113135 | 28 юни 2015 | 13:31

Самоходната минохвъргачка калибър 120 мм е българско производство

Преди да постъпя на работа във военния научно-технически институт, служих като танкист в Симитли и Горна баня. Службата на танкиста е може би най-тежката в армията. Който е бил във войската, ще ме разбере. В Симитли бях заместник-командир по техническата част на танковата рота към мотострелковия полк. Отделно в града имаше и танков полк. Веднъж дивизията ни вдигна по тревога. Учебните машини бяха на полигона „Бетоловото“ край Банско. Наредиха ми да заведа колона от около 30 танка през Предела до района на Благоевград. Минахме Разлог и стигнахме Предела. Аз водех колоната с първия танк. По едно време стигнахме до един мост. Карахме бавно и внимателно. Но точно когато бяхме по средата на моста, той се срути. Аз и командирът на танка бяхме на куполата, стояхме изправени, показвахме се до кръста през двата люка. Танкът полетя надолу. Аз ударих командира на танка да се скрие вътре.

Паднахме в пропастта

Оръдието мина на сантиметри от скалите. Ако ги бяхме закачили, вътре откатът щеше да ни размаже. Танкът падна в пропастта. Излязохме живи и здрави. Механик-водачът обаче получи стрес. Близо 15 минути не можеше да говори. Вързахме падналата машина за три танка. Изкатерих се на висок бор и отгоре давах указания. Най-интересното е, че като извлякохме падналия танк, той запали. Нищо му нямаше.

На полигона „Бетоловото“ стояхме по цял месец - провеждахме кормуване и стрелби. А тъкмо се бе родила дъщеря ми и още не бях я виждал. Обадих се от пощата в София и жената ми каза, че бият на бебето инжекции. Притесних се. Това бе през 1965 г., тогава се случи и много люта зима. Отидох при ротния и му казах, че тръгвам пеша за Симитли, за да хвана влака за София. А той: „Ти си луд, сам и пеша, как ще минеш нощта през Предела. Има зверове.“ Отговорих му, че нищо не може да ме спре, искам да видя бебето. А трябваше да извървя 30 км пеша през планината, сняг почти до кръста, и то през нощта. Ротният ми даде още два пълнителя за пистолета с думите: „Ето, за всеки случай, да имаш още патрони. В гората има мечки, вълци. Гърми през половин час, за да ги плашиш.“ Тръгнах и вървях цяла нощ. Интересното е, че не срещнах ни животно, ни човек. Успях да хвана влака. Слязох на Захарна фабрика, жената с бебето лежеше в Трета градска болница. Стигнах до болницата, а пазачът отвън не ме пуска: „Не може, има ден за свиждане, ще дойдеш тогава.“ А аз - лейтенант, с униформа. Кипнах и му викам: „Въобще не можеш да ме спреш, само се направи, че не си ме видял.“ Така и стана.
Успях да видя дъщеря си.

Когато работех в научния институт, ходехме на армейския полигон в гр. Лвов, Западна Украйна. Тогава полигонът бе към Прикарпатския военен окръг на Съветската армия. Там наблюдавахме модернизиран танк Т-55АМ2. Показваха ни как действа, как стреля. Този тип танк бе оборудван с чешка система за управление на огъня „Кладиво“, каквато по-късно бе монтирана и на нашите танкове Т-72. Тя е добра, много е точна, но ако снаряд удари купола на танк, блокира и не може да действа. Докато руската система „Вълна“ бе по-груба, но безотказна, с нея нямаше такива проблеми. Научният институт бе единственото място, където се събираше цялата секретна информация за въоръжението на западните армии. Имахме спрециален отдел „Информация“, където се превеждаше всичко. Западните танкове като „Ейбрамс“, „Леопард“, М-60 на турската армия и израелските „Меркава“ имаха много добри параметри и бяха на световно равнище. Но не бяха по-добри от руските Т-72. Българската армия разполагаше общо с около 2500 танка, ако не ме лъже паметта, от всички марки. Нашият институт постигна много добри резултати в научната дейност и благодарение на сътрудничеството ни с такива изтъкнати учени и специалисти като акад. Стефан Воденичаров, Николай Дишовски и проф. Ставри Ставрев.

Между другото и военноремонтната ни промишленост бе силно развита, притежаваше големи мощности. Веднъж след 10 ноември у нас пристигна турска военна делегация. Искаха да им ремонтираме руските БТР. Турската армия имаше доста на въоръжение от тях. С тях воюваше срещу кюрдите. А България имаше капацитет за ремонт на тези машини. Поръчката бе много изгодна, защото турците предлагаха доста добро заплащане. Отговорите от наша страна бяха от рода на „ще видим“, „ще обмислим“ и т.н., но нищо конкретно. Никой не поемаше отговорност и в крайна сметка сделката се провали.

Още преди промените на 10 ноември военният научен институт конструира 120-мм самоходна минохвъргачка „Тунджа“. Показахме я на Тодор Живков и цялото Политбюро. Идваха да я гледат и много чуждестранни делегации.

Иранците поискаха да купят

20 минохвъргачки, но имахме само два броя опитни образци. Не се пазаряха за цената, предлагаха пет пъти повече пари за бройка. Тази минохвъргачка изпитвахме на армейския полигон „Тюлбето“ край Казанлък. Там при скоростна стрелба отчитахме колко изстрела ще направи за кратко време. Сега „Тунджа“ е на въоръжение в армията ни. Производството й бе усвоено от завод „Бета“ в Червен бряг. Това е страшно оръжие. Там, където падне мината, нищо не оцелява. Присъствах на експерименталните стрелби, след изстрела мината вие във въздуха и те побиват тръпки. Вцепеняваш се от ужас. Имаш чувството, че ще се стовари върху главата ти. Когато стреляхме, още при излитането на мината едно врабче падна опечено.

Преди да защитя научната си дисертация през 1980 г., отидох в бронетанковата академия на руската армия в Москва за консултация. Там професор Кос, той имаше сръбски произход, ме запозна с разработки в областта на танкостроенето, за които у нас се получи информация чак след 10 години. Бяхме двамата с ген. Бъчваров. Руснаците ни закараха в техния военен институт в Ленинград. Там ни обясниха, че разработват танк по принципно нова технология, който ще може да отклонява изстреляните срещу него снаряди с топлинни и самонасочващи се глави. Не ни показаха прототипа, защото

беше строго секретен

Но преполагам, че ни говореха за най-новия им танк „Армата“, който сега показаха на парада на 9 май на Червения площад. Още тогава руснаците бяха направили и защита на танка срещу кумулативни снаряди, която предпазва корпуса, куполата и веригите. Израелските танкове също имаха такава защита.

След 10 ноември работих в БАН. Веднъж присъствах на среща в министерството. Бе пристигнала американска филмова компания, водеше я българин. Възнамеряваха да купят танкове Т-34 за филм, който снимат в САЩ. А ние тъкмо бяхме започнали да ги режем, което е много скъпо. Разходите за нарязване на един танк са десетки хиляди левове. Американците ни предложиха да купят 250 танка. Казаха ни: „Вие ги закарайте до Бургас, оттам е наша грижа да ги транспортираме до Америка.“ Те бяха готови да броят по 20 000 долара за танк. Нашите обаче се полакомиха, поискаха по

100 000 долара и американците се отказаха. Българинът, който ги придружаваше, после ни обясни, че те могат да си ги купят много по-евтино от бившите съветски републики, но там се водеха войни и бе опасно. Затова се насочили към нас, защото имахме много Т-34.

От 2002 до 2006 г. работих в националната автомобилна компания „Намко-България“. Акционерното дружество бе учредено през 1991 г. България участваше в него чрез Министерството на отбраната и по-точно чрез военноремонтните завлоди „Терем“, с 49%. Чуждестранното участие бе на компании от Люксембург, Германия и Гърция. „Намко-България“ трябваше да произвежда автомобили, селскостопанска техника, промишлени и потребителски стоки. Плановете предвиждаха през 1996 г. да бъдат произведени 1250 автомобила, 1997 г. - 6000 бройки, 1998 г. - 7250 бройки, 1999 г. - 8000 бройки, 2000 г. - 10 000 бройки. Искам да поясня, че става дума за специализирани автомобили като линейки, лекотоварни, фургони, работилници и т.н. Но от цялата тази мащабна програма бяха произведени от всички типове около 30 бройки. От Министерството на отбраната се отказаха от участие и компанията се разпадна. Не обясниха защо. Просто казаха, че ще има внос. А можехме да имаме българско производство на лекотоварни и специални автомобили. Аз бях началник на конструктивния отдел. Документацията и производствените мощности бяха подготвени. Германският представител на немската фирма от Мюнхен ни даваше много умни съвети човекът. Той ни обясняваше: „Не можете да конкурирате западните марки. Но

можете да правите линейки

защото никоя голяма автомобилна компания не иска да ги произвежда, и въобще специални автомобили, защото това са малки количества и за големите компании не е изгодно. Това е вашата, българската ниша.“ Немците ни предоставиха много проста и евтина технология за изработка на части от купето. Предвиждаше се автомобилите „Намкопони“ да бъдат с двигател на „Форд“. Изпитан и доказан двигател, произвеждаше се в световен мащаб в стотици хиляди бройки, нямаше да има проблем с частите и т.н. Но ето как заради недалновидно мислене страната ни пак загуби. Сега щяхме да имаме евтини български линейки, а не да ги внасяме скъпо.