17997 | 16 апр. 2015 | 16:53
- Акад. Дамянов, известен сте като учен и хирург. Тази вечер обаче влизате в ролята на писател - представяте книгата си „Будители, наука, образование“. Какво ви провокира за написването?
- На обществената сцена присъствам вече близо 25-30 години. За този период имаше много поводи за мои публични мнения - доклади, участия в конференции. Идва възраст, в която човек е склонен да поглежда назад. Най-малкото, навлязох в 70-годишнината си (усмихва се). Тя ще настъпи догодина, но беше добър повод да погледна назад и да си задам един въпрос, който може да се възприема и като философски, и като нещо, което може да обезсмисли всичко. И той е: Какво се случи? Какво постигнах?
- И какъв е отговорът?
- След като доста дълго съм се изказвал по проблеми на образованието, науката и здравеопазването – предполагам, че съм казвал и разумни неща, - на практика почти нищо от това, които съм предложил или лично, или по линия на Съюза на учените, не е пробило в общественото пространство под формата на някаква промяна в закон. От друга страна, човек като погледне от позицията на това, че след толкова години името ми не е непознато и за научната общественост, и за колегите, от мен се очаква да казвам истината по някои въпроси, колкото и да не се харесва на властта. Значи все пак съм постигнал нещо в личен план!
- Наскоро изнесохте статистика за лавинообразното покачване на броя на доцентите и професорите у нас. Какво според вас трябва да се случи, за да се регулира този процес?
- Нормативната база през годините на прехода в областта на науката и образованието не е много сполучлива. Законът за академичния състав смени Закона за научните степени и звания, който беше с голяма традиция и отработена технология. Той беше налаган дълго време, имаше система за контрол, която е давала добри резултати. Сегашният очевидно стъпва накриво. Грешките са преди всичко в практическата безконтролност на държавата в „раздаването“ на научни степени. Броят на тези хора става хиляди и никой не може да каже „Стоп, това не бива да продължава“. Не слагам всички под един знаменател. Но и 10% да са фалшивите научни разработки, това просто не бива да се случва. Особено критично е положението с т.нар. академични длъжности. Аз длъжност ли заемам, или да си професор все пак е някакво признание?! Обръщам се тъжно назад и казвам – този закон според неговия идеолог (просветният министър в първия кабинет на ГЕРБ проф. Сергей Игнатов - б.р.) трябваше да донесе бързо кариерно развитие на младите учени. Това не се случи.
- Споменахте младите учени. Но кой закон може да задържи високообразован човек със заплата от 450-600 лева?
- Това е голяма болка. Наскоро преглеждах доклад, който съм писал през 1994 г. Там надигам глас, че около 4600 млади учени са напуснали страната. А сега, когато те са десетки хиляди? През 1992 г. средствата за наука бяха 1,27% от БВП на страната. През 1999 г. те паднаха на 0,17%. Данните говорят за трайно лошо отношение към науката. Многократно е повтаряно, че няма държава, която да е оправила бита, икономиката си, без да се е обърнала към науката. Същото е при катастрофалния акт университетите бързо да нараснат над 40, а като добавим колежите, и над 50.
- Как си обяснявате това бездействие? Тревожните тенденции са видни за всички, но решителни действия като че ли не се предприемат.
- Най-редовно сме чували от какви ли не политически сили, министри, дори министър-редседатели, че образованието и науката са приоритет. Тези заявления обаче са били проформа. Един крайно несполучлив ход е изборът на т.нар. неолиберална политика, която казва: „Колкото по-малко държава, толкова по-добре.“ Така се подходи в здравето и образованието, но това не носи дивиденти, а само негативи.
- Образованието и науката обаче търпят доста критика. Бизнесът непрекъснато надига глас, че завършващите студенти не са адекватни на нуждите на пазара на труда. Имаме прекалено много икономисти и юристи, а липсват ИT специалисти, инженери, медици.
- Взаимоотношенията наука – бизнес преминаха през възходи и падения. През 90-те години у нас промишлеността и селското стопанство бяха раздържавени. Започна разпадът им и изчезна един много важен показател – наукоемкост. Когато няма наукоемки предприятия, инженерът се чуди какво да направи. Хора като химиците, биолозите и физиците правят прогреса в производството, дават идеи за патенти. Но и към трите групи - никакъв интерес. Той завива към обслужващата сфера, а тя носи малка добавена стойност. Ние произвеждаме това, което младите искат, но затлачваме страната. В даден момент имахме 19 юридически факултета. Раздаваме дипломи, но не мислим за реализацията. Отново поставям въпроса: Къде стои държавата? Да правиш политика значи да мислиш 15-20 години напред.
- Как стоят нещата в момента?
- Преди две-три години наука и бизнес стигнахме до извода, че взаимните обвинения не са от ничия полза. Нека създадем индустрия, промишленост, държавата да даде тласък на родните предприемачи и тогава техническите кадри ще станат нужни. При БАН също има положителна тенденция, академията печели 25-30 млн. лв. от поръчки. Работим и с министерствата. БАН не просто иска пари от държавата - предлага да ги заслужи с работата си.
- Оглавявате Клиниката по хирургия в ИСУЛ. Каква диагноза бихте поставили на здравеопазването?
- За съжаление факт е застаряването на лекарите. Според статистиката, която аз водя, през миналата година средната възраст на хирурзите у нас е била 51-52 години. През 2014 г. младите хирурзи бяха около 140-145 души. При положение че хирургичните отделения са около 240, това означава, че не навсякъде има възможността да влязат нови попълнения. Непрекъснато се откриват нови болници. Държавните лечебни заведения са поставени на колене, те не са приоритет. Но частните никнат безконтролно, под предлог че на частниците не бива да се пречи. Да, това го има навсякъде, но никъде не е безконтролно, никъде не се стига до такава чудовищна бройка. В Пловдив в рамките на четири години болниците станаха от три-четири на 30. В София гоним числото 100. Защо? Всеки се хвали, че има нова апаратура. Тази апаратура трябва да се използва рационално. Географското разпределение на онкологичната помощ в страната също е изпуснато от контрол. Новото усилие, което се декларира от сегашния министър Петър Москов и екипа му в посока да се облекчат специализациите на младите лекари, също не дава резултат. Разпределението на специализантите трябва да става по модел, от който държавата не може да се дезангажира. Още повече че болниците трябва да изплатят на младите възнаграждения. Самото поставяне на такова условие вече значи, че лечебните заведения ще ограничат достъпа на млади специализанти просто защото пари липсват.
- Как може да се реши този проблем?
- Младите лекари не достигат. Ще намалее броят и на тези, от които те получават знанията си. Няма да се намери чужденец, бил той и от Африка, който да дойде да работи при тези условия. Специализант в моята клиника взема 450 лв., младите лекари започват със 700. Дават дежурства непрекъснато, през ден или два. Да не говорим колко високо отговорен е нашият труд. Значи - аз не плащам, товаря с дежурства, с непрекъснати отговорности и казвам „Остани“. Няма как да стане! Този въпрос е многократно разискван. За съжаление е доказателство, че чувствителността на нашите управници е минимална. Надявам се на разумни, отговорни мерки. Но имам повик и към хората – да не оставаме инертни. Гражданското общество у нас показа известни възможности. Трябва да упражняваме натиска си в посока на решения, от които България има нужда и полза.
Мобилна верси
RSS
