15688 | 17 апр. 2015 | 15:44

Паметникът на Съветската армия е в крак с историята

Паметникът на Съветската армия, тази любима мишена на някои русофоби, в сряда отново осъмна надраскан и боядисан. Този път – с оскъдно въображение. Върху монумента се четеше „Лустрация“ и „Демонтаж“ в синьо и жълто, цветовете на националния флаг на Украйна.

А къде-къде по-атрактивни хрумвания е имало през годините! През 2011-а солдатите бяха преобразени в герои от американски комикси, а върху постамента бе изписано „В крак с времето“. Графитите не живяха дълго, който успял да ги снима - успял, затова пък остана късометражен документален филм, спечелил отличие на фестивал в Полша. Черно на бяло останаха и размислите на художниците (между 17 и 21 г.), които се нарекоха Destructive Creation (Разрушително съзидание), но споделеното от тях ще припомним по-нататък.

От надрасканото онзи ден няма да останат нито филм, нито провокиращи мисли. Двамата автори на акцията бяха задържани, освободени и скоро ще бъдат забравени, само търсачката google може да припомни свършеното от тях, ако извършат друга магария и евентуално някой вземе да изпише имената им, подгонен от любопитство. За сведение „героите“ Глишев и Чуканов имат славата на „протестъри“ и действали, защото паметникът бил символ на един престъпен режим. Нищо ново в аргументите. Нищо ново и в обидените пози на техните защитници, които възмутено отхвърлят обвиненията, че акцията е форма на обикновено варварство.

Нищо ново, тъй като споровете за съдбата на паметника се водят вече 25 години, а през 1993-та Столичният общински съвет, в който сините преобладаваха, взе решение за демонтаж на монумента. Но не го изпълни. Нито тогава, нито в която и да било друга година. Може би защото политиците отчитат факта, че демонтажът не би бил в синхрон с обществените настроения. Тоест

носи риск от изборна загуба

Данни на „Алфа Рисърч“ от 2014-а потвърждават предположението. 66% от столичани искат паметникът да бъде почистен и да остане на мястото си. Подчертавам „да остане на мястото си“ за всички, които предлагат той да бъде преместен. Само 17% от анкетираните го считат за символ на завоевателска армия. 51% твърдят, че е паметник на армия герой. С цитирането на резултатите дискусията за съдбата му може да приключи. Но не бива. Показното обругаване е отказ от осмисляне на историята и демонстрация за нейния пропаганден прочит. Отказ за помирение с миналото и за желание да се крачи напред. В крак с времето.

***

Седемдесет години след края на Втората световна война би трябвало да сме любопитни към детайли на събитието, което беляза човечеството през миналия век. Известен е сюжет от 9 октомври 1944 в Кремъл. „Двамата лидери (б. р. - Чърчил и Сталин) преминават към обсъждане на бъдещата форма на останалата част от Европа (б. р. - нерадостната съдба на Полша вече е решена). По време на това обсъждане Чърчил представя един (според думите му) „непристоен“ документ. Това се превръща в позорен момент в историята на човечеството. Написаният на ръка документ съдържа поредица от цифри, показващи в проценти какво влияние би трябвало да имат Русия и другите страни върху съответните европейски територии. Списъкът гласи следното:

Румъния: Русия 90%, другите страни 10%

Гърция: Великобритания (съвместно със САЩ) 90%, Русия 10%

Югославия: 50%/50%

Унгария: 50%/50%

България: Русия 75%, другите страни 25%

Сталин прави само една корекция на документа. Задрасква процентите за България и написва: „Русия 90%, другите страни 10%.“

Сцената описва не български историк, който може да бъде заклеймен като русофил, а британски, автор на книгата „Тайните на Втората световна война“ и на документални поредици по Би Би Си, носител на редица награда. Лорънс Рийс повдига завесата и пред други сюжети и не си налага цензура в оценките. По-драматична от българската е съдбата на поляците, която американският президент Рузвелт предрешава в Техеран (1943), докато ухажва „Чичо Джо“ (както наричал Сталин). Но помолил мнението му за бъдещето на Полша да остане тайна - за да не загуби гласовете на поляците в САЩ на предстоящите избори.

На тази среща впрочем Чърчил връчва на Сталин така наречения Сталинградски меч, подарък от крал Джордж VI. Върху еднометровото му острие било гравирано: „На твърдите като стомана жители на Сталинград в знак на уважение от британския народ“.

Благодарност, примесена и с чувство за вина, тъй като съюзниците протакат две години откриването на втори фронт в Европа. След шикалкавения и неизпълнени обещания това става чак на 6 юни 1944 г. Дотогава те оставят Съветската армия да носи основната тежест на войната, разбирайте, да даде най-много жертви. Може би и затова западните медии са изпълнени с хвалебствия за Сталин и Съветския съюз.

През 1943 г. януарският брой на американския „Тайм“ излиза с лика на Сталин върху корицата, тъй като е избран за Личност на 1942-ра. Но да речем, че хвалбите в медиите са били част от тогавашната хибридна война. Рийс обаче доказва, че Чърчил и Рузвелт са вярвали, че „след края на войната могат да се възприемат „добрите неща“ от съветския опит“. При това в момент, когато Чърчил прекрасно е знаел, че Сталин носи отговорност за масовото убийство в Катин.

Дали ни харесва, или не, но

такава е била атмосферата през войната

такива са били интересите, обобщени от американския президент Джордж У. Буш през май 2005 (по повод 60 г. от края на войната): „Когато могъщите правителства преговарят, малките нации губят свободата си.“

***

Лошото е, че малките нации като нашата, веднъж губили свободата си, след това отново се разделят с част от независимостта си на драго сърце. Ето какво споделя един от участниците в спорната иначе акция „В крак с времето“: „Това, което изобразихме с изрисуването на паметника, е българската политика, която се нагажда винаги спрямо посоката на вятъра, без значение дали това засяга пряко интересите ни. Както навремето родителите ни са израснали с героите на Червената армия, така ние израснахме с американските комикс герои. Искам моите деца да израснат, вдъхновявани от герои с български фамилии.“

В думите се крие съвременен аргумент, който трябва да прибавим към историческите. Проблемът на българския политически елит - и преди, и сега - е охотата, с която се поставя в зависимост от някоя велика сила. Това създава алиби за неговото поведение, освобождава го от отговорност и от задължението да владее изкуството на политиката и дипломацията. Това заразява и масите. Вижте само интернет форумите, които се препълват всеки път, когато се повдигне въпросът за Паметника на Съветската армия – те изобилстват с хули или за комунистите, или обратно - за демократите. Подобно мислене издава комплекси. Спорният паметник трябва да стои и заради това да ни припомня слабостите.

Големите нации имат друго отношение към историята, фактите, паметниците. Те са великодушни, благородни, неотмъстителни. Никой не осквернява Трептовер парк в Берлин, където се издига монумент на съветския войник и където се пазят кости на загинали над 7000 руснаци в битката за Берлин. Издигнат е в съветската зона през 1949 г., а след обединението на Германия е част от договора с Русия. Там няма вандали, въпреки че източната част от Германия трябваше да преживее Хонекер, съветските казарми и стрелбата край Берлинската стена. Никой не оспорва заслугите на Червената армия, въпреки че след Студената война руснаците са победените в крайна сметка.

Ако нашите герои от онзи ден разиграваха акцията си във времето, когато бе опасно да скочиш срещу властта, постъпката им би била смела. Във времето, което те отричат, един фотограф – Симон Варсано, изписа на стената „Долу Тодор Живков“ и бе прострелян. Днес Варсано не се перчи с този факт, премълчава го, види се, иска да бъде запомнен с творчеството си, а не със спомените от една, макар и смела, постъпка. Глишев и Чуканов не рискуваха нищо и слава Богу, защото живеем в различно време. Те бяха освободени, без да им е повдигнато обвинение. Хепиенд!