12121 | 29 ян. 2015 | 13:50

Мълчанието на интелигенцията е една от бедите и причините за трагичното ни дередже днес

Иван Гранитски (1953 г.) е издател, журналист, поет, критик, публицист и обществен деец. Бил е заместник главен редактор на в. „Пулс“ (1979-1985), в. „Литературен фронт“ (1985-1991). Генерален директор на БНТ (1995-1996). В периода 1992-1995 г. е директор на ИК „Христо Ботев“. През 1997 г. създава собствено издателство „Захарий Стоянов“, а междувременно е главен редактор на списание „Везни“. Автор е на повече от 25 книги поезия, критика и публицистика.

- Негативизмът сред българското общество се чувства осезателно и мнозина все по-настоятелно говорят, че трябва да бъдем българофили, а не обратното. Този въпрос не се ли чува по-силно тогава, когато отбелязваме 120 години от рождението на Гео Милев, г-н Гранитски?

- Много вярна констатация, дори самият Гео Милев задава подобен въпрос в огнената си публицистика. Неговите статии „Полицейска критика“, „Отворено писмо до Борис Вазов“, „Българският народ днес“ все едно са писани сега, макар в тях той да размишлява какво се случва с българския народ през 20-те години на миналия век. Някои от процесите, що се отнася до моралната им страна и специфика, са удивително еднакви с днешните. И тогава нашето общество е в покруса, в разпад, в загуба на идеали и ценности, лута се, интелигенцията е недостатъчно активна. Гео Милев има много остри думи за мълчанието и пасивността на българската интелигенция в онези години пред ужасите на деня.

- Но днес нямаме гражданска война, въстания, метежи, преврати и контрапреврати, каквито е имало след края на Първата световна война.

- За радост няма и политически убийства, но имаме много по-страшно - духовни убийства. Нима не усещаме, че се извършва убиване на вярата ни? Неслучайно Стефан Цанев издаде книгата „Да убиеш вярата“. Ето това се случва днес и това е трагичната паралелност и близост на събитията отпреди век с размишленията на Гео Милев и процесите, които днес текат. Затова не само че трябва да отбелязваме такива годишнини, но и да се връщаме към духовните примери на тия големи наши водачи. Гео Милев е част от духовния хемоглобин на нацията ни.

- Говорите за духовните убийства, но нали виждате как омразата помежду ни така се е вплела, че не можем да намерим нещо, около което да се обединим? Само политиката и политиците ни ли са виновни, за да нямаме поне един национален идеал?

- Покрусата след края на Първата световна война е голяма. А от 1919 г. насам България е непрекъснато в някаква война. Почти сто години страната ни се намира в ту топла, ту студена, ту затихваща, но дремеща, тлееща гражданска война. Оттам изпълзяха и омразата, завистта, злобата, желанието да навредиш на близкия си. След загубата на идеалите за национално обединение българите загубихме и традиционни добродетели като търпимост, състрадание, милосърдие, желание да помогнеш на близкия не само в беда, но и в добри дни.

И трябва да признаем - главните виновници за нравственото ни падение са именно политиците. За този един век с малки изключения не успяхме като общество да намерим своите истински народни водачи. Тези, за които са писали и са мечтаели нашите поборници от времето на Левски, Ботев, Каравелов, а после писатели като Вазов, Захарий Стоянов, Гео Милев, Дебелянов, Яворов, Лилиев, Вапцаров.

- Някои съжаляват, че сме забравили възрожденските си идеали, но други контрират, че това е отживелица, вече сме модерни хора и искаме или не, трябва да приемем глобалния свят. Кои са прави?

- Отговор на тази дилема може да даде животът на Гео Милев. Той е бил модерно мислещ човек - човек на Европа и на света, космополит, както му казват днес. Но едновременно с това здраво е стоял на българската национална почва. Това е човекът, който ренесансово, по един неподражаемо разкрепостен начин развива и мотивира българската култура още преди у нас да има писатели модернисти. Тези тенденции той внася с двете си списания „Пламък“ и „Везни“, с които извършва колосална културно-просветна и строителна дейност. Гео Милев е бил удивително талантлив човек - твори критика, рисува, превежда от седем-осем езика.

Публицистиката му следва великите традиции на Ботев, на Каравелов и Яворов. Това са наистина гениални хора, които тласкат не само изкуството и културата напред, но и събуждат обществото във всички посоки. Докато днес някои, които се пишат за модерни, са много по-изостанали от тях. Освен това сега интелигенцията ни е доста пасивна, предпочита да мълчи.

- И защо предпочита да мълчи, вместо да се чува гласът й?

- Мълчанието на интелигенцията е една от бедите и причините за трагичното ни дередже днес. Ако тя беше по-активна и немълчаща, друго щеше да е положението. Причините не са малко. След 1990-а бяха разбити няколко вълни на илюзии. Една част от интелигенцията се люшна наляво, друга надясно, бяха излъгани и разочаровани от партийните централи и лека-полека почтените хора на духа се отдръпнаха от активна дейност. Те бяха омерзени. Усетиха, че ги използват и почти нищо не зависи от тях.

- Знаете, че когато някой се отдръпне, на негово място идва друг...

- И затова нови тартюфовци - много чевръсти и пробутващи се неудържимо с лакти, се настаниха на политическата и обществената сцена. Това са хора без морал, без идеали, без принципи, без съвест. Как тогава в такава ситуация да се чувства истинският интелектуалец? Освен това повечето от хората на духа бяха натикани в ъгъла и в материален план те станаха бедни. А мизерията също убива духа. Никога българската интелигенция за последните години не е била в толкова окаяно положение. Без да се лъжем, днес има и страх, има и комформизъм. Вярно е и друго, че философията на преклонената главичка е била актуална и за времето на Гео Милев. Затова той е въставал и се е опитвал да разбуди заспалата обществена съвест.

- Гео Милев е участвал в битката при Дойран, където е командир на разузнавателен отряд. Точно там той е тежко ранен и губи едното си око. Намирате ли някакъв символ в това?

- Дойран е едно от свещените места за българския дух. Той е символ не само на трагедията, но и на българското достойнство, на героизма, на храбростта. Днешното българско общество има нужда от самоотверженост, а не от егоизъм. От акцент върху духовното, а не материалното. Не може да се живее денонощно и да се мисли само за пари и за плюскане, трява да има и духовни цели и идеали. Именно затова Гео Милев е отишъл на фронта, затова там пада и Димчо Дебелянов. Всички са на фронта и заради защитата на националното достойнство. Без тяхната жертвоготовност не може да има нация и никоя нация не може да има бъдеще.

- Ами стъкленото око на Гео Милев за какво предупреждава?

- То и днес ни гледа от зейналите и незатворени в духовната и физическата снага на България страшни гробове. То предупреждава, че човешкият дух е неподвластен на изстъпленията на грубата сила. То напомня Вазовото „Не се гаси туй, що не гасне“. Пак ще повторя - трябва да върнем националните си идеали, иначе България загива.

- Но как да ги върнем, г-н Гранитски, нали първо трябва да има личности, които да ни обединят?

- Така е - първо трябват личности, а след това идеи. За национално единение, а не за разединение. За съзидание, а не за разрушение. Затова във всички политически партии - в парламента и извън него - трябва да надделеят не егоистичните инстинкти, а да се върнат към възрожденския дух. По някои важни проблеми те могат да бъдат единни като развитието на нацията в стопански план. Щом като току-що освободена България след пет века мъртвешки сън може да се превърне за 20-23 години в най-силната и в икономически, и в културен план държава на Балканите, защо да не го направим и днес. А сега за 25 години преход ние си разрушихме държавата и затова сега берем тези горчиви трагични плодове.

Вместо да закриваме железниците и пощите, трябва да ги развием и да ги поощрим. Вместо да закриваме училищата, защото някой чиновник папагал е  решил, че няма „необходимите“ 16 деца в една паралелка. Това е пълна глупост. Трябва да откриваме училища и библиотеки. Разбира се, и храмове, и църкви. И тук има голяма роля нашата православна църква. Тя също трябва да се събуди, да бъде много по-активна. Да влезе в болниците, в сиропиталищата, във възпитанието на децата, в културата, в образованието. Това е задължение и на църквата, не само на държавата.