20851 | 15 май 2025 | 13:30
Президентът Радев направи изумително безразсъден ход.
С предложението си за национален референдум с въпрос дали България да приеме еврото от 1 януари 2026 година той вече е виден представител на BG-популизма, а в бъдеще – може би една восъчна фигура от увеселително риалити селище, тип „Исторически парк“. Може би.
Прогнозата не изглежда пресилена, ако огледаме поставения от него въпрос от различни ъгли.
Първо, от гледна точка на времето. Ако Народното събрание бе гласувало предложението му, то най-вероятно щеше да бъде отхвърлено. Решението на НС пък щеше да бъде оспорено пред Конституционния съд, което струва време и Брюксел вероятно щеше да ни сложи отново в графата „друг път“.
Мнозина казват: така щяхме да изпуснем възможността да се присъединим към еврозоната от началото на 2026-а. Това е вярно. Но се пропуска и друго: какъв щеше да е смисълът гражданите да бъдат питани дали искат да приемем еврото от 1 януари 2026, след като историческият прозорец щеше да стои плътно затворен? Смисълът щеше да е нула.
Ами ако парламентът беше пуснал референдума? За организацията му трябват време, милиони, човешка енергия. Ами ако мнозинството каже „да, искаме еврото от 1 януари 2026 година“ и допитването се окаже успешно? Кой щеше да носи отговорност, ако гражданите искаха евро от 1 януари, а президентът с неговото искане бе затрил тази възможност?
Описаните сценарии са груба хипотеза, но доказват едно: Радев направи предложението, за да бъде отхвърлено.
Лошата новина за него е, че това направи Киселова и време да се разтакава процедурата вероятно няма да има, въпреки че опитите очевидно продължават.
Второ, и от правна гледна точка въпросът на Радев е силно уязвим.
Помним, че почвата за национално допитване по въпроса за еврото направиха от „Възраждане“, като дори бяха събрали над 400 000 подписа за неговото провеждане. Парламентът обаче отхвърли искането, а партията сезира Конституционния съд.
Трикът на "Възраждане", който не мина
Да припомним каква бе хватката тогава.
„Възраждане“ се опита да „финтира“ закона, според който не може да има допитване по ратифициран от България договор, като включи във въпроса си срок – въвеждането на еврото да се отложело до 2043 година.
Почти на принципа копи-пейст президентът предприема същия акт, като „до 2043“ е заменено с „от 2026“.
Но Конституционният съд вече се произнесе като каза: „Чрез Договора за присъединяване – надлежно ратифициран от Народното събрание, България е поела валидно задължение за участие в паричния съюз. Изграждането на паричен съюз в рамките на Европейския съюз е подчинено не на определянето на конкретни дати за държавите членки с дерогация, а на изпълнението от тях на критерии, установени в първичното право на Съюза, което държавите членки чрез подписаните от тях договори са приели доброволно да изпълняват. (...) Преценката за момента, когато държава членка с дерогация е готова да приеме еврото, т.е. изпълнила е конвергентните критерии, установени в член 140, §1 ДФЕС, се извършва не едностранно от националния парламент на държавата членка, а от Съвета на Европейския съюз, по предложение на Комисията, след консултация с Европейския парламент, след обсъждане в Европейския съвет и след препоръка, отправена от квалифицирано мнозинство от членовете на Съвета, представляващи държавите членки, чиято парична единица е еврото.“
И така нататък до заключението, че питането е противоконституционно.
Когато питаха „Възраждане“, практика на КС нямаше и е добре, че сезираха КС. Но когато пита президентът, практика има и единственият възможен извод е, че това е умишлена провокация към основния закон и към институциите на държавата.
Парламентът и КС не би трябвало да се произнасят по хиляда пъти за едно и също. Няма (с)мисъл.
Трето, какви са все пак аргументите.
От президентската институция (и Радев, и Йотова) казват, че трябвало да има дискусия. Трябвало е, да. Какво пречеше на президентската институция да бъде инициатор на дебати, на обществени обсъждания по тази тема? Какво пречеше водещата политическа фигура в държавата да „вдигне“ темата за еврото досега, да я изведе напред в публичната дискусия, да я постави на фокус, така че българските граждани да бъдат добре информирани, а не хора, подплашени от конспиративни теории, слухове и преувеличени рискове.
Да повторим – какво пречеше?!
Очакването, че няма да покрием критериите и положителен конвергентен доклад е невъзможен?
Има и други, по-важни въпроси. Например - защо все пак референдум?
Референдумът на Слави и новият български популизъм
Паралелите между днешното предложение на Радев и юмрука, с който вдигна масите през лятото на 2020, са логични.
Реално обаче политическите процеси, чиято кулминация наблюдаваме днес, започнаха по-рано. Започнаха през 2016 година, когато на вот „две в едно“ гласувахме по въпросите за национален референдум на Слави Трифонов и за президент. В резултат се вдигна протестна/наказателна за статуквото и за ГЕРБ вълна, Радев стана президент, а Слави Трифонов – политическа звезда, който основа по-късно партията ИТН.
Нерядко в историята референдумите са били инструмент в ръцете на популистите.
Така се случи и сега. Донякъде и като ехо от световните процеси, но референдумът на Слави роди новия български популизъм.
Популизмът вдигна успешно юмрука на Радев, той го преизбра, той „раздроби“ парламента до девет политически формации. Реториката на някои от тях е под нивото и на социалните мрежи.
Да уточним - основания за протестен вот през референдума на Слави имаше. Причини за вълната през лятото на 2020 – също. Няма ги обаче резултатите.
С днешна дата изводът е тъжен: протестната вълна през 2016-а започна с референдум, за да се влее в статуквото
Резултатите ги няма и след продължителна служебна власт, назначена от президента Радев. А имаше очакване, че той е юнакът, който е способен да отреже главите на ламята. Очакване, което все повече избледнява.
Възможен ли е римейк на приказката за юнака Радев?
Виртуалното лидерство на Слави Трифонов губи въздействие.
„Възраждане“ и Костадин Костадинов имат лимит най-вече заради радикалните действия от страна на нейни привърженици, които не лекуват, а създават страхове.
Лидерите на „Меч“ и „Величие“ са само малки юначета, които уплътняват суматохата на политическата сцена.
Къде е големият юнак на онеправданите, на различно мислещите, на жертвите на българския преход, на олигархията, на Брюксел?
Може ли това да бъде Радев?
Ако най-после реши да стъпи на партийния терен (да подчертаем – ако), за Радев наистина остана само нишата на новия популизъм, който се отличава с национализъм, евроскептицизъм, проруски нагласи при партия "Възраждане". Това е резултатът от предложението му за националния референдум.
След юмрука през 2020 година той можеше да направи партия, която да произведе политическо чудо като царя, като Бойко. Не го направи.
Можеше да поведе успешен проект, когато силите на Промяната поеха надолу по политическата стълба. Не го поведе.
Можеше да се опита да вдигне вълна тогава, когато му отнеха конституционните правомощия. Когато все по-малко българи отиваха до урните. Не се опита. Предпочете да гледа отстрани, да критикува и да поучава.
И стартът на движение „Трети март“ си остана там, край Рожен. От него не излезе партия и угасна.
Радев имаше много шансове дотук, но ги пропусна. В резултат на това се увеличиха разочарованите от липсата на реални действия. Един истински юнак не може да е смел само на думи.
Сега остана Радев да излезе на терен, където вече играят „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“. Съмнително е, че ще му връчат капитанската лента.
Все пак той има още един шанс да направи ново начало на политическата си кариера – през създаването на голяма криза, която да преобърне пластове, нагласи, институции.
Той или трябва да направи партия, преди да изтече мандатът му, или да се стигне до хаос и до опит хаосът да бъде подреден с референдум. За Велико народно събрание например, с което един десетгодишен цикъл ще бъде затворен. За съжаление, позитивните и негативни резултати от подобен акт, провокиран от пореден псевдоюнак засега изглеждат на кантар.
Затова кризата с еврото трябва да бъде овладяна. Разумните са на ход.
Мобилна верси
RSS
