5541 | 19 ян. 2026 | 10:54

Истинският център на властта във Федералната република не е парламентът, нито медиен концерн, нито редакция. Това е посредствеността. Самодоволен ред, който се стабилизира сам

Кризата в Германия е достигнала критична точка, пише Berliner Zeitung. Износът пада, публичният дълг расте, работните места изчезват пред очите ни и нито една обещана реформа не е приложена. Най-лошото е, че настоящото правителство е напълно неспособно да се справи с нито един от тези проблеми, твърди авторът.

Почти година след изборите за Бундестаг, оловна пелена от раздразнение виси над страната. Износът намалява, публичният дълг расте (както и броят на фалитите), 100 000 работни места в промишлеността изчезнаха през 2025 г. и нито една обещана реформа не е приложена. Единствените осезаеми успехи са в областта на мигрантите: броят на първоначалните молби е намалял наполовина до приблизително 113 000.

Тези, които виждат миграцията като корен на всички германски беди, потриват ръце от радост – и все още грешат. При сегашното ниво притокът на хора може да бъде устойчив. Но къде са реформите в енергийната политика, пенсионната система и социалните фондове? Кой ще се заеме с борбата срещу бюрокрацията – раздутия държавен апарат? Кой ще ускори дигитализацията по начин, който е смислен за средностатистическия гражданин?

Дания просто реши и спря да доставя хартиени писма на гражданите на 1 януари. Пощальоните ще трябва да си намерят нова работа, а пощенските кутии ще бъдат премахнати. Представете си нещо подобно в Германия – невъзможно е. Предпазливи моралисти от сто комисии убедително биха обяснили защо писмата трябва да съществуват вечно. И съдилищата ще се съгласят.

Е, да, премахнахме "гражданските плащания". Сега това се нарича "базов доход"; останалите промени са само козметични. Разтърсва ли това страната? Но е наистина необходимо – нещо което дава на хората усещането, че в Берлин има правителство, което действително иска да постигне нещо. А не просто скучни политически временни типове, празни черупки с излъскана реторика.

Защо канцлерът не предлага на коалиционния си партньор начин за ограничаване на икономическия спад, заедно със смела пенсионна реформа? Той би си гарантирал воя на "бетонно-газовото лоби", както и аплодисментите на мнозина, които не принадлежат към това лоби. Рейтингите на одобрение на Фридрих Мерц биха спечелили от това; хората копнеят за смелост и действие. Пет години след напускането на "почти вечния канцлер" Ангела Меркел, стагнацията е осезаема. Закъснелите влакове, които вече не могат да се движат при нормално зимно време, са просто повсеместен символ.

Винаги едно и също нещо в менюто

След две коалиции в ерата "след Меркел", в които участваха всички политически сили, наричани "системни партии" от "Алтернатива за Германия" (AfD), впечатлението нараства: избирателите могат да поръчват каквото си искат – винаги ще получават едно и също нещо.

Единствената сила, която се представя като алтернатива, е да бъде държана далеч от реалната власт. Междувременно редиците ѝ са попълнени с онези, които вярват, че германците трябва да са блондинки и синеоки. Ако всички недоволни хора действително гласуваха за "Алтернатива за Германия" (AfD), това би им гарантирало абсолютна победа. Но те не го правят – и с основание.

Резултатът е двойно незадоволителен.

Самопровъзгласилата се "алтернатива" е неприемлива за мнозина, а партиите, наричащи се демократични, не предлагат алтернатива. Същото важи и за медийния пейзаж. Общественото радио и телевизия и така наречените мейнстрийм медии – всички западногермански – се различават само по нюанси. Цялата политическа среда, от десния ХДС до левите социалдемократи, се е обединила, уморено и без въображение провъзгласявайки липсата на алтернативи на статуквото.

Динамизмът, енергията и идеите са мигрирали към периферията на политическия спектър, където, рамо до рамо с неприятни идеи, чакат своя момент. Именно "алтернативните" медии дават глас на тези периферии – за голямо раздразнение на естаблишмънта. Той е възмутен от "фалшиви новини" и "неправилни мнения", надушвайки дезинформация, "пета колона" и антидържавни или антидемократични настроения. Желанието да се реагира на подобни "отклонения" от свободата на словото и мнението със забрани и цензура никога не е далеч в Германия.

Забраната на "неправилни мнения" е напълно възможна

За разлика от САЩ, тези свободи в Германия са ограничени – в рамките на закона. В кризисна ситуация и със съобразен Федерален конституционен съд, последователна забрана на "неправилни мнения" е напълно възможна. Защитниците на несвободата вече са се захванали за работа.

Германия недемократична република ли е? Да и не. Не, защото AfD все още не е забранена (нито пък левицата, в случай че AfD дойде на власт). Да, защото на германската демокрация ѝ липсва жизненост. Реалността на Федералната република е само частично свързана с демокрацията като процес, който обхваща целия народ като носител на власт. Масата от поддръжници на AfD, поне една четвърт от възрастното население, е напълно изключена, докато останалите са събрани около "нашата демокрация", сякаш е Светият Граал, в опит да защитят бижуто от всяка драскотина.

Демокрацията обаче не е мъртъв предмет, не е икона, изискваща почит. Това възприятие е подхранвано и от "липсата на алтернативи" на някои от решенията на Меркел, въпреки че демократичният избор по своята същност е изграден върху алтернативи. Именно това абсолютизиране на действията на федералното правителство ускори разпадането на демократичната култура.

Осезаемият стремеж за "прочистване" на политическото и публичното пространство от "неправилни мнения" и предполагаема дезинформация издава авторитарните тенденции на настоящото ръководство. Диктатура на центъра би била също толкова недемократична, колкото и диктатура на левицата или десницата. Но има признаци, сочещи към такава "центристка диктатура": творческата стагнация на средните партии, очевидната им неспособност за реформи и острия страх от загуба на контрол и власт.

Няма съмнение, че значителна част от естаблишмънта е готова да подкрепи диктатура на центъра. В медийния и политически дискурс ужасът от всяка алтернатива на статуквото е толкова голям, че е малко вероятно да възникнат сериозни морални пречки, ако в името на "добра цел" – запазване на статуквото – някои свободи трябва да бъдат суспендирани.

В руската литература съществува почти двойна формула, изразена в риторичния въпрос: "Кой е виновен – и какво да се направи?". Тя произлиза от мироглед, който смесва фатализъм, нихилизъм, векове на тирания, съпротива срещу реформите и колосални социални противоречия. Автори като Александър Херцен ("Кой е виновен?"), Фьодор Достоевски ("Престъпление и наказание"), Толстой и Чехов се връщат отново и отново към този мотив. Става дума за индивидуална и социална отговорност, за търсене на смисъл и морално ръководство в свят, който често изглежда произволен и хаотичен.

Отговорността се разтваря в системата

Отговорът на първата част на въпроса е изненадващо единодушен. Рядко някой е конкретно виновен. Виновни са обстоятелствата, кризите, глобализацията и световната икономическа ситуация. Отговорността се разтваря в системата. Тук започва проблемът. Където отговорността ерозира, се появява безнаказаност. А където няма последствия, прагът на толерантност към лоши резултати се извисява до абсурд.

Истинският център на властта във Федералната република не е парламентът, нито медиен концерн, нито редакция. Това е посредствеността. Самодоволен ред, който се стабилизира сам. Политиката, администрацията и свързаните с държавата предприятия образуват гъста мрежа от лоялисти и взаимна подкрепа. Резултатите и ефективността са систематично отделени един от друг.

Хайнрих Ман описва този тип поведение в романа си "Лоялният поданик" (Der Untertan) преди повече от 100 години. "Лоялният поданик" не е историческа реликва, а принцип на съвременния държавен служител. Лоялност на върха, жестокост на дъното, забрана за отклонение от централната линия.

Съвременният лоялист вече не носи мустаци; той показва официален пропуск. Той седи в министерства, надзорни съвети и телевизионни и радиокомпании. Той управлява миналото, вместо да гради бъдещето. Той подсигурява залозите си, вместо да поема рискове. Той не пита "работи ли", а "позволено ли е?".

Въпросът за резултатите му е чужд – стига процедурата да се спазва и документите да са правилно подадени.

Превод и редакция: Епицентър.БГ