ръба да си купя къща там; мога да отида в Турция, когато си пожелая, всичките ми роднини са там и съм признат; говоря перфектно чешки и можех да седя покрай Валтава и да пия една хубава бира; мога да живея в Палма де Майорка и да се усмихвам на едни добри хора около мен, които живеят на 30 метра от къщите на Хуан Миро и Пикасо. Така че – избор имам. Но лошото е, че аз не съм устроен да остана в чужбина повече от седмица. На петия ден вече искам да се връщам.
Всеки ден мозъкът ти е при навиците, при приятелите ти, при семейството, при кучето. При мен има и още нещо много силно развито – всичките ми близки хора вече са починали и това пусто ходене на гробища ми е станало като навик. Да поседя край гроба на майка ми, на баща ми, на брат ми – това е много силно втъкано в мен, може би защото и тримата починаха буквално в ръцете ми. На теб съм ти разказвал как брадата ми побеля за една нощ, когато почина брат ми. И когато трябваше взема едно крайно решение – да дам очите на току-що починалия ми брат, за да спася живота на един миньор, който същата нощ беще пострадал в оловно-цинковия завод – беше си пръснал очите с горещо олово. И аз го направих.
Години по-късно ти намери лекарката, която направи тази операция. Всичко това дава отражение върху психиката. Човешкият живот е така устроен – трупане на опит. И по-често – горчив опит. Затова и живеенето става по-трудно, носиш в себе си много тъга, много болка, много мъка по близки, които си загубил. Тогава започваш и за себе си да мислиш – какво би означавала твоята загуба. Лошото е, че преди да се разболея аз водих една отвратителна битка – да казвам истината, без да се съобразявам с никого, и едноврменно с това да съм част от общественото стадо. Затова понасях и тежки удари. Балансът в такава ситуация е много труден – това е балансът между личната истина и обществетото присъствие.
- Затова насочи връху себе си и много стрели.
- Стрелите се насочиха, заради езика ми. Има едни хора, по-интелигентни, които успяват чрез езика си да скрият истината. Това беше моята вина – застанах открито срещу всички, за да търся истината. Общество, което те мрази, само заради това, че си си платил данъците, за да има за здравето на хората, общество, което те убива, само заради това, че ти имаш - какво бъдеще има? Понякога съм си мислил – дори и гроба не искам да ми е тук.
- Не си прав! Ти именно направи гробищата за големите българи.
- Да, защото те не заслужават да умират в тръни. Не може паметта на нацията да е в тръни. От Хайтов, Катя Паскалева, през Виктор Пасков, Тодор Колев, Коста Цонев, Валери Петров, Доньо Донев, Георги Трифонов, Генко Генков ... което и име да кажа, е голямо! Това са велики българи, които осмислят истрорията ни. Паметта на тези хора лежеше в кал и тръни. Стиснах зъби, с риск дори и да бъда нападнат, но направих нещо, което моят морал изискваше. Това е оня лакмус, който трябва да те прави по-човек.
Да поседиш там, както аз ходя често и сядам на гроба на Виктор Пасков, на Христо Калчев, малко поседя и на гроба на Гошо Трифонов – това са моите приятели, те са част от живота ми. Не искам да си загубя спомените за тези приятели – заедно пихме, заедно живяхме, заедно бяхме млади заедно дивяхме, мога ли да изтрия това като с гума! Всички те бяха пример за морал, артисти, бохеми, мъдреци...
- Сега вече няма бохеми, няма мъдреци...
- Няма ги чешитите, странниците и това ни прави по-бедни като общество. Сега има глад за пари завист, злоба.
- Казваш колко трудно е било в болницата. А какво все пак те държеше в най-критичните моменти?
- Мисълта за Велко Кънев.
- Защо пък за него?
- Не знам защо в един момент ми дойде на акъла Велко Кънев. Може би защото Велко Кънев беше изпратен лично от мен да се лекува един месец в Германия и след това разбрах в Берлин, че той по средата на лечението се е отказал – не е могъл да издържи на процедурите. И това вероятно го доведе до фатален край. Тази мисъл, че трябва да издържа, че не трябва да се отказвам като Велко, ми помогна. Светла му памет, Велко Кънев наистина ми помогна да удържа терапията. Защото имаше моменти, когато бях на ръба и си казвах: “По-добре да умра, отколкото да се мъча”. Но, като се сещах за него, че се е отказал, и стисках зъби. И така удържах на радиацита.
- Трудно ли ти е да говориш за болестта, или като споделяш мъките си, ти олеква?
- Човек трябва да разкаже това, което чувства. Не е лесна битката със смъртта. Не е лесно да се бориш с мисълта, че може да умреш. И който казва обратното, лъже. Съзнавам, че разказвам много лични неща, че хората едва ли се интересуват от тях, защото като прочетох едни сайтове, още докато бях в болницата, много ме заболя. Някои ме бяха погребали, дори и заместник ми бяха посочили, смятайки, че вече няма да ме бъде. Тъжен народ сме! Все лошото мислим. А човешкият живот не заслужава лошото. Сигурно и аз не съм го осъзнавал това. Но е много гнусно да виждаш, как някой те погребва. Давам си сметка как ценностната ни система се измества, как е почти унищожена.
- А сега какво искаш?
- Искам да направя една голяма изложба.
- С акварелите ли?
- Не, тя вече е готова. Може да я нарека “Прозорецът”, може да “Есен в Берлин”, ще видим. Искам да направя друга изложба с нови неща, които сънувам.
- Какво сънуваш?
- Нощес сънувах една козичка върху едно криво, тънко дърво. Страхотна гледка! Уникална форма, чудовищно красива! Скоро сънувах едно стадо от козлета. Да пръсна малки козички върху една ливада от бронз – това искам. Явяват ми се и едни странни форми като корени на дървета.
- Това е истинското ти връщане към живота...
- Виждам в сънищата си и една фигура – два метра висока, тя ми е готова в съзнанието и на скица дори – жертвоприношение. Задълбах се дори да чета, защо са убивали животни за жертвоприношения. Ами, това е първият знак за милосърдие. Даваш кръв на Бога, за да оцелее племето. Уникално е! Хем отнемаш живот, хем го правиш за оцеляване. Сънувах как ще изглежда моето Жертвоприношение. Една фигура на мъж, хванал агне с двете си ръце. Жертвата и жертвоприносителят как се гледат ои в очи...Така го сънувам.
- Стана ли по-склонен да даваш прошка?
- Не, прошка не давам! Враговете ми отпадат. Това е вид прошка. На кого да дам прошка? На тези, които ми съсипаха живота, или на тези, които изгониха децата ми навън? Дори не ги мразя вече. Безразлични са ми. Това, което са направили, вече няма никакво значение. Сега искам да виждам само онези приятели, от които имам духовна нужда. И още една изложба. Това е!
----
Вежди реализира мечтата си.
Първо се родиха Конете. Сякаш носеха жаждата му да се надбягва с Живота.
После дойдоха Цветята – люляците и лалетата. Пръскаха уханието на земята. Вместо черни мисли, отчаяние и озлобление, душата му раждаше цветове – жълто, лилаво, зелено, червено. Желанието за слънце и живот отключи в него неподозирана романтика.
Натежаха и едрите Гроздове. Магнетизмът им беше невероятен.
Провокира и с Еротика. Никой не го познаваше като такъв творец.
Изложба след изложба... Не спираше.
Част от приходите дари на децата от Исул.
През деня политиката го унищожаваше, през нощта изкуството го възраждаше.
И палеше свещи на Бог. Че му даде шанс отново да бъде себе си.
Злобата го изцеждаше, Творческата енергия го изпълваше.
Беше убийствен кръговрат.
А публиката беше ненаситна. Не го питаше кога рисува. Изкупуваше мокри акварелите му. Галериите оставаха празни още в първите вечери след премиерите.
Но пак беше недоволен.
Страхът от неизвестното прозираше в тъжните му очи.
Ателието с бронза стоеше пусто. Леярната – студена. Минаваше покрай тях и сърцето му се свиваше. Мисълта, че може да се наложи да не пипа никога повече бронз и камък, че може да не извае никога поне една малка пластика, го ужасяваше. Инстинктът му крещеше, навиците бушуваха в душата му, пръстите го сърбяха, сънищата не му даваха покой, беше нервен, докачлив, дни и вечери минаваха в радости и ядове.
Изгаряше...
Страхът го влудяваше...
Докато един ден преди не чу от лекарите най-чаканата вест. Излекуван е напълно! И най-важното - може отново да работи с бронз. Може да диша прахта на ателието. Може да се върне към скулптурата. Може да запали леярната.
Господи, това искаше!
Когато отвори отново вратата на ателието беше истинското му Завръщане. Макар и през маската уханието на каменната прах го изпълни. Сякаш бе най-сладката цигара. Завърна се там, където от години са само Той и Бог. И Никой друг. Там, където прави сделките си с Всевишния, от които се раждат божествените скулптури.
И започна да прекарва нощите си в ателието.
Жаден, непокорен и покорен.
Осем месеца!
През деня в парламента. Битки, скандали, обиди, препирни...
През нощта всичко изтича през длетото. Бог му пращаше енергията си.
Така се родиха 27 скулптури и 50 черно-бели ескизи към всяка скулптура.
Болка и радост, любов и мъка, изригване и стаяване..
Сезар и Бетовен, Войнът и Главите.
Великолепни. Смайващи с философията си.
Когато ги видя – остана доволен от себе си.
Беше се завърнал наистина.
Беше се завърнал към занаята, който беше неговият Живот, който му даде Името и Славата.
Занаятът, който беше неговото Аз.
Беше победил! Злобата. Завистта. Болестта.
И в крайчеца на тъжните му очи се роди Усмивката.
Това беше истинският Вежди.
Отърсил се от всичко. Надживял всичко.
Спасил душата си.
Обичаният. И обичащият.
Реши да посвети Завръщането си на Снежа.
Защото без нея нямаше да има Завръщане.
Защото, когато преди две години тя трябваше да избира между болната си дъщеря в София и болния си съпруг в Германия, Снежа избра съпруга. Сигурно и до днес майчиното й сърце кърви от мъка. Вежди знае това.
Знае, че без Снежа нямаше да има и нощите в ателието, в които изкуството се раждаше
И ѝ направи най-големият подарък, за който мечтае всяка жена. Сложи я на пиедестал. Пред всички. Пред цар и президент. И ѝ се поклони.
А тя пък толкова се притесни, че не посмя да застане ребром до него.
Тя, която споделя по цял свят славата с него, сега се изправи на крачка зад мъжа си.
Беше удивителна сцена.
В залата имаше толкова много обич, толкова греещи очи и положителна емоция, колкото само Вежди може да предизвика...
От днес остава празнотата.
Болката.
И мисълта - пътят в изкуството не свършва със смъртта...
В ателието... което ще остане празно
