23696 | 7 апр. 2015 | 08:37

Иранският външен министър е политическият герой на месеца

Безспорно иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф е сред политическите герои на месеца, а може би и на годината. Причината е постигнатата със Запада ядрена сделка, която вади Иран от международна изолация и му позволява да развива атомна енергетика. Нещо повече - договорките превръщат страната в ключов фактор в Близкия изток, с който ще трябва да се съобразява не само вечният враг Израел, но и глобалните играчи САЩ и Русия.

Дългогодишен дипломат, противник на ястребите в Техеран и тънък познавач на САЩ, Зариф успя да затопли отношенията със Запада. Нищо изненадващо - потенциалът на иранския министър е забелязан още през 2007 г. от бившия американски държавен секретар Хенри Кисинджър. Тогава той подарява на иранеца копие от книгата си „Дипломацията“ с посвещението „На Зариф, моя уважаван враг“.

Преди повече от десетилетие президентът на САЩ Джордж Буш-младши нарече Иран най-голям враг на Запада и го подреди заедно с КНДР и Ирак в „оста на злото“. Обвиненията бяха в подкрепа за тероризма и опити за създаване на оръжия за масово поразяване. Подозренията и обвиненията на Вашингтон за тайна ядрена програма на Иран не бяха потвърдени. Напротив, изтекли наскоро секретни данни на израелското разузнаване Мосад показват, че Техеран не е готов да обогатява уран до нива, необходими за ядрено оръжие. Въпреки това САЩ и Западът хванаха Техеран в клещите на жестоки икономически санкции.

Иран на свой ред не пропускаше да налее масло в огъня. Най-големият критик на „Големия сатана“ - САЩ, и на „Малкия сатана“ - Израел, бе президентът от 2005 до 2013 г. Махмуд Ахмадинеджад. Той съвсем откровено заплашваше да изтрие еврейската държава от лицето на Земята и това се съчетава с подозренията за подготовка за производство на необходимия инструмент - атомното оръжие.

Разведряването

Войнствената реторика в съчетание със санкциите очаквано вкара отношенията със Запада в задънена улица. Но икономиката на Иран през първата половина на 2013 г. бе на път да се срине. Тогава с обещание за растеж на сцената се появи Хасан Рухани, духовник и приближен на управляващите аятоласи, който с лекота спечели президентските избори още на първия тур. Именно Рухани посочи за външен министър ветерана в дипломацията Мохамад Джавад Зариф. Още тогава чужди медии прогнозираха, че назначението е знак за промяна в позицията на Иран спрямо Запада.

Неслучайно първото послание на новия външнополитически шеф беше към еврейското лоби в САЩ: „Иран не отрича холокоста. Този, който го правеше (Ахмадинеджад - б.а.), вече го няма.“ Наричан „министър „Маслинова клонка“, Зариф е тънък познавач на американския политически елит. Роден е на 7 януари 1955 г. в консервативно семейство на духовници в Техеран. Получава средното си образование в частното религиозно училище „Алави“ в иранската столица. Родителите му успели да го опазят от влиянието на „упадъчната“ преса, телевизия и радио, така младият Зариф израснал с книгите на Али Шариати, смятан покрай аятолах Хомейни за идеолог на ислямската революция от 1979 г.

Човек с късмет

Зариф има късмет - две години преди революцията и влошаването на отношенията с Вашингтон бъдещият ръководител на дипломацията заминава за САЩ. Там учи в частен колеж в Сан Франциско. Продължава в държавния университет в града и получава магистърска степен по международни отношения, последвана от докторат по международно право в Денвър. Впоследствие се озовава в Ню Йорк, запознава се с бъдещата си съпруга, с която имат син и дъщеря. И двете деца са родени в Америка, имат американско гражданство.

Изпитание със заложници

Разказва, че попаднал в дипломацията случайно. Властите на Ислямската република започват да използват „американеца“ Зариф за дипломатически задачи още през 1982 г., когато младият дипломат води преговори за освобождаването на американски заложници, заловени от проирански бунтовници в Ливан. За малко да бъде набеден за предател - заложниците са освободени, но САЩ не изпълняват иранските условия, което поставя Зариф в деликатна сигуация. Кандидатства за работа в иранската делегация в ООН и заради отличния английски и познанията си за САЩ е назначен. През 1987 г. блестящо организира визита на тогавашния ирански президент Али Хаменей в Ню Йорк и така печели доверието му. Оттогава за Зариф казват, че е единственият човек на света, който редовно се среща както с държавния секретар на САЩ Кери, така и с Хаменей, вече върховен лидер на Иран. Постепенно се издига по дипломатическата стълбица и на 37 години е външен зам.-министър на Иран. Вече професор в Техеранския университет, от 2002 г. става представител на родината си в ООН.

В ООН Зариф изиграва важна роля в т.нар. Голяма сделка, план за разрешаване на проблемите със САЩ, включил многобройни срещи с тогавашните сенатори - настоящия вицепрезидент Джо Байдън и бившия министър на отбраната Чък Хейгъл. Мекият похват на иранеца - за разлика от непреклонността на ястребите в Техеран - печели доверието на американците. Казват, че след американското нахлуване в Афганистан Зариф е оказал голяма услуга на САЩ, изигравайки ключова роля във формирането на афганистанско правителство, настроено умерено спрямо янките. „Само благодарение на неговите усилия враждуващите афгански племена се договориха за създаването на кабинета на Карзай, без Зариф това изобщо нямаше да стане“, пише американският дипломат Джеймс Доббинс.

„Живях в продължение на 30 години в САЩ, но винаги съм пазил в сърцето си иранската култура и ценности. На Запад винаги съм се чувствал странно и не на място“, споделя неотдавна Зариф. За кратко той изчезва от политическата сцена, за да се завърне през 2013 г. като външен министър на Иран. В тежък за страната момент получава трудната задача да започне нормализиране на връзките със света и най-вече с Вашингтон.

Само 100 дни след поемането на поста новият шеф на иранската дипломация успява да засенчи провалите от епохата на Ахмадинеджад и се радва на подкрепата не само на привърженици, но и на противници на режима на Рухани. Датата е 23 ноември 2013 г., когато Зариф заедно с колегите си от преговарящата за иранската ядрена програма шесторка (Германия, Великобритания, Русия, САЩ, Китай и Франция) успява да постигне предварително споразумение за сваляне на западните санкции.

Пробивът

Шеметният и бързо постигнат успех на Мохамад Джавад Зариф го превръща в най-популярния политик в новата история на Иран. Страницата му във Фейсбук моментално е харесана от 700 000 души, а в Туитър има 87 000 последователи. Популярността не го замайва и продължава с пълна сила да преследва основната си цел - отмяна на санкциите и признание от Запада на мирния характер на иранската ядрена програма. Пробивът бе постигнат на 2 април т.г., когато Техеран и шесторката сключиха дългоочакваната сделка след маратонски преговори в Лозана.
Ден след сделката министърът бе посрещнат на летището в иранската столица от множество граждани с възгласи „Да живее Зариф!“.

Така или иначе днес сондажите на общественото мнение в САЩ дори не включват Иран в тройката на „главните врагове на САЩ“. А само преди 3 години 32% от американците обявяваха Иран за основен противник на страната си, като по този показател Ислямската република изпреварваше дори Северна Корея.

При шаха Иран бе светска държава

Тази година се навършват 36 години от ислямската революция в Иран и свалянето на последния шах Мохамад Реза Пахлави (1919-1980) от власт. Защитник на светския режим, Пахлави е смятан от бедните слоеве на населението за диктатор и марионетка на Вашингтон. Преди детронирането си шахът е приятел на България и на Тодор Живков, няколко пъти е идвал у нас в знак на отлични отношения. Според запознати Живков помагал на монарха за желания от него преход към планова икономика.

Бунтът, организиран от мюсюлманското духовенство, не носи на Иран жадуваната демокрация след победата на революцията през 1979 г. Привържениците на новия върховен лидер аятолах Рухола Хомейни брутално ликвидират поддръжниците на шаха, избягал в изгнание в САЩ, и полагат началото на строг ислямски обществен ред. Режимът държи шиитската държава в строга хватка. Мерките на Запада обаче принудиха наследника на Хомейни Али Хаменей да обмисли прекратяване на
изолацията. 

България е сред първите, които официално признават Ислямска република Иран. Икономическите отношения между двете страни преживяват подем след 1988 г., когато нивото на стокообмена достига близо 800 милиона долара. Днес България изнася за Иран фосфатни торове, цигари и ечемик. Иран внася у нас азотни торове, грозде, нерафинирана мед. За 2014 г. стокообменът се е увеличил тройно в сравнение с година по-рано до 150 млн. долара.

Армията на Техеран е сред най-мощните в региона

Заплахите на най-яростния противник на Ислямската република - Израел, и стремежът му към все по-съвременни военни технологии карат Техеран непрестанно да се превъоръжава и да поддържа силна войска. Тя наброява 545 000 души и 350 000 резервисти, с годишен бюджет от 6,2 млрд. долара.

Сухопътните сили имат над 1600 основни бойни танка. Мнозинството са съветски, главно Т-72. Мощният флот се състои от три подводници, четири фрегати, пет корвети, десет десантни кораба, десет ракетни и 52 патрулни катера. Иранските ВВС са съставени от 30 изтребителя МиГ-29 и 25 Ф-4.

Ядрото на военната мощ е корпусът „Стражите на Ислямската революция“. В него влиза най-опасната част от иранските сили - ракетните войски. Техеран се хвали, че има ракети с обсег 2500-3000 км, което стряска Запада.

След революцията от 1979 г. армията е слаба, Саддам Хюсеин се възползва от това и изненадващо нахлува в иранската провинция Хузестан. Пресича граничната река Шат-ел-Араб и удря с огромна мощ иранската отбрана. Причината е, че и двата бряга на най-голямата река в Близкия изток са богати на петрол и Ирак ги иска за себе си.

Военният конфликт с Ирак (1980-1988) е един от най-мащабните след Втората световна война. Планът на Саддам за бърза победа обаче се проваля. Въпреки загубата на стотици танкове и десетки самолети само година след началото на военните действия инициативата минава към Техеран, който дори отрязва достъпа на Ирак до Персийския залив. В крайна сметка никой не печели войната, загубите от нея се оценяват на милиарди долари, а броят на убитите е над един милион.