24470 | 19 авг. 2022 | 14:15

Баба му основала женски метох в Самоков с други калугерки. Фотинов се научил да чете в нейната килия

Съществуват много неизвестни факти в тъмнината на историята ни за живота и делото на Константин Фотинов – първият български журналист. Той ясно е съзнавал, че журналистиката е огледало на един народ, където могат да се видят идеи, стремления и нравствени висоти. Журналистиката някога, че чак до днес има за задача да защитава правото, истината и справедливостта. И най-вече да бъде свободна, защото така народът се изкачва в своето развитие и усъвършенстване.

Константин Фотинов е създателят на първото българско списание „Любословие“. Много години след това проф. Иван Шишманов нарича списанието един от най-важните паметници на нашето Възраждане.

Това списание има изключително значение за някогашната България - първата българска „енциклопедия“ осмелила се да помести на страниците си размисли за езика ни, за образованието, за българския дух, практически житейски съвети и размисли. В списанието му познавателният българин можел да прочете още статии по география, педагогика, земеделие, търговия, религия и история. Особено място заемат публикациите по благонравие. „Любословие“ се счита за първия илюстрован журнал. 

По оново време журналистиката не можела да се похвали с особена идейност, но пък за сметка на това не съдържала лични нападки и нецензурни изрази. Всичко се случвало в границите на приличието - с доказателства от факти. Не се допускали гневни нападки срещу достойнството на човека, полемиките се водели разумно. За заблуди на обществото, скриване на действителността и състоянието на нещата в полза на отделни хора, не можело и да се помисли. „Общото добро“, това бил смисълът на тогавашната журналистика. Тези неписани правила имали валидност и за списанието на Константин Фотинов.

Делото по издаване на „Любословие“ било рисковано. При неуспех на списанието му можел да достигне до финансови загуби. Заради това две години преди да започне списанието, той отпечатва опитния брой на „Любословие“. Годината е 1842. Тази книжка е известен още като „пробен номер“ и съдържа програмата на неговите идеи. Оргиналът  се отличава по външен вид от пробния брой, който прилича на брошура. Само печатните букви и мотото са едни и същи. 

Там четем: „Български народе! Някои хора на тоя свят искат да се покажат и похвалят с богатството си, с величието си, със своята сила и дарувание, като правят това само на себе си да угодят; но аз предпочитайки общата полза и общото добро от всяко величие и богатство и като виждам, че аз съм от същия тоя български народ, следователно съм длъжен да се грижа за ползата на тоя народ, държан с Божията помощ да излезне пред света с едно такова дело, което се надявам и уповавам да бъде предпочетено най-повече на нашия народ от много други мирски работи.

Бог е създал человека словесен, като му е дал ум и разум да се учи и разумява всичко и да различава доброто от злото. Тия дарувания Божий человек трябва да утработва, та по тоя начин ние трябва да знаем повече от по-старите и от прежните наши братя: да разумем зданието Божие и самия създател на света; да живеем богоугодно и человекоугодно; да знаем законите на живението наше; да познаем другите места на тоя свят, другите хора на тая пространна земя, тяхното отечество, град, техния живот, работа, търговията, богатството, тяхното величие и сила, достойнство, юначества земните им произведения, добитъка им, от коя работа живеят, на кои места търгуват, какво придобиват и пр. Затова нещо само списанието, повестта, историята и учението може да научи человека да познае и разуме всичкото, което изброихме по-горе и с това человек може наистина да се нарече словесен и достоен на Божието дарувание, а не добитък….

Българи благочестиви и православни, до кога ще спите тоя дълбок сън без учене и в невидение? Стига сте спали в тоя тежък и дълговременен сън, а погледнете нашите братя на земята какво са и какво правят, та избирайте и последвайте делата и живота на добрите, а бягайте от работата на лошите човеци. Най-първото просвещение и добропознание за един народ е училищата и четенето на много и различни книги, които могат да просветят вашия ум и разум, за да познаете първо сами себе си, че подир създателя Бога, неговото създание и после да поставите вашата челяд на светъл и славен живот и да оставите славно и безсмъртно име.

Припомнете си праотците на сегашните просвещени хора, какво славно са им оставили за достойнството и просвещението им, което не може да изгони ни тежкото време, ни ножът, ни огънят, но свети и сияе, както слънцето, по всичката земя. Вижте европейските народи с просвещението и учението колко са славни, силни, богати и преимуществата на които не може да се опишат. Гледайте народите, които ви забикалят от всички четири страни, най-после гледайте народите, с които живеете, на каква степен се възвишават с учението и просвещението. Колко скръбно и срамно за нас! Послешни народи и безкнижни почнаха и се захванаха на нашите дни да се просвещават и да умножават своите училища, книгите, газетите, периодическите списания, за да знаят що става по света, а българския народ спи!!! Горко ти, горко ти народ многочисленый, а на ползы своея не чувственый и не рачителный!“

След Освобождението този единствен пробен брой на Фотинов обърква изследователите. В „Югозападна България“ (бр. 16 от 1893 г.) е публикуван текст със заглавие „Новооткритото „Любословие“. Този опитен брой на списанието бил в много малък тираж – около 200 бр.

Днес от тях се съхраняват единични бройки, защото списанието е разпространявано извън България. Така то се превръща в библиографска рядкост. Известно е, че първият брой на „Любословие“  излиза през 1844 г. Самият Фотинов казвал, че се води от граматиката на Мразовича, пише без членове, желае в писанието да се поддържа колкото може връзката със старобългарския книжовен език и не иска да се отдалечи от църковния.

За своето „Любословие“ Фотинов се съветва с една жена - Анастасия Томова. Върху гърба на фотографска снимка на сестра му Сузана Сахатчиева е написано: „На Анастасия Томова, в памят за мой брат Константин“.

Анастасия Томова е варненка, родена в бедно семейство. Заминава за Смирна с вуйчо си Димитър, за да учи. Той вероятно е бил поклонник на гръцката книжовност, подписвал се е като Димитър Томади. Карал е и племенницата си да се подписва по този начин. Фамилията е била с българско самосъзнание, какъвто е бил и бащата на Анастасия. Наричали го Цеко занимавал се с изработката на дограма и столове.

Какви са били отношенията между Константин Фотинов и Анастасия е трудно да се предположи, но вероятно тя не е случайна жена щом сестра му Сузана ù надписва снимката си в памет на своя брат Константин.

Анастасия помага на Фотинов в реализиране на идеите му за женско образование, за основаване на едно централно училище, за основаване на дружество с учебна цел и библиотеки. Добрите новини не закъсняват.

През 1845 г. до Фотинов стига радостната вест, че във Враца е отворило врати женско училище със 130 момичета. Той се зарекъл пред читаелите си в „Любословие“, че като се увери напълно, ще опише подробно светлото дело. Информацията стига до него от лице „достоверно и участвало в самата работа“, а това е вероятно Агапия Врачански.

И издателят пише затова в „Любословие“, за да информира подробно читателите. От него разбираме още, че училище за девойки е отворено и в Плевен с 90 момичета. Женски училища се появяват в Котел, Елена, Шумен, Сливен, В. Търново и други български градове. 

Отново в негова статия за Котел в списанието, от септември 1846 г., научаваме за училищните изпити на момичетата, които пишат, четат и се справят добре с аритметиката. За работата на учителите заплаща самият д-р Петър Берон. Не може да не споменем и Разградското женско училище, на което в писмо от 16 септември 1846 г. авторът на „Рибния буквар“ обещава да отпуска всяка година по 20 жълтици помощ.

На страниците на списанието Фотинов разглежда развитието на женските проблеми в различни страни по света. Още в опитния му брой помества статия „Повест за японския народ“ и пише за мястото на жената в обществото. В другите издания може да се види още подобна информация. В книга 4 от 1844 г. отпечатва статия „Рукоделание в Русия“ и разсъждава върху женския труд, който често е недооценен.

Фотинов е забележителен възрожденец. До сега не е открита негова фотография. Вероятно такава е съществувала – живял е не само в Смирна, обиколил Цариград, често се завръщал в родния Самоков, отскачал в Пловдив и Одрин. Но според негови изследователи по онова време още не е съществувал фотоапарата. Днес имаме въображаем портрет на Фотинов от художника Ари Калчев, рисуван за гимназията в Самоков през 1939 г. В двора ù е издигнат паметник.

Фотинов е роден в Самоков вероятно около 1800-1801 г., но годината е спорна. Баба му Хаджи Фота, която е родена през 1730 г. е дошла от Пловдив, заедно със сина си Георги, който е бил дете. Кога се е споминал мъжът ù – не се знае, но скоро след смъртта му е ходила в Киев. Щом се завръща в Самоков основала женски метох с други калугерки. Грижела се за сина си и след неговата женитба му купила къща. Георги бил смирен човек, който се занимавал с абаджийство, печелел добри пари, но после работата му не вървяла добре.

Първата жена на Георги Фотинов се казвала Вена и била от рода Щъркольови. От нея имал само една дъщеря Катерина, която станала монахиня и носела името Архелая. Вена починала и Георги се оженил за Невянка Хаджиянчова, която му родила четири деца. Най-голямото Константин Фотинов е единствения му син, има още три дъщери. От тях по-голямата и средната, още като момичета, се покалугерили и се прибрали в метоха при баба си Фота. Като калугерки се казвали Теофания и Аполинария. Само най-малката сестра на Константин Фотинов, Сусана не последвала примера на баба си и се оженила за Алекси Сахатчи по настояване на баща си. Имала двама сина Иван и Костакия и две дъщери – Мария и Домница, които също се отдали на Бога.

Константин Фотинов се научил да чете в килията на баба си в самоковския женски метох и при духовника Софрони в „светогорския“ метох в Самоков. Баба му има най-сериозно влияние за възпитанието му и за интересите му към познанието. Може би нейният авторитет е причина той да вземе името на баба Фота и то да се превърне в негово фамилно. За нея се разказвало, че била „ачик-гьоз“ жена, жена която притежавала тактичност и деликатност. Била любознателна, правила различни добрини на онеправданите хора и помагала на бедните. Умира през 1844 г.

Константин Фотинов отива да учи в Пловдив, когато е навършил 20 години. Първоначално учи гръцки език при даскал Адам. Щом се завърнал в Самоков се занимавал с обществена работа – държал проповеди, но хората на Самоков му се присмивали. Този факт красноречиво говори за желанието му да пробуди гражданството. Някъде във времето учи при Неофит Бозвели, който се намирал във Врачански манастир. При известния духовник го изпратила отново прозорливата му баба Фота. 

Тя го отвежда и в Киев, за да се занимава с наука, но какво се е случило, за да не остане там е неизвестно. Двамата заминават за Атина, а после тя се завърнала в Самоков и се грижела да осигури средства на внука си.

Според някои източници е завършил с науките си в гръцко училище в Малоазиатския град Кидония. А после Фотинов отишъл в Пловдив, за да търгува с кафе, розово масло, захар, смокини, хайвер, хартия, дървен материал, но и учебни помагала. 

В града на тепетата е общувал със забележителни българи, един от тях е чорбаджи Вълко. Бащата на бъдещият журналист все го викал да се завърне в Самоков и той го послушал. Но щом пристигнал разбрал, че го привиква, за да го ожени. Константин отмахнал товара от себе си и направил така, че да оженят сестра му, а не него. Продал един хан, който бил негова собственост и напуснал родния си град. Вече се бил отказал от търговията. Отишъл в Цариград, където се родила идеята да издаде своя журнал „Любословие“. 

В Цариград нямало печатница със славянски букви. Такава притежавали само протестантските мисионери в Смирна. И той отпътува за града разположен в Измирския залив на Егейско море. В този град излизали по онова време много английски, френски, гръцки, арменски, еврейски списания и вестници. В него живеят и мисионери, които за работата си внесли печатарски машини и организирали печатници. В Смирна е отпечатан на български език Новият Завет на Неофит Рилски, но и част от преводите на Стария завет на Фотинов, както и неговите учебници.

Целият текст на Стария завет, преведен изцяло от Фотинов, е редактиран от друг самоковец – Христодул Костович. Финалният вариант, известен като Протестантска Библия, е редактиран пък от Петко Р. Славейков и издаден в том през 1871 г. в Цариград. В Смирна на гръцки език е отпечатвано първото списание в Османската империя „Хранилище за полезни знания“, а Фотинов е негов коректор.

Годината, в която Фотинов пристига в Смирна вероятно е 1838, защото точно тогава издава своя гръцка граматика. В Смирна се запознава с д-р  Елиас Ригс - протестантски мисионер повече от петдесет години. По-късно, след прекъсването на списанието „Любословие“ , Фотинов е превеждал с него Библията от гръцки език. Работят заедно, но за кратко. Самоковецът е учител в гръцко училище, пише учебници. По това време на свои разноски издава 24 броя от своето „Любословие“, което излиза от печат в продължение на две години. 

През 1845 г. отпечатва малка книжка „Болгарски разговорник“, за тези които обичат гръцкия език. През 1852 г. издава Психология „учение душесловно за децата“. Но главното му книжовно занимание е свързано с преводите на Библията. 

По онова време той оказал влияние върху много възрожденски личности. От него Г. С. Раковски приема основните му схващания върху българската история. В кореспонденцията си Фотинов общува с хора на българската интелигенция – Авксентий Велешки, Иларион Макариополски, Гаврил Кръстевич, Райно Попович, Захари Круша. 

Специалисти на Възраждането ни посочват заслугите му за първото печатно издание на „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски – „Царственика“. Той е отпечатан в Будапеща през 1844 г. от Христаки Павлович. Негов първообраз е преработената Паисиева история в ръкопис, който Фотинов занесъл в Търново две години по-рано при пътуването си за събиране на абонати с пробния брой на „Любословие“.

Фотинов умира на 29 ноември през 1849 или 1851 г. Според разкази на Сава Доброплодни си е отишъл от живота не по-рано от 1855 г., защото именно през тази година Доброплодни го срещнал в Котел. Тази новина трогнала всичките му приятели и намерило отзвук в печата. Съчувствия изказала и цялата българска колония в Цариград от първенците до работниците. Тленните му останки са съпроводени с почести до гробищата. Къде е погребан – не се знае. Цариградски вестник пише през декември 1858 г. „Книжовний наший свет загуби едного от най-добрите си содружници. Г-н Фотинов, който е на вси познат, бе дошел от Смирна, където обикновено живееше, в Цариград преди два месеци уже за своя работа, сконча ся на Хаскьой, гдето беше взел дом с нанимание. Това причини жалост чувствителна на тукашните Болгари“. Фотинов си отива от живото далеч от близките си и родното място. Петдесет години след неговото дело, българи се събират да почетата паметта на първия журналист. 

Съвременниците му си го спомнят като „много учтив господин“. Обличал се добре за времето, разговарял на френски и гръцки език, знаел и руски. В неговия архив, в който се намират разрешителни за търговия е записано, че е светъл, рус човек. По спомени на Сава Доброплодни го описва „на ръст нисичък, колкото мене, на лице сухичък, с бръснати мустаци и брада. Не беше черноок – повече беличък, русичък, косите кратки…“

Не случайно патриархът на българската литература Иван Вазов му посвещава стихотворение, което завършва така:

О, Фотинов! Поклон, будителю народни,

предтеча на цял сонм сеячи благородни.

На живи семена в народното съзнание –

Поклон на твоя дух и гроб свещен в изгнание.

В Юбилееен сборник по повод 50 години на българската журналистика и честване паметта на Константин Фотинов, издаден през 1894 г. Алеко Константинов дава за печат разказа си „Пази Боже сляпо да прогледа“.

Ако днес имате път през Самоков, близо до Боровец, може да се отбиете, за да видите два от стотте национални туристически обекта. Единият от тях е Историческия музей, където ще ви разкажат и други малко известни факти за възрожденеца ни. Можете да посетите и Девическия манастир, основан от бабата на Константин Фотинов – сериозна, добра и любознателна жена, която превръща своя внук в забележима личност за онова време.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!