55750 | 19 апр. 2016 | 18:38

Два месеца след края на Междусъюзническата война Фердинанд отива във Виена и казва на император Франц Йозеф: „Ние сме с вас. Друг път нямаме”. Той въобще не се е колебал на чия страна да застанем по време на Първата световна война

В четвъртък в големия салон на БАН от 18 ч. доц. Йордан Величков ще представи новата си книга „Векът на престъпните безумия: 100 години престъпни безумия на политиците”. По този повод е разгворът с него.

- Г-н Величков, издавате книгата „Векът на престъпните безумия: 100 години престъпни безумия на политиците”. Защо решихте да се занимавате с тази тема?

- Винаги съм се питал коя е причината една държава, излизаща от петвековно робство, само за тридесет години да постигне невероятен успех. България никога не е имала институции, а ги създава отведнъж, прави закони и става първа икономическа, политическа и военна сила на Балканите. След което от 1912-13 г. започва процес на постоянен упадък в продължение на 100 години.

- Защо, кой доведе България до това положение, което сме сега? С нас през първата половина на миналия век дори са се съобразявали.
От първа сила в Югоизточна Европа, от фактор, с който наистина са се съобразявали в онези години, през двете световни войни България е била може би най-ухажваната държава – ние сега сме държава на доизживяване, държава, която има затихващи функции. Ние сме били многоброен народ. Ще ви кажа само цифри - в началото на XX век ние сме 7 милиона, а гърци и румънци са по три; в момента сърбите са над 10 милиона, а гърците – над 10, албанците – над 8, заедно с Косово и т.н. Турският етнос в Република Турция са над 50 милиона, останалите са кюрди и т.н. А ние от 7 милиона колко сме останали? Под 5 000 000 българи, разбира се става дума за български етнос. Това е една печална стряскаща равносметка.

- И кой е виновен това да се случи, данните наистина са стряскащи, те са и печални?

- Основната и главната вина е на политиците! От 1912 г., на фаталният 3 ноември, когато се дава заповед да се атакува Чаталджа, когато Великите сили дават уникалния шанс държавата да се разпръсне на 171 хил. кв. км – с 1000 по-малко от Санстефанска България, с 520 км излаз на Бяло море, с два големи острова, с най-богатите полета на Балканите в Одринска Тракия и изведнъж се явява един авантюрист, безотговорен тип, един бих казал „престъпник” с намерение да възобновява Византийската империя – това е Фердинанд.

В същото време трагедията на България започва още 1903 г. Тогава поради липсата на възможност политическите партии да направят кабинет, те решават да променят конституцията като делегират правото на княза той да посочи политическата партия, която да направи кабинет, и след това се провеждат избори. Повече от очевидно е, че на този, на когото дадеш административната власт – тоест и полицейска, и военна, то той ще спечели изборите, няма как.

- Искате да кажете, че факторът, който определя бъдещия кабинет на България е лично князът? Така ли да ви разбирам?
- Разбира се, че е князът. След като той утвърди позицията си на човек, раздаващ властта и облагите, всички са зависими от него. Той иска и по-нататъшна промяна – през 1911 г. това е чл. 17, който му дава право да си подписва каквито си иска договори, международни и т.н. Това право няма нито един монарх в Европа, да не кажа и в света. От тук насетне – той си прави, каквото си иска.

В същото време това е моментът, в който се отнемат нормалните условия за израстване на политиците – те се създават чрез сблъсъци, конфронтации и т.н. Това го няма, всичко зависи от него. Оттогава до сега те са сервилни, послушни, зависещи от волята на монарха и т.н. И един парадокс – точно пред Чаталджа, когато високата порта е на колене, е най-голямата победа на българската армия. За 28 дни разгромяваме половин милионна армия и всички са във възторг – кабинетът хвърля шапки, победа! Единственият, който не е доволен, е Фердинанд.

- Причината според вас каква е, за да не е доволен царят?

- Когато премиерът Иван Евстратиев Гешов се обръща към него с думите: „Ваше Величество, нека съобщим на нашите съюзници. България е водеща”, Фердинанд забранява. И Гешов подвива опашчицата, мълчи, казал му е „край“. Все пак премиерът е избран с избори – а той мълчи. После, когато в Лондон се водят разговори – Великите сили искат мир, да приключи огнището на Балканите. Европа все още не е готова, и затова тя не иска от тук да пламне европейската война. Ние тогава изпращаме Данов, председател на парламента без никакви правомощия, той отива там и не знае какво да прави.

Последното нещо е Междусъюзническата война през 1913 г. Какво значи едно правителство да не знае, че се премества няколко хилядна армия, че се подготвя нещо. Правителството го няма! Това е безличието, това е сервилността, слугинажът на хората тогава. И ако Фердинанд има вина, тяхната вина не е по-малка. Знаем какви са последиците.

- През Първата световна война обаче нещата стават още по-страшни. Но не сте ли предубеден за Фердинанд, той едва ли има само негативна роля в българската история?
- Фердинанд никога не е работил за българските национални интереси. Това е абсолютен мит! Няма такова нещо! Българските национални интереси с тези на Фердинанд съвпадат първите 28 дни на войната, след това те се разминават. Интересите на България не са излаз на Цариград, на Мраморно море или Солун. Това са региони, които никога не са били в рамките на нашата държава, това са лично негови прищевки.

- Има ли нещо, което не сме знаели досега за него?

- Има един факт, който показвам в книгата си – става дума за 1914 г., Първата световна война е започнала. Два месеца обаче след края на Междусъюзническата война, Фердинанд отива във Виена и казва на император Франц Йозеф: „Ние сме с вас. Друг път нямаме”. Тоест, за какво колебание се говори, че той едва ли не се чудел на чия страна да се включим в Първата световна – на страната на Антантата или на Централните сили! Няма такова нещо.

Той вече е определил ориентацията на България – с Германия. Но най-впечатляващото около октомври 1914 г. е, че новоназначеният военен министър ген. Иван Фичев се среща с премиера Радославов в неговия кабинет. Премиерът му подхвърля: „Заповядайте да видите нещо”. Генералът гледа и казва – „Ама, това е военен договор с Германия. Военен съюз”. Радославов кима с глава: „Да!”. „Ама господин премиер, това ще погуби България.“ А той му отвръща: „Зная! Няма да допуснем това, изключено! Как така ние – България, ще тръгнем срещу нашите освободители – народът ще ни убие с камъни!”, казва Радославов.

- Откъде имате този факт, той не е познат на широката публика?

- Всичко това е от дневника на Васил Радославов, оттам вадя тези неща. Ето го митът за Фердинанд. След което Англия, Франция и Русия искат да се въздържим от такова действие. Месец февруари 1915 г. лично френският президент Раймон Поанкаре и външният министър Делкасе пращат специален пратеник – Орлеанският дук, който предложил на Фердинанд да напусне неутралитета, обявен от България в началото България, да влезе в Антантата и да обяви война на Турция.

- И какви гаранции са давани на България за това действие?

- Тройното съглашение или както още се нарича – Антантата, гарантирало на България да получи всичко отнето и изгубено от нея през 1913 г. , а именно: България щяла да получи Добруджа, Македония, цяла Тракия с Цариград. Според Царя този опит на Франция е безсрамие. Той не може да напуска неутралността, която е одобрена от правителството и от българския народ.“

Ето какво пише в дневника на Радославов. Но това е невероятна лъжа и лицемерие от страна на царя. Фердинанд никога не се е съобразявал с правителството, още по-малко с българския народ, който в огромната си част предпочита съюза с Антантата, а не с Централните сили (в тях са Германия, Австро-Унгария и Османската империя).

Дето се казва – всичко ще ни дадат, даже Цариград, стига да сме на страната на Антантата. Ние сме били много важен фактор, защото ако България се включи в Антантата, означава съкращаване на Първата световна война с поне две години. Това е анализ на най-големите специалисти. По този начин автоматично се откъсва от Турция, нашата армия ще й види сметката с Гърция и останалите, а Русия е можела да освободи 1 милион войници, които хвърля на западния фронт. После ние помитаме отдолу Австро-Унгария и войната е трябвало да завърши за година и половина-две. Такива са или плановете и затова България е била ключов фактор.

- Вие засягате и периода на македонизма в българската история. За него също пишете с много факти. Но като че ли не се казва цялата истина за този период?

- Този период е по-деликатен. Насаждането на македонизма е една югославска националистическа теза. С цел да може да бъде откъснато българското население от Вардарска и Егейска Македония, те го обявяват за нещо различно – че не са българи, а македонци. В процеса по насаждането на македонизма участник е и българското правителство, и то активен.

Нека отбележа, че няма друг случай в историята едно правителство да участва в денационализацията на собствения си народ – на 2 милиона българи, които са обявени за македонци. Активният процес на македонизирането продължава 20 години, от 1963 г. Обявяват го 1943 г,. и след това са избити над 30 000 души българи във Вардарска  Македония и още хиляди в Егейска. Никой не ни дава и квадратен метър за това.

- Как бихте определили този период?

Това участие е период на безумие. Такива са нашите управляващи, трябва да си го кажем. Аз цитирам един от най-големите журналисти и изследователи на Балканите Дейвид  Байндър , който казва: „Ако България се беше противопоставила 1944 - 1945 г. на македонизма, той не би имал никакви шансове. Но тя беше съучастник. Тя подкрепяше до един етап – 1948 г., след това мълчеше. Всъщност от 1948 до 1963 г., когато се проведе мартенският пленум на БКП, бе коригирана представата за македонския въпрос. Едва през 1963 г. се каза: няма македонци, има българи. Но вече беше късно, беше се поставило началото на македонизирането на това население.

- За този период имате ли открити нови факти?

В книгата обръщам специално внимание и на методите за налагане на македонизма на Югославия от Тито сред българите извън пределите на Югославия и България, главно в САЩ, Канада и т.н. Споменавам и факти, изнасяни за първи път. Това са над 10 издания, в които се ругае България, тук в официалния ни печат е неудобно, но в Югославия срещу нас има жестоко обругаване. В периода до 1985 г. годишно в печата в Югославия се публикуват между 400 и 500 антибългарски заглавия. А когато започна Възродителният процес, те достигат до 950-1000.

- Не са ли прекалено много?

- Това е ужасно. То е повече от всички антибългарски публикации в европейския печат взети заедно. Това е невероятна пропаганда. Кампания по мащаби без прецедент. Има няколко организации в САЩ, Канада и Австралия, които работят. Едно от най-силните доказателства за българския характер на населението – това е нашата миграция. Тя е над 200 000 души. Те искат да разбият българския дух именно с насаждане, натрапване. В Северна Америка имаме едно консулство – в Торонто, а те имат девет, плюс посолствата. Това е период, от които може да се срамуваме, и може да бъде наречен още период на престъпно безумие.

- Остана последният период – сегашният, който ние всички наричаме преход. Какво се случи в тези последни 26 години, не родиха ли те поне български държавник, с който да се гордеем?

- Този период е уж демократичен. Но думата за него е капитал, сиви кардинали, които започнаха да кадруват. Отново липсват условия за израстване на фигури. Само като погледнем няколко от премиерите - няма такива в Европа. Един  посредствен, прохождащ адвокат – Филип Димитров – да го сложиш за премиер – това е безумие! Момчето е почтено, честно, но няма качества за министър-председател, не се е оформил. 

Вторият – Жан Виденов, едно момче, което пет души не е командвало, както се казва. И той е честен, но какво от това?

Зад тях бяха други. Тези премиери бяха подставени лица, за да може всичко да се ограби за стотици милиони или може би за милиарди.

Третият е човекът от Мадрид. Ама и той е пълно безумие! Човекът никога не е работил стопанска и административна дейност – говоря за Симеон Сакскубурготски.

Четвъртият е Сергей Станишев. Колко пъти той загуби избори по всички правила на политическия и партиен живот на Запад. Но той се беше вкопчил във властта. Тоест има липса на демокрация в самите партийни формации – ето това е голямата ни трагедия.

- И какъв е вашият извод?

- Категорично - в продължение на сто години България има най-слабите, най-неподготвените, най-сервилните и най-продажни политици в Европа. И затова България от първа политическа сила в Европа, наложила се като един сериозен фактор като държава в широк мащаб, тя днес изпадна в такова положение на държава със затихващи функции.

Това, което българската политическа прослойка е причинила на България, е с по-голяма вреда от нанесената от всички наши врагове, взети заедно. Не, че те са безгрешни, но главната вина е наша. Не отвън ни казаха да отидем с Германия, да станем съюзници с Хитлеристка Германия. Какво безумие е да обявиш война на САЩ и Англия!

- Много сте насъбрали, доц. Величков... Виждам, че дори сте ядосан на политиците ни, или греша?

- Това е книга, писана не да ругая, анатемосвам или заклеймявам, тя е писана с болка. Колкото и да съм ядосан, наистина ме боли. Ние можем да казваме, че Борис III е велик владетел, това не променя нещата. Не е така. Ще дойде време, когато всичко ще си отиде на мястото, но нека го видим по-рано, защото така само губим. Ако не си направим точни анализи и правилна равносметка от това, което е било, нищо добро не ни чака.

Виждаме днешния хал какъв е. Аз съм убеден, че и днешният период ще бъде един от срамните в новата българска история. Нека написаното е една поука към бъдещето, но не да се обръщаме към миналото – то трябва да бъде изключителен урок, за да сме по-мъдри, максимално открити и да имаме наистина условия да създадем политически елит. Елит, който има всяка европейска и всяка демократична държава в света.