14703 | 10 апр. 2020 | 12:42

За всеотдайната си дейност получава грамота, подписана лично от Н. В. Цар Борис III. Наградена е със Сребърен медал за заслуги

През лятото на 1913 г. писателят Иван Вазов пристигнал в балканския град Габрово. Настанил се в хотел-казино „Бузлуджа“, който наскоро бил разширен с киносалон. По-късно там българският Рокфелер, индустриалецът Пенчо Семов, строи известната сграда-училище, наречена „Майчина грижа“. И въпреки, че е дарение и паметник на културата, преди няколко години беше полусъборена. Днес там сега се издига МОЛ. Филмите по онова време още са неми, но имало оркестър от добри музиканти. През лятото работела градина, в която сервирали наблизо приготвена прясна бира.

В това казино се намирала уникална художествена сцена изработена от художника Адолф Селов. На сцената бил изобразен богът на бирата Гамбринус, седнал не просто на трон, а на бирена бъчва, усмихнат до уши, вдигнал кипяща халба. В тази атмосфера се потопил и Иван Вазов, отпивайки от своето кехлибарено питие.

Оркестърът свирел за гостите. Той бил на Коста Патрунчев, отличен музикант с добра техника. Патрунчев имал по-голяма сестра Мария, завършила акушерство в Гренобъл (Франция), която притихнала стояла в публиката.

Тя познала сред присъстващите писателя Иван Вазов, който бил неин любим поет. Без много да се суети отишла, за да се запознае с него. Разказала за влеченията си към творчеството му. Поговорили за българска и френска литература. Разменили адреси.

По-късно Мария изпратила на Вазов писмо, в което изповядала душата си. „Най-жалкото е, защо съдбата дарява добрия човек – жена или мъж с големи страдания“, въздъхва още в началото на писмото си тя. Разказала му за първата си голяма любов към по-рано загиналия за Македония млад поет Юлий Розентал. 

Някога те се запознали в габровската гимназия, където той учил след Съединението. Скоро го изключили от известното училище заедно с брат му Август, вероятно заради анархистки убеждения.

Розентал  бил интересна личност за своето време. Роден е в руския град Иркутск (14 юни 1872 г.). Съвременниците му го описват като рус мъж, със сини очи и детско изражение, но с твърд характер и изключително свободолюбив. 

Баща му Август фон Розентал е полски благородник от Волиния, лекар, който е взел диплома по медицина в Киевския университет. Бил е също добър юрист, икономист, писател и поет. Имал анархистки убеждения, по които се увличал и синът му. Бунтар по дух, воювал срещу несправедливостта, отричал всякакава власт. Заточили го в Сибир, където остава 25 години. Някъде между 1880-1882  г. семейството идва в България. 

По времето на Стамболов полският благородник е забелязан с не добро око от държавника ни, който го екстернира в гр. Враня. На 59 г. Август фон розентал е грабнат от дома си през нощта, без да знае дори семейството му и е изгонен от страната. Умира от тиф като изгнанник в Сърбия. Освен Юлий има още един син – Август Розентал, който завършва Художествената академия в София при известния проф. Иван Мърквичка.

Юлий наследява качествата на баща си – буйният му нрав, убежденията и дори дарбата на поет. Той учи в различни градове на България, където живее семейството. Рецитира пламенно Ботевите стихотворения, използва ги дори като мото в поезията си. Стихотворенията му се преписват от ученици в Педагогическото училище в Казанлък.

След времето прекарано в Априловската гимназия той учителства в Търновско и Новозагорско. Когато отива в село Летница, там преподава дъщерята на Бачо Киро – Ирина. С нея пламенният мъж също преживява краткотрайна любов. Връща се в столицата, където учи в Юридическия факултет на Софийски университет. 

Яворов му оказва влияние и Розентал се включва във ВМРО. През август 1902 г. влиза нелегално в Македония. Провежда обучение за работа с взривни материали на четници на организацията. Заедно с Александър Соколов постъпва в четата на велешкия войвода Никола Дечев. Избран е за секретар и командир на  техническото отделение. Заминава за Македония, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Загива в сражение край кратовското село Луково на 25 септември 1903 г. Само на 30 години…

След смъртта му писателят Антон Страшимиров издава стихосбирката му „Недопети песни“ и пише предговор към изданието. Самият Розентал успява да преведе и романа на Хенрик Сенкевич „С огън и меч“.

Този пламенен мъж вероятно силно е пленил Мария Патрунчева и заедно преживяват своите нежни трепети. Какво се е случило между тях, за да се разделят  не става ясно от писмото на Патрунчева до Вазов, но не е трудно да предположим. Буйният темперамент на поета го е отвел към голямото - поривът за свобода и творчество. 

И днес между страниците на поетичната книга на Розентал може да се прочете стих, който напомня за тази любов.

„И ти се притисна до мене в мълчание,

обви ме със твоите нежни ръце.

Чувах неравното твое дихание,

чувах как тупаше твойто сърце.“

Иван Вазов истински се впечатлил от писмото на Мария Патрунчева, от нестихващата ѝ обич и мъка към поета Юлий Розентал и отговорил на писмото. 

„Уважаема госпожице, 

Извинете, че закъснях с отговора си.

Разказването Ви – тъй хубаво и прочувствено – за съдбата на една нещастна в любовта девица, ме трогна.

Когато се поосвободя от някои сегашни залиси, ще се опитам да използвам този сюжет.

Аз Ви благодаря крайно за любезността, която сте имали, да ми го съобщите“.

Денят, в който поета подписва писмото е 27 януари 1921 г. Осем месеца по-късно Иван Вазов си отива от живота. Така и не увековечил в българската литература тази нежна любов между една от първите дипломирани акушерки в България Мария Патрунчева и рано загиналият за свободата на България Юлий Розентал.

Нейните житейски пътища се втурват в друга посока. Учи в родния си град, а след това получава диплома от петокласното Девическо училище. Работи известно време като учителка в Трявна, но и в с. Бичкинята (дн. квартал на Габрово). Също отдава педагогическите си възможности в Падалското училище в родния ѝ град. Учителката се увлича по театъра, за което свидетелства нейното участие като актриса в редица представления. 

В онези години съдбата случайно я среща с млада руска акушерка. Мария Патрунчева е завладяна от професията на тази жена - да помага за появата на нов човешки живот. Заминава за Нанси, за да следва. 

През 1897 г. получава диплома от университета и се завръща в България. Първоначално работи като акушерка в София, а по-късно е преместена на поста градска акушерка в Стара Загора. 

Завръща се в родния град през 1901 г. Повече от тридесет години отдава своето време, усилия и топлина на майките и техните новородени бебета. По всяко време на денонощието, в слънце и студ, вземала своята голяма чанта и се качвала на файтон. Оказвала помощ в домовете на бедни и богати хора, но и в циганските катуни. Не щадяла себе си и жените я уважавали толкова много, че щом я зърнели се спирали на улицата и отдавали своята почит. 

В архивите ѝ и до днес се виждат усилията, които тя полага за подобряването на хигиената в домовете. Нагласите ѝ срещу вредните и остарели традиции следвани от по-възрастните жени. Мария Патрунчева полага много усилия, за да подобри условията на майките и техните деца - в името на здравето и живота. 

Обичала да дава от личните си средства на бедни семейства. През 1906 г. Габровската градска община ѝ отпуска сумата от 180 лв. за полаганите от нея грижи за бедни родилки. 

Мария Патрунчева е щедра не само към чуждите, но и към своето семейство. Тя е най-малкото от осемте деца на родителите си – родена е на 29 ноември 1874 г. в Габрово. През живота си не спира да бъде подкрепа и на по-големите си братя и сестри. 

В родния си град работи с околийския градски лекар д-р Петър Цончев, който е до нея в професията, а също и с известния д-р Константин Вапцов. И двамата лекари са известни не само като лечители на човешкото тяло, но и като автори на книги.

Мария Патрунчева остава в балканския град до 1932 г., когато се пенсионира. Забележителен е още един факт от биографията ѝ. Именно по това време се омъжва. Заедно със съпруга си живее в Трявна. Врати отваря частният ѝ кабинет. След време се завръща отново в Габрово. 

През 1947 г. тя успява да види мечтата си наяве – построяването и откриването на Обществен родилен дом.

Раздала професионалните си и човешки сили в името на живота, края на дните ѝ тихо гаснат в старческия дом в село Кряковци. През 1964 г. една от първите дипломирани акушерки в България, издъхва на 89 години.

За святото ѝ дело и до днес разказват документи, които се съхраняват в Държавния архив. Благодарствени картички и писма от майки, на които тя е помагала, напомнят за дареното добро. Съхранени са също дипломи, дневници, записки, лични бележници, писма и снимки. Лично тя ги предоставя през 1962 г., за да съхрани паметта.

За всеотдайната си дейност получава грамота, подписана лично от Н. В. Цар Борис III. Датата, с която е подписан документа е 24 септември 1937 г. Наградена е със Сребърен медал за заслуги.