3117 | 16 окт. 2026 | 10:15

Превърнал се в защитник на турския реформатор Мидхат паша Михайловски си спечелва омразата на българската интелигенция

Никола Ст. Михайловски е един от създателите на еленската „даскалоливница“. Той е учител, общественик, публицист, съставител на учебници, преводач. Неговото име се среща, когато става дума за образованието през Възраждането, класните училища в Елена, Търново и Сливен, за църковнонационалната борба, за доосвобожденските ни учебникари и преводачи на научна и художествена литература.

Роден е през 1818 г. в Елена в заможно семейство. Той е един от по-малките братя на Иларион Макариополски. Учи в Еленското килийно училище, а когато навършва 18 години, неговият брат Иларион Макариополски го взема със себе си в Атина, за да изучава „по-високи науки“ в гимназия. През 1842 г. заминава за Русия заедно с Никифор Попконстантинов и с двамата си братя Димитър и Тодор Михайловски. Братята му остават в Одеса, а той отива в Москва и се записва студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Остава там 7 години и получава солидно за времето образование.

Дипломира се и защитава докторат по философия през 1848 г. Завръща се в България и става учител в родния си град. Захваща се с преустройство и подобряване на първото българско класно училище основано от Иван Момчилов.

Славата на това школо и неговия главен учител Никола Михайловски, донасят в Елена нови разбирания за педагогика. Новината се разчува из цяла България. Еленската даскалоливница привлича българчета от близо и далеч. Филологическите знания и богатата библиотека на Никола Михайловски допринасят за образованието на децата.

Петко Р. Славейков пристига в Елена. До този момент той е учил в различни училища, учителствал и скитал няколко години из села и градове на Северна България. Искал да разшири познанията си. В библиотеката на Никола Михайловски намира произведенията на европейските и руските класици. Славейков не се задържа дълго в Елена, но Михайловски оказва влияние върху светогледа му.

В подарената „Христоматия“ от А. Галахов той се запознава за първи път с поезията на Пушкин и Лермонтов, от които се учи на поетично майсторство.

В Елена Никола Михайловски учителства до есента на 1852 г. Премества се в Търново и минава под венчило. Като истински педагог се показва и в търновското класно училище. Работи като главен учител до 1857 г., когато се премества в Сливен на мястото на временно напусналия Добри Чинтулов. Там вероятно започва да преподава и през втората учебна година. В края на ноември 1858 г., както съобщава „Цариградски вестник“, напуска Сливен и се връща в старата столица, където отново е главен учител. Михайловски развива училището в петкласно и въвежда в програмата психология, логика, риторика, поезия и метрика, както и други дисциплини. През това време на страниците на „Цариградски вестник“ и „България“ се съобщава, че състоянието на училищата в Търново става все по-добро, търновският главен учител Никола Михайловски заедно с другите даскали работи добре.

По време на второто си учителстване в старата столица Михайловски се включва в борбата за църковна независимост. През 1861 г. е избран за представител на Търново в Църковния събор в Цариград на мястото на предходния търновски представител Н. Минчоолу. Той участва в изработването и връчването на изложение до Али паша по църковния въпрос. В борбата срещу гърцизма за църковно-национална независимост Михайловски се нарежда в партията на старите. Той и съмишлениците му считат, че църковния въпрос може да се реши само с помощта на турското правителство.

През началото на 1863 г. партията на старите започва да издава вестник „Съветник“, Никола Михайловски е поканен за главен редактор. Той пристига в Цариград през февруари същата година, за да се захване с редактирането на изданието. Вестник „Съветник“ започва да излиза редовно от 25 март 1863 г. Той защитава интересите на българските търговци в Цариград. Михайловски работи в редакцията му само през първата му година, после на негово място отива Тодор Бурмов. Никола Михайловски учителства и трети път като главен учител в Търново от 1863 до 1867 г. Във вестника на Славейков „Гайда“ от 5 октомври 1864 г. се съобщава, че Михайловски е поканен отново за учител в старата столица. А два месеца по-рано, същият вестник уведомява, че е поканен за учител в Шумен, където той навярно е отказал.

Като учител в Търново, в края на 60-те години, Михайловски застава на туркофилска позиция по въпроса за бъдещето развитие на българските училища. Известен е проектът на управителя на Дунавския вилает Мидхат паша за сливане на турските и българските училища. Идеите на Мидхат паша са поддържани само от малцина български учители, между тях и Михайловски. Заедно с друг търновски учител Тодор Шишков те са назначени за правителствени инспектори в българските училища.

Превърнал се в защитник на турския реформатор Мидхат паша Михайловски си спечелва омразата на българската интелигенция. Срещу него започват злъчни нападки от страна на българската емиграция в Румъния. В печата излизат критични статии, фейлетони по негов адрес, всички са във връзка с туркофилските му позиции.

Вестник „Дунавска зора“ (8 ноември 1869 г.) пише за това, че той ускорява потурчването на българските училища. С критичен тон срещу него застават Любен Каравелов и Христо Ботев във вестниците „Знаме“, „Независимост“ и „Свобода“. Особено остър е Ботев, който по различен повод в статии сипе върху Михайловски „огън и жупел“. Вестник „Дунав“, който се печата в Русе, два пъти съобщава за наградени българи с ордени, между тях е и Михайловски. Вестниците „Турция“ и „Отечество“ в броевете си от 1869 г. отбелязват за образуването на голям турски учебен съвет с председател Мюниф ефенди. За член на административната секция в съвета е назначен Никола Михайловски. Положението му на държавен турски чиновник още повече засилва упреците и обвиненията към него в предателство, в шпионаж и противонародна дейност.

До Освобождението Михайловски живее в Цариград, занимава се с книжовна и обществена работа. Член е на настоятелството на българското училище там, заема поста цензор на българските книги.

След Руско-турската освободителна война живее и работи в София като висш административен и просветен служител. Бил е народен представител, член на

Върховния касационен съд и подпредседател на Държавния съвет. Няколко години е директор на Софийската гимназия, а след откриване на Висшето училище, днес Софийски университет, е преподавател по история.

Още през 50-те години на XIX в. той публикува в „Цариградски вестник“ статии върху културното развитие на българския народ и върху новобългарския език. На книжовна работа се отдава по-късно, през втората половина на 60-те и началото на 70- те години. За единадесет години (1865-1875) той превежда и издава 20 книги. Излизат негови преводи на учебници и художествена литература, отпечатани във Виена, Цариград и Русе. Истински творчески период за него е времето от 1868 до 1869 г., когато издава 10 книги.

Повечето от изданията, които превежда са учебници за различни степени на тогавашните наши училища, повечето помагала по история. През 1865 г. заедно с еленския учител и книжовник Иван Момчилов превежда от руски език и издава във Виена „Очерки из историята и народните сказания“ (Древна история). След две години сам превежда „Свещена история на ветхия и новий завет“, която до Освобождението претърпява четири издания. През 1868 г. издава „Катехизически поучения от протоиерея Радиона Путянина“ и „Начала на политическата економия“ от Отон Хюбнер, а през 1873 г. „Ръководство по всеобща история“ от Д. Иловайский.

За нуждите на най-малките ученици или както сам той пише „за употребление в първоначалните училища“ пристъпва към по-кратки и популярни издания. През 1869 г. в Цариград излиза в негов превод „Кратка свещена история“ и „Кратък катехизис“. За българските деца съставя и специална „Малка българска читанка“ (1866). Никола Михайловски е не само преводач, но и съставител на книги с учебникарски и практичен характер. Съставя и „Малък български писмовник или образци за различни писма“ (1868). Издава „Кратко землеописание“ (1869). Превежда и художествени произведения. На него се дължи широката популярност по онова време на някои исторически романи и произведения с приключенски характер. Между художествените му преводи са: „Приключенията на Телемаха“ от Фенелон (1873), „Тайните на инквизицията“ от В. Фереал (1875), „Последните дни на Помпея“ от Е. Булвер (1870), „Белият папагал или сцени от американския живот“ (1869), „Пикильо Алигяга или маврите в царуването на Филип III“ от Евг. Скриба (1875).

Никола Михайловски оставя голямо книжовно творчество. Езикът му е изразителен, чист и точен. Още преди Освобождението юристът и политик от Народната партия Стефан С. Бобчев говори за „сладкото перо на Михайловски“. С книжовната си работа помага за духовното израстване на българите, които имат своето значение в обществения и културен живот преди и след Освобождението.

Отива си от света на 15 декември 1895 г. Два месеца преди това е научил радостната вест за раждането на внука си Никола, син на писателя Стоян Михайловски и съпругата му Райна. Но детето умира само 17 дни след раждането си от червен вятър. Дойката заразява него и снаха му Райна. Няколко седмици след момченцето си отива и самият Никола Михайловски, единственият човек, с когото авторът на философска сатира, басни и епиграми се съветвал по важни въпроси.