10738 | 20 окт. 2026 | 14:59

Всички кандидати за народната любов говореха против някого, против нещо, против всички. Рядко се чуваха призиви за разбирателство, обединение, заедност.

Димитър Недков зарадва отново читателите си с философския си роман-утопия "Президентът и тайната на бодливатата роза", преработена и надградена версия на издадената през 2016 г книга - „Президентът“.

Главният герой е символ на идеален държавен глава, който се противопоставя на деградиращия политически модел, който е морален, независим и воден само от националния интерес.

Романът разглежда загубата на морал, вяра и чест в съвременния свят, където политиката е превърната в препитание, а обществото е разяждано от разделение.
„Президентът“ несъмнено кореспондира и опонира на „Владетелят“ на Макиавели. Книга, в която италианският мислител, без да идеализира и без да има особени морални претенции към персоната на управляващия, описва как един владетел може да завоюва и най-важното - да задържи властта, дори ако това изисква съмнителни от гледна точка на морала средства.
„Президентът“ на Димитър Недков – напротив – тръгва от императива за морала, героят е изразител на идеята, че промяната трябва да започне от качествата на водача. Много от идеите, които стоят зад него, съвпадат с публичните позиции, които Димитър Недков защитава в свои интервюта през годините: за особената предопределеност и мисия на народа ни, за страната ни, която трябва да бъде по-суверенна, по-морална и по-осъзната исторически.

И тук, както и в „Знакът на Българина“, имаме втори по-мистичен план, свързан със сакралното познание, с Ордена на Сион като пазител на всички канонични и апокрифни свидетелства за християнското учение. Не случайно още в заглавието е застъпен символът на бодливата роза - символ на съединението между дух и материя и на божествената женственост, който още подсказва, че истината и познанието се достигат чрез изпитания и страдание.

Книгата може да се схваща като критика на политическата система и опит да се формулира модел за национална идеология, каквато никога не е създавана у нас.

Премиерата се състоя снощи в салон "Перото" на НДК.

Предлагаме ви откъси от романа-утопия "Президентът и тайната на бодливата роза"

"Утопиите се раждат всмутни времена. Когато се наруши балансът между доброто и злото, хората започват да мечтоят за един нов, по-съвършен свят от съществуващия. Утопиите отдавна не са инструмент на политическите партии. Политиците престанаха да бъдат мечтатели. Превърнаха политиката в препитание, съвестта - в разменна монета, морала - в порфейл. Честта се оказа недостатък, вярата - слабост, а надеждата - илюзия", четем в първите страници на книгата, в която минало, настояще и бъдеще се преплит в завладавяща симбиоза.

... Българите опипваха незарасналите рани в историята си и търсеха обяснение за случващото се. Искаха да зна¬ят, ако той стане президент - каква позиция ще заеме по бежанския въпрос. За обикновения човек нещата в повечето случаи са или бели, или черни. Стени или отворени врати? Всякакви увъртания за евроатлантически ценности и членство в Европейския съюз не хващаха дикиш, казано на езика на друговерците. Българинът отдавна беше загубил вяра във всякакви съюзници след погромите в двете Световни войни на страната на неправилните сили.
Най-страшното обаче беше, че хората повече не вярваха на политиците. Народните избраници сътвориха и невъзможното, за да отблъснат сънародниците си. Изпълненият с дълбоки противоречия преход от тоталитаризъм към демокрация зачеркна надеждата за справедливост. Повече от два милиона млади хора отказаха да припознаят България като своя страна и се превърнаха в бежанци от родната действи¬телност. ...


... Хората притихваха. Българинът обичаше да се лута из лабиринтите на историята си. Изпитваше респект от мина¬лото си. Прекроявана и манипулирана, приемана и отхвър¬ляна, историята на българския род винаги се е превръщала в наркотик за душата на нашенеца. Възбуждаше страстите, разделяше хората, подклаждаше заблудите или разкриваше неопровержими истини - историята българска винаги при-състваше в опитите за обяснение на случващото се. Затова хората харесваха Богдан. Той не говореше като политиците с клишетата на актуалната за момента идеология.
— Всеки чужденец, стъпвал по земята ни, е оставял своя траен отпечатък — продължаваше мисълта си кандидатът за президент. — Така българите постепенно сме привикнали да живеем с другия, различния, носителя на друга вяра, култура и навици. Но винаги сме успявали да се съхраним. Както се казва, къде co кротце, къде со благо, къде co малко кютек — ние, за разлика от много други европейски народи, не сме позволили да бъдем претопени...

...Отвратени от политическата партизанщина, голяма част от замислящите се българи абдикираха от избор¬ното си право на глас. Избирателната активност трудно надхвърляше половината от гласоподавателите. Това успокояваше партиите. Гласуващите се носеха по течението на популизма и главозамайващите обещания на по-редния месия. Или водени от личния интерес за съхраняване на статуквото, гарантиращо им някоя службица и нормални за живуркане приходи. Социологическата наука беше превърнала манипулацията на обществените нагласи в доходоносен бизнес, дотиран от партийните каси, които от своя страна се пълнеха чрез източване на държавни фондове или принудително спонсориране от изнемогващия частен бизнес. Медиите, потискани от страха за оцеляване, разпродаваха територията си за клиширани политически послания и лозунги, дори и за омаскаряващите похвати на черния пиар. Политическият маркетинг изваждаше на повърхността долното бельо на опонентите. Всички кандидати за народната любов говореха против някого, против нещо, против всички. Рядко се чуваха призиви за разбирателство, обединение, заедност.
Масовите изнасилвания в германския Кьолн преляха чашата на поносимостта. Каква ирония на съдбата - в града с една от най-високите катедрали в Европа спекулиращи с името на Аллах обезумели чужденци да посегнат на християнките! Рухнаха опитите ислямът да бъде представян в съвременните разбирания като миролюбива и хуманна религия. Оказа се, че според Корана изнасилването на друговерка не е грях. „Жените според каноните на исляма определено са низши същества", започнаха да твърдят някои от тънките познавачи на мюсюлманското вероучение.
„Ами те, европейките, ходят неприлично облечени и се парфюмират", репликираха надъханите имами.
Цели пет века от историята на България подклаждаха болезнената чувствителност на българина по тази тема...

...Позицията на една уважаваща себе си държава зависи първо от степента на достойнството на нейните политици. Не смятам, че днешните политически лидери са подходящ пример за отстояването на националните интереси. Отсъствието на консенсус, гарантиращ самостоятелна национална политика, и преследването на тяснопартийни интереси ни поставя в зависимост от волята на чужди сили. Нашата външна политика е в услуга на геополитическите интереси на го¬лемите държави. Това превръща държавата ни в удобна територия за дипломатически и военни маневри. В мишена. Целта е България да се превърне в буфер на засилващите се конфликти между Изтока и Запада. Подобни територии не се нуждаят от самочувствие, от историческа памет и национално достойнство. Такава е съдбата на всички народи, които нямат собствена национална доктрина, която да гарантира единението на нацията около общи идеали за своето бъдеще. Пътят за излизане от такава ситуация е само един. Отрезвяване на политическите нрави. Подчиняване на личните интереси на националните. Образован и мислещ народ. И не на последно място - възстановяване на чувството за социална справедливост ...

Богдан вдигна ръка, за да спре аплодисментите.
— Стени по границите се вдигат лесно. После обаче минават десетилетия, докато бъдат съборени. Днешните поколения помним Берлин. В стена ли трябва да превърнем България, или в мост на разбирателство? Векове сме плащали сметките на европейските монарси. Ние ли, които повече от столетие сме заживели в мир и хармония с мюсюлманите, сега трябва сме изкупителната жертва на тънките сметки на Великите сили в Близкия изток? Въпросите за мира и войната изискват отговор точно от националните , държави. Никакви алианси и съюзи не могат да отнемат правото на една нация да решава съдбата си. Затова аз казвам: „Искаме си държавата!“. Искаме си държавата от самозабравилите се политици, поставящи себе си в услуга на чужди интереси. Искаме си държавата от пипалата на чуждоземни фондации и организации, промиващи мозъците на младите поколения и насаждащи отдавна девалвирали ценности. Искаме си държавата от чуждите агенти на влияние в българските институции. Искаме си държавата от нагажданите на историята, които пренаписват българския принос за развитието на европейската цивилизация. Искаме си държавата от тези, които двайсет и пет години, четвърт век ни заблуждават, че осъществяват преход от тоталитаризъм към демокрация...