- Как ще коментирате договора за добросъседство, който бе подписан днес в Скопие от премиерите на България и Македония, г-н Кючуков? Вие сте инициатор на договора като зам.-министър на външните работи.
- Идеята България да предложи договор за добросъседство и сътрудничество на Република Македония се зароди през 2008 г., като целта бе да се надгради декларацията на премиерите на двете страни от 2009 г. и ангажименти в нея да получат правна сила. Тук следва да спомена поне две имена – на тогавашния директор на Балканската дирекция във Външно министерство Снежана Найденова и на посланика ни в Скопие Михо Михов, с които заедно оформихме предложението, аргументирахме го пред българското правителство, а след това подготвихме и връчихме първия проект за договор на македонската страна.
- Решават ли София и Скопие спорните въпроси помежду си с новия документ, в миналото ли остават разногласията?
- Договорът не принадлежи на едно правителство или една партия. Той е в интерес на България и е необходим на Република Македония. Има два базисни принципа, които според мен България трябва да следва в подхода си към Република Македония: първият е да се стреми да обединява, а не да разделя, да сваля бариери, а не да издига стени; вторият – да мисли за Македония като за хора и граждани, а не като за територия.
- Но в Скопие има протести, защо?
- Македонизмът е този, който се стреми да обособява, да отграничава. Това е разбираемо – само по този начин може да се създаде нов идентитет. При това отграничаването е най-радикално спрямо най-близкия. Затова македонизмът търси и се подхранва от всеки публичен скандал между двете страни. В момента, в който хората от двете страни на границата започнат да се мразят без дори да се познават, това означава, че македонизмът е победил. България е заинтересована от максимално отваряне между двете страни, като българите в Република Македония и нейните граждани в България се чувстват у дома си.
Имаме всички причини за задоволство, няма никакви основания за еуфория. Подписването на договора не е повод за тържества, а отправна точка за работа. Не трябва да се забравя, че не събитийността, а дългосрочните процеси са важни в двустранните отношения. От тази гледна точка през годините се наблюдаваше известна непоследователност и от българска страна – първоначално имаше определена дезинтересираност, а впоследствие неговото подписване бе поставено като предварително условие, т.е. договорът бе превърнат от инструмент в самоцел. Което постави под въпрос развитието на всички останали сфери на двустранните отношения – икономически, културни, образователни, местни връзки и т.н. И след подписването си той продължава да бъде инструмент – за решаване на спорните въпроси между двете страни.
- В думите ви събитието изглежда делнично, но то бе приветствано горещо от Брюксел, Берлин и Париж. Кой външнополитически акт с българско участие е предизвиквал толкова бързо и толкова възторжена оценка?
- Трябва да имаме предвид следното - няколко са факторите, довели до подписването на договора. Първият е тревогата в Европа за сигурността на региона – и за сигурността на Европа като цяло. За дълго време ЕС беше превърнал политиката си към Западните Балкани в инерционна величина – в техническо отчитане на покрити критерии и отваряне и затваряне на преговорни глави. При отсъствие на стратегическа визия. Това имаше крайно негативно влияние върху региона, включително и върху сигурността на Балканите. За съжаление камбаната в Брюксел би не България или друга страна от региона, а словашкият външен министър и бивш заместник на върховния представител на ЕС Мирослав Лайчак, който преди половин година алармира, че поне три страни от региона имат сериозни проблеми в утвърждаването и отстояването на новопридобитата си държавност. Вторият е смяната на правителството в Република Македония, доколкото на Груевски този договор не бе нужен – „моделът Груевски” залагаше на национализма и консолидацията на страната пред хипотетичния външен враг. Третият е българското председателство на Съвета на ЕС, което повиши политическата тежест на страната ни.
- Основните опасения в България са свързани със следното – признаваме ли македонски език и македонска нация или не?
- Записът за общата история е в интерес на България - алтернативата е да говорим за различна история. До 1878 г. историята е една. След това, макар и разделени, хората от двете страни на границата имат общи борби и стремежи – и съвместното честване на общи събития и личности е доказателство за това. Впрочем, това бе практика в началото на миналото десетилетие, която впоследствие бе замразена. Важна за нас е също така т.н. „асиметрична клауза” в договора – че нищо от Конституция на Република Македания не може да представлява основание за намеса във вътрешните работи на България. И не на последно място – ангажиментът за недопускане език на омразата.
Членството на Република Македония в НАТО, без да бъде панацея, е най-сигурната международна гаранция за сигурността и стабилността на страната. Преди всичко през призмата на възможна външна намеса – при това не само от изток, но и от страна на страни-членки на алианса: както съседки на Репулика Македония, така и регионални или глобални играчи. Не случайно България отстоя позицията, че след решаването на спора за името с Гърция на Република Македония няма да се налага повторно да извърви цялата процедура на кандидатстване, а ще се премина директно към техническото осъществяване на присъединяването. Тази позиция бе записана в Декларацията от Букурещката среща на върха преди десетина години, на която за членки на НАТО бяха приети Хърватия и Албания.
- Разбирам, че България усилено ходатайства на Македония за членството в ЕС, защото наистина то би се превърнало в мираж за Скопие, ако трябва да започне процедурата отново. Защо тогава този договор не бе подписан в София? Какви са ползите за България?
- Защото беше важно именно да се подчертае общото в историята на двете държави със съвместното честване на празника!
16389 | 1 авг. 2017 | 21:53




Мобилна верси
RSS
