16724 | 31 ян. 2020 | 11:06

Съвсем млад Иван Попхристов отива при брат си Райчо Попович в румънския град Плоещ. Попада сред младите български емигранти завладяни от идеята за освобождението на България. Тук за първи път се среща с Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Смели мъже като него днес трудно могат да бъдат разбрани. Те като, че ли не са от земния свят. Но върху техните гърбове и дух още се крепи ограбената ни и унижена родина.

Името на Иван Попхристов, или както още е известен Ванката, няма да срещнете в учебниците по история. Една година преди да загине Христо Ботев пише във вестник „Знаме” от 6 юли 1875 г.: „Един само хаджи Димитър, „Черното хлапе” и Ванката можаха да намерят пари и без ничия помощ, а напротив при множество завист и преследвания, да преминат Дунава и да осъществят идеята на Раковски”.

Съвсем млад Иван Попхристов отива при брат си Райчо Попович в румънския град Плоещ. Попада сред младите български емигранти завладяни от идеята за освобождението на България. Тук за първи път се среща с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Брат му, който имал петролни извори край село Бузоу, поддържал връзки с двамата воеводи и е оценяван от революционната емиграция като „един от най-добрите българи”.

Хаджи Димитър скоро вижда в Иван Попхристов уменията му във военното изкуство и борбения му дух. Предлага му да влезе в неговата чета. Назначава го за писар на дружината - длъжност трета по значимост. Младият мъж става после тактик и стратег на военните действия. Той обучава на стрелба и военни упражнения бъдещите четници в гората край село Бузоу, където са петролните кладенци на брат му. Изготвя бойния път към Балкана, избира предварително мястото за преминаване през Дунав. Написва Военния устав за дисциплинарния ред по отношение на воеводите и четниците, а също и клетвата. В него е и списъка с четниците, които са 125 човека. Разделя десетниците в четите – всяка група е по 10 души, грижи се за постовете и охраната, както в почивките, така и във военните тежки сражения, водени на четири места в Павликенския край.

Брат му Райчо също взема важно участие при подготовката – въоражава и облича поборниците със собствени средства. Доставя „иглянки” пушки и патрони от Русия, дрехи, обувки, калпаци и раници. Той дарява цялото си състояние за великата идея – България да бъде свободна. По-късно помага за въоръжаването на Ботевата чета и след Освобождението се завръща в родното Габрово като бедняк.

Ванката Попхристов заедно с Хаджи Димитър и Стефан Караджа влиза в състава на „Привременното правителство в Балкана” и подписва прокламацията към българския народ. Неговият подпис стои и под историческото писмо до султан Абдул Азис и това до представителите на великите сили в Цариград от юли 1868 г.

Никола Обретенов разказва в своите спомени, публикувани от Захари Стоянов, че на 3 юли 1868 г. четниците се събрали в чифлика на един българин във влашкото село Петрушан, близо до Гюргево. Привечер пристигат воеводите и нареждат мъжете да се облекат с въстаннически дрехи и да се въоръжат.

Те се стягат бързо, слагат на главите си калпаци с малки лъвчета, грабват оръжието и натоварват раници на гръб. Една от красивите униформи е тази на Стефан Караджа – панталони от бяло сукно със сребърни ширити, палтото му със сребърни копчета, а на калпака му перо. Хаджи Димитър пък е облечен с дрехи изработени от сиво брашовско сукно.
Четата тръгва през нощта към Дунав и на разсъмване се установява на един остров намиращ се срещу село Вардим, Свищовско. Избран е байрактарят. При вида на знамето с величествения лъв изписан върху зелен копринен плат, Стефан Караджа и някои от въстанниците заплакват...

Ванката чете клетвата, която смелите мъже повтарят на висок глас: „Аз пред Бога и пред народа в името на нашето драгоценно отечество заклевам се, какво залагам прижелявам живота си за борба с неприятелите на народа да си до последното си издъхване ще бъда верен на този подвиг, няма да се подлъжа и подкупя за никакво имане, щото да работя срещу народа си, или за полза на други или за лична користна полза, приемам сичките длъжности, които ми се четоха в закона: ако не остана верен на тази клетва, Бог да ме порази изясно и юнаците да ме съдят и наказват според Закона.” Текстът е написан от самия него и е публикуван в неговата политическа брошура „Законът” - съхранена и до днес в Народната библиотека.

След полагане на клетвата, всички се отправят към българския бряг. Денят е 4 юли 1868 г.

Една известна литография „Клетвата на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на българския бряг” и до днес разказва за този ден. Тя е изработена от художника Хенрих Дембицки, полски революционер. Той работи като учител по рисуване в гимназията в Браила, където се запознава с Христо Ботев. Дембицки сътрудничи във вестниците „Будилник” и „Тъпан” и илюстрира теми от публикациите на Христо Ботев. Застъпник е на българската кауза. Литографията му е отпечатана през 1869 г. и е съхранена във фондовете на експозиция „Българско възраждане” на Историческия музей в Пловдив.

В бой при Канлъ-дере Ванката Попхристов е ранен тежко в крака. В биографията му пада тъмнина. Едни разказват, че е загинал на Бузлуджа. Други – по път за месността. Писателят Минчо Минчев пише в книгата си „Стряха над Янтра”: „В рапорта си до валията на Дунавския вилает от 23 юли 1868 г. Мидхад паша между другото съобщава, че един от двамата писари на четата, ранен тежко в крака, се самоубил в момент, когато бил ограден от турците, като преди това успял да убие един юзбашия, едно заптие и един цивилен турчин”. Това установява и Захари Стоянов, който разпитва оживели четници. „Китката на четата” – така авторът на „Записки по българските въстания” нарича Ванката Попхистов.
Той е приятел с Любен Каравелов, който научавайки за смъртта му посвещава стих:

Ти реши, о брате,
отвъди да стъпиш,
майка да избавиш,
народ да откупиш.

Ти изпълни вече
длъжностите свои
и показа пътя
на другари твои.

Ти умря юнашки
за своето племе
и посея редом
за свобода семе.

Скоро щат и тия
да ти бъдат гости
и щат да положат
и своите кости.

Иван Попхристов е роден в Габрово на 25 септември 1843 г. След завършване на основното си образование, при известните учители Цвятко Недев Самарджиев, Христодул Костович и Тодор Бурмов, шеснадесетгодишното момче заминава за Русия. Къде и какво е следвал там до 1862 г. не е известно, но се пази свидетелство №495 от Московската ІІІ реална гимназия с дата 2 август 1862 г. подписано от директора, статски съветник и кавалер Грифцов, че педагогическият съвет при гимназията го признава след положен изпит, достоен да постъпи в университет. Изпитван е още по руски, латински, френски и немски, по история, география, математика, физика и закон Божи. Получил е удоволетворителна и твърде удоволетворителна оценка. Избрал е военна кариера, защото през началото на октомври е външен юнкер в Александрийския сиротски кадетски корпус. Последният е бил закрит и Ванката Попхристов е преведен в Трето Военно Александровско училище, където постъпва на 25 август 1863 г. Чрез разрешение му позволяват да живее в Москва една година в Перечистенка, на Арбатенска улица, а по-късно пак там, в дом Опуков №1.

Трето Военно Александровско училище завършва на 23 май 1864 г. и е произведен прапоршчик със зачисление в Нижегородкия драгунски полк, тогава на името на Вюртембергския крал. Участва в покорението на западния Кавказ. Награден е със сребърен медал на Георгиевско-александровска лента с надпис: „За покорение на Западен Кавказ 1859-1864 г.” и кръст за служба на Кавказ. Повишен е в чин поручик. Следващата година се уволнява по домашни причини.

През април 1867 г. той е в Одеса, където митницата му издава свидетелство, че има свой револвер №31449, което е заверено от Одеския турски консул. Отпътува за България. По разкази на неговата сестра, е извикан от родителите си в Габрово, защото турците имали сведения за подготвяне на въстание, а между организаторите са и братята му. За да разберат къде се укриват, турците затварят баща му, както и най-големия му брат Илия Христович тогава учител в Русе. В затвора попада и Илия Стойнов, женен за сестрата на Ванката Попхристов и негов зет. Тя е обвинена, че е ходила в Румъния да пренася комитска кореспонденция.

Ванката Попхристов е добър публицист, но ранната му смърт не позволява да разкрие до край тази способност. Първият му ръкопис открит в архивите му е „Раните на Българско” написан на френски език.
Вторият е „Закон”, съдържащ текстове „за привременното правителство” , „за войводити”, „за войникът”, „клетва на войникът”, „клетва на войводата”. Този „Закон” е написан преди Наредата на Апостола на Свободата Васил Левски. Законът е оценен като най-стария проект за Конституция на България. Ванката Попхристов пръв у нас има идея за устройство на държавата ни, за разделяне на властта, за нуждите от здраво управление, охрана на върховните обществени интереси от произволи. Оценката е дадена още през 1928 г. от подполковник Иван Стойчев.

Много годинии са минали от тогава. Но от безсмъртният му подвиг няма и следа. Ванката Попхристов си отива от живота само на 25 години. Търпим срам и укор. Няма паметник дори, който да напомня за този славен българин. Нито знак, на мястото, където загива или се самоубива за свободата ни. Само паметна плоча върху старата кооперация „Балкан” в родния му град посочва, че на това място е била бащината му къща.