27470 | 18 апр. 2015 | 10:02

Най-плодородната земя в Родопите пустее от години

„Последните сме! Отидем ли си ние, отива си и селото! След нас никой няма да живее в Чучур. Мишки ще се гонят из къщите, докато сградите се срутят. А после всичко ще изчезне, няма да се знае, че тук някога е имало село“, казват десетината пенсионери, живеещи в смолянското селце.

Всъщност в административните регистри като единствен жител на Чучур е записана само 68-годишната Венета Кюрланова. Останалите деветима са пенсионери, които са зарязали жилищата си в Смолян и са се завърнали по бащините домове. Заради спокойствието, а и заради възможността да скърпват изтънелия си бюджет с приходи от отглеждане на животни.

До опустелите дворове води 3-километров черен път сред гората, който никоя власт не се опитва да поддържа. Тишина е прегърнала накацалите около него каменни къщи, а счупените прозорци и студените комини издават, че там отдавна няма живот. Трудно е да повярва човек, че някога това село се е славело като Малката Добруджа заради плодородната му земя, която раждала всичко - жито, плодове, зеленчуци.

Както в десетки пусти села в България, така и в Чучур телевизорът е на особена почит - като единствен информатор какво става по света и у нас. Местните трескаво следят политиката, но дойдат ли избори, никой не гласува. И не само защото са смолянски жители и за да стигнат до секциите и урните, трябва да изминат двайсетина километра. Хората не виждат партията или човека, за когото си струва да гласуват. Защо да гласуват...

„На политиците искам да кажа да мислят повече за народа. Една част от тях не знаят защо са в парламента, виждаме ги как дремят в Народното събрание, а на трибуната са все едни и същи“, казва Величко Кехайов (68 г.). Той живее със съпругата си Фанка на края на селото и минава за запален анализатор на случващото се в държавното управление.

Двамата отглеждат двайсетина овце и кози, а с провизии ги снабдяват дъщерите им от Смолян. Семейството се прехвърлило от селото в родопския град през 1970 г., преди 11 години обаче пак се върнали.

Най-хубавата къща, която посреща пристигащите в селото, е на Бехчет Делиимамов (66 г.). Пенсионираният електротехник не се притеснява да живее в пустошта. Гледа стадо овце и казва, че животът му е спокоен и охотно разказва за миналото:

„Добре си ми е тука, детските спомени ме връщат в най-хубавите години. Докато бяхме хлапета, играхме на чилик и криеница. Тогава в селото живееха 60 души, имахме училище до четвърти клас и магазин. ТКЗС-то пропъди хората от Чучур - взеха им земята и тръгнаха да търсят работа по градовете...“

Имало едно време

богата реколта

Щедър урожай давала някога земята и хората от целия регион се стичали да купуват жито. Сега обаче нивите пустеят. Някогашните земеделци се изселили в Смолян и Рудозем – най-близките градове. Но и досега в околностите все ще се намери кой да си спомни с добро вкуса на чучурските картофи.

„Преди време хората вземаха под аренда по 10-12 дка от плодородната земя, за да сеят картофи - разказва Зара Матева (65 г.), която 24 години е била домакин на Родопския драматичен театър. - Трябваше да развиват производството и пазара. После държавата ни остави всичко да загине, сега вече е късно да се прави каквото и да било.“

Тя и съпругът й Минчо (66 г.) се преместили в Чучур преди три години, преди това живеели в смолянския квартал Райково. Сега тяхната къща е в средата на селото, справят се както могат.

Делникът

из улици без хора

„Правим списък с необходимите ни продукти и диктуваме по телефона на децата какво ни трябва - обясняват Зара и Минчо. - Те ни вземат пенсиите от Смолян, пазаруват и ни донасят каквото сме поръчали.“

„По цял ден сме на крак, имаме 20 овце и кози – казва родопчанката. - Моята пенсия е 176 лева, а на мъжа ми 158. Как да живеем с тези пари в града? Къщата тук ни е селска, но ни е спокойно и хубаво.“

В този ден, тъй като в семейството нямаше хляб, за вечеря Зара сама беше изпек ла питки. С болка споделя, че къщите наоколо са започнали да се рушат и животът в Чучур е на свършване: „Никой след нас няма да дойде в това село. Едно по едно умират селата на България и вече нищо не може да ги спаси.“

За състоянието на стария коларски път, който се вие до селото, местните се грижат сами - събират пари от пенсиите и запълват неравностите по него. Притесняват се само от камионите, които возят дървен материал - да не би да го разрушат и да ги оставят отново откъснати от света.

Личен лекар на цялото население на Чучур е д-р Здравко Матев от Смолян, чийто корен е от същото село. Наложи ли се, той пристига с личната си кола по черния път и оказва помощ на пенсионерите.

***

А единственият „законен“ жител - издръжливата баба Венета, живее сама. Тя отглежда 24 овце, за тях коси и събира сено от 12 дка поляни. Грижи се за около декар картофи и фасул, и се издържа с мизерна пенсия от 130 лв. За отоплението през зимата си кастри дърва от гората.

В началото били три къщи

Ючура - така наричали някога родопското селце, което по статистически документи има само един жител. А и сега повечето в региона го знаят с това име. То идва от „юч“, което на турски означава „три“. Толкова били къщите при създаването на селото. После името на населеното място добило съвременен български вариант, но близък до първоначалното звучене - Чучура.

„Заради плодородната земя много хора искали да завземат Ючура. Опожарявано е веднъж, а разбойници нахлували тук многократно. Местните обаче не се давали, успели да си запазят земите. Стигало се е до убийства на хайдуци, дошли да разграбят нивите им“, разказва Бехчет Делиимамов.

След реституцията много от горите и земите на хората останали на държавата - никой не ги потърсил. А и наследниците нямали достоверни документи, тъй като предците им декларирали по-малко площи, за да спестят от данъци.